О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
София, 23,06,2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №102/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „М” – гр. С. против решение № 1091 от 30.07.2009 г. по гр.д. № 1647/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- ПП „ НДСВ” не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК- както това приложено към касационната жалба, така и представеното след проведено производство по чл.285 ГПК, касаторът е поддържал наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставил е въпросите- “относно определяне на обезщетението при наличие на деликт, когато се използват закриляни обекти без съгласието на носителите на права върху тях и липсват доказателства за размера на настъпилата вреда или тя не може да бъде доказана, дали искът по чл.94, ал.2, т.3 ЗАПСП е самостоятелен иск или регламентира само начина на определяне размера на дължимото обезщетение и се прилага във всички случаи, при които липсват доказателства за размера на вредата, но претенцията по чл.94 е доказана по основание”. Неясен според касатора бил и въпроса- „ какво означава липсата на данни за размера на иска при доказаност на неговото основание по смисъла на чл.94, ал.2, т.3 ЗАПСП / в ред 2005г./. В тази връзка лаконично е посочено, че тези въпроси били свързани с необходимостта от тълкуване на закона в бъдеще и наличието на единно разбиране при прилагане на закона. Страната е заявила, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съобразно приложено решение на ВКС, с което било прието, че когато нарушението било доказано, увредения носител на правото получава вместо обезщетение, плащанията, индивидуализирани в трите различни хипотези на чл.94, ал.2 ЗАПСП, като в чл.94, ал.2 т.3 ЗАПСП са определени границите, в които съдът има право на свободна преценка за определяне на имуществената отговорност на нарушителя. Посочено е и това че постановения съдебен акт бил в пълен „ противовес” с така постановеното решение. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Формулираните от него въпроси дори и да се приемат за релевантни за спора, въпреки, че не са обвързани от конкретните мотиви на въззивния съд, който за да отхвърли предявения иск с правно основание 94, ал.2, т.3 вр. чл.94, ал.1 ЗАПСП за разликата над 1080 лв. до 10559.60лв. е приел, че въпреки, че законът предоставя на съда правото да определи размера на дължимото обезщетение за нарушение на авторските права, това обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи претендираните вреди когато те са определяеми, като в негова тежест е да установи не само факта на нарушението, но и неговия обем и след като в случая претендираните вреди се изразяват в неплатено възнаграждение, което ответникът е дължал на ищеца за използване на правата на членовете му, то последния е следвало да докаже имената, броя и продължителността на песните, които са били изпълнявани и за които не е заплатено възнаграждение за авторски права. След като страната е доказала само това, че в нарушение на ЗАПСП са изпълнени песни с обща продължителност 27 мин., то и иска следва да бъде уважен само по отношение на тях. Или в останалата част иска е приет за недоказан не само по размер, но и по основание, тъй като твърденията за това, че други песни извън установените от ищеца, са били изпълнявани са останали недоказани при доказателствена тежест на ищеца, макар и съдът да е приел, че неоспорването на таблицата, приложена към исковата молба имала доказателствена стойност, ответникът е оспорил претенциите както по размер, така и по основание. При такова оспорване фактите, на които се основава иска следва да бъдат доказани пълно и главно, с оглед неговата основателност. Както бе посочено, дори и поставените въпроси, макар и неизведени от решаващите изводи на съда да бъдат приети за релевантни, то тяхното формулиране съставлява само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се е позовал касатора/, предполага, освен това обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не съставлява поставянето на различни въпроси, нито лаконичното й твърдение за необходимост от тълкуване на закона с цел неговото еднакво прилагане, тъй като тази необходимост следва да бъде установена. Освен това както неправилността на установената практика, така и непълнотата или неяснотата на нормата следва да бъде обективно обоснована, а не с оглед субективното разбиране на страната и в контекста на поддържаното от нея становище за основателност на иска.
От лаконичното изложение на касатора може да се изведе, че същият е сочил и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това основание, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен, а не фактически въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая е очертана хипотезата на т.2 от текста тъй като приложеното решение на ВКС, постановено в производство по чл.218а ГПК / отм./ обективира казуална, а не задължителна практика на съда. В тази връзка следва да се отбележи, че не решението, а само конкретно поставен правен въпрос следва да бъде решен противоречиво в сравняваните съдебни актове. Цитираното решение на ВКС е постановено при различна фактическа обстановка, която поставя различни правни въпроси, неотносими към разглежданите с обжалвания съдебен акт. Или липсва обективен идентитет между сравняваните хипотези. Изведения от касатора цитат на мотивите на решението на ВКС, също не обосновава противоречие, тъй като въззивният съд не е приел нещо различно по отношение на общото дефиниране на дължимост на обезщетенията по чл.94, ал.2 ЗАПСП.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1* от 30.07.2009 г. по гр.д. № 1647/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: