О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
[населено място] ,18,06,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на шестнадесети юни, през две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 4640 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационни жалби на ответниците Ж. Г. и М. Г. и на третото лице – помагач на същите – Д. Г.,против въззивно решение № 400 / 16.07.2013 год. по т.д.№ 590 / 2013год.на Пловдивски апелативен съд,Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 99/12.06.2012 год. , поправено с решение № 12 / 11.02.2013 год. по т.д.№ 93/2011год. на Пазарджишки окръжен съд.С потвърденото решение са уважени предявените от синдика на [фирма] / в несъстоятелност /, против дружеството в несъстоятелност,Ж. Г. и М. Г.,пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.646 ал.2 т.4 ТЗ,като е прогласена нищожността на сключената между дружеството,в качеството на продавач и ответниците,в качеството на купувачи,покупко-продажба на недвижими имоти / апартамент и два гаража /, обективирана в нот. акт № 163 , том ІІІ, дело № 562 / 23.10.2009 год. на Н. Св.Й., рег.№470 на НК,като сключена след началната дата на неплатежоспособността, по която сделка даденото значително надхвърля стойността на полученото.
Касаторите Ж. Г. и М. Г. оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 646 ал.2 т.4 ТЗ / досежно прилагане критерия „ значително „, поради несъобразяване тежаща върху имотите договорна ипотека,в полза на кредитор на несъстоятелността, като съобразим при договарянето на адекватна пазарна цена фактор / и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,изразяващо се в недопустимо последващо конституиране на страна в първоинстанционното производство,последица от недопустима подмяна на ищеца / довод касаещ конституирането на [фирма] в несъстоятелност като съответник, първоначално посочено като ищец /, недадени указания по разпределението на доказателствената тежест в процеса,неприемането на нови писмени доказателства във въззивна инстанция, въпреки наличие на предпоставките на чл.266 ал.2 т.1 ГПК,относими към заявената персонална симулация при сключването на оспорената покупко-продажба,предвид твърдението на ответниците – физически лица , че купувачът Ж. Г. е имал качеството на „ подставено лице„.
Касаторът Д. Г. оспорва допустимостта на въззивното решение : поради постановяването му при липса на правен интерес, като положителна процесуална предпоставка; поради недопустима замяна на ищцовата страна / преждепосочената /; ненадлежно призоваване на ответното дружество в процеса – чрез пълномощник на синдика,предявяващ исковете;неконституирането на съпругата на Д. Г. като страна в процеса,поради последващото придобиване на процесните имоти, чрез покупко-продажба с продавачи ответниците – физически лица, при условията на СИО. Сочи се неправилност на въззивното решение,като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила / гореизброените, изрично наведени като основание и за недопустимост / , както и с идентични на наведените от касаторите – ответници доводи за неразпределена доказателствена тежест в процеса и неприети нови писмени доказателства, въпреки наличието на предпоставките по чл. 266 ал.2 т.1 ГПК, вкл. идентични доводи за неправилност, поради противоречие с материалния закон – чл.646 ал.2 т.4 ТЗ , досежно критерия „ значителност” на разликата между стойността на даденото и полученото по сделката.
Ответната страна – синдика на [фирма] – не е взела становище по касационната жалба .Такова не е постъпило и от ответника – дружеството в несъстоятелност.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК,от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Съгласно пар.15 от ПЗР на ТЗ / в сила от 04.03.2013 год. / заведените на основание чл.646 ал.2 т.4 ТЗ искове / каквито са процесните / подлежат на разглеждане по досегашния ред,обстоятелство съобразено от въззивния съд производството по който е било висящо към датата на влизане в сила на изменението на закона . Като предявен от синдика на дружеството в несъстоятелност, извършило разпореждане с имуществено право от масата на несъстоятелността, производството не се засяга от действието на чл.649 ал. 3 пр.1 ТЗ.
За да уважи предявените искове по чл. 646 ал.2 т.4 ТЗ въззивният съд е приел,че са налице изискуемите от закона предпоставки: атакуваната като нищожна сделка е сключена след датата на неплатежоспособност / 16.06.2008 г. / , приета с вписаното в търговския регистър на 19.10.2010 год.решение за откриване производство по несъстоятелност на [фирма], като даденото по нея значително надхвърля полученото, съобразявайки договорената за трите обекта обща продажна цена от 36 хиляди лева /без ДДС/,при установена от съдебно-икономическата експертиза средна пазарна цена на имота – 49 900 евро, равностойни на 97 600 лева, т.е. при обективирана разлика от 61 600 лева.Съдът изрично е посочил,че адекватна за преценка на предпоставката „ значителност „, на разликата между стойността на продаденото имущество и получената цена , не е нито приходната, нито строителната стойност на имота, а средната пазарна цена, определяща се от вида и характера на имота и съществуващия механизъм на търсене и предлагане / метод на пазарните аналози /.Без поясняващи мотиви е изключил от преценимите за търсенето и предлагането предпоставки обременеността на имота с вещни тежести , респ. в случая – с договорна ипотека в полза на трето лице .
Ответниците,вкл. третото лице помагач на същите – Д. Г. – са оспорвали исковете, с довода за липса на правен интерес, тъй като продадените имоти са обременени и понастоящем с договорна ипотека в полза на кредитор на несъстоятелността /банка / , при установено изискуемо задължение,обезпечено чрез ипотеката,в размер на 2 235 835,95 лв. /главница/ и 14 446,97лв. /лихва/,поради което дори да би било върнато в масата на несъстоятелността продаденото имущество не би удовлетворило друг,освен ипотекарния кредитор.Оспорвали са основателността на исковете и с довода,че обременяването на имотите с договорна ипотека в полза на трето лице – кредитор е безспорен фактор, влияещ върху пазарния интерес спрямо имота и обстоятелство, което страните по сделката са съобразили с оглед уговарянето на продажна цена, незначително надхвърляща,но във всички случаи покриваща данъчната оценка на имота , именно с оглед поетия от купувача риск от изнасянето му на публична продан . Едва във въззивното производство е наведен довод за сключването на атакуваната покупко-продажба при персонална симулация на страната на купувача , действителен какъвто се твърди третото лице – помагач Д. Г..В тази връзка едва във въззивна инстанция ответниците са поискали приемането на доказателства,на основание чл. 266 ал.2 т.1 ГПК, като относими към твърдяната симулативност : за разплатена от третото лице – помагач Д. Г. действителна цена на продадените имоти, кореспондираща с договорената между ответното дружество и същия продажна цена от 39 233 евро, при това договорена за апартамент и гараж , в сключен между същите страни предварителен договор за покупко-продажба .Въззивният съд е отказал приобщаването на представените във въззивна инстанция доказателства, с довода ,че симулативност на сделката не е заявена своевременно в първоинстанционното производство и тъй като оспорващият е страна по атакуваната и твърдяна за симулативна сделка , това обстоятелство, респ. доказателствата за същото , не отговарят на изискването на чл.266 ал.2 т.1 ГПК – страната да е била в невъзможност да го узнае, респ. в невъзможност да се снабди с представените доказателства.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите Ж. Г. и М. Г. са поставили, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК материалноправния въпрос : Как в конкретния случай е следвало да се определи средната пазарна цена към момента на прехвърляне на собствеността върху имота и от кои фактори се влияе? и процесуалноправният въпрос : Следва ли да бъдат приети по делото частни свидетелстващи документи ,които не носят подписа на страната , която ги представя и които са относими към правния спор , когато страната не е знаела за тяхното съществуване , не е могла да се снабди с тях и да ги представи в първоинстанционното производство ?
Така поставените въпроси са фактологични, обусловени от обстоятелствата по конкретния спор и непредпоставящи възможност за еднозначен отговор, при това по приложението на непълна , неясна или противоречива материалноправна и процесуалноправна норма , по която , в съответствие с указанията в т.4 на ТР № 1 / 20210 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , е създадена противоречива съдебна практика или непротиворечива , но подлежаща на преодоляване такава , с оглед изменение на законодателството или развитието на обществените отношения , като формалното позоваване на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,без обосноваване на предпоставките, съответно на преждепосоченото, не е от естество да обоснове посоченият допълнителен критерий. Аналогични биха били мотивите за недопускането и в случай,че материалноправният въпрос би бил надлежно конкретизиран досежно това,съществуваща върху имота договорна ипотека обуславя ли по-ниско пазарно търсене,съответно съобразима ли е като фактор, обуславящ по-ниска пазарна цена. Макар и релевантен,така конкретизиран въпроса не би бил обоснован в сочената по чл.280 ал.1 т.3 ГПК хипотеза, единствено с формалното й посочване.
Посоченият процесуалноправен въпрос е формулиран с оглед отказа на въззивна инстанция да приеме доказателства, на основание чл. 266 ал.2 т.1 ГПК,в съответствие с довод за персонална симулация при сключването на покупко-продажбата.Последното обуславя релевантност на въпрос,свързан с приложение правните последици на преклузията съгласно чл.133 , респ.чл. 370 ГПК, респ. предпоставките за прилагане на чл.266 ал.2 т.1 ГПК.Така зададен, обаче, същият съставлява въпрос по правилността на процесуалното действие на съда, преценима на основанията по чл.281 т.3 ГПК,различни от тези за допускане на касационното обжалване.Въпросът презумира предпоставките на чл. 266 ал.2 т.1 ГПК – незнание на страната за симулативността на сделката –твърдение абсурдно с оглед качеството й на страна по същата – и невъзможност за снабдяване с доказателства за същата , като каквото се твърди именно предварителния договор с третото лице – купувач, който би следвало да изпълнява същевременно функцията на обратен документ / начало на писмено доказателство/. Дори да би бил надлежно заявен в първоинстанционното производство доводът за персонална симулация , сочените като нови доказателства – предварителен договор за покупко-продажба на имотите,на различна от тази по процесната сделка цена, сключен между ответното дружество – продавач и третото лице – помагач, в качеството на купувач и доказателства за разплатена от Д. Г. цена,съобразно сключения предварителен договор впрочем с предмет част от предмета по процесната сделка / са неотносими.Сами по себе си същите не изключват хипотеза на действителна последваща продажба на имотите от обещателя по предварителния договор, в полза на трето лице – Ж. Г.,с което и невъзможност за изпълнение на сключения предварителен договор – сключване на окончателен. Поставеният процесуалноправен въпрос е ирелевантен и защото неприемането на доказателствата не е постановено въпреки извод за относимост към правния спор, предвид процесуалната позиция на страната, респ. въпросът включва предпоставки от които въззивното решение не изхожда / вкл. тази за невъзможност на страната да узнае относимото обстоятелство , както и да се снабди с доказателства за същото / и като такъв го прави ирелевантен,съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът Д. Г. поставя процесуалноправни въпроси, относими към представителството на ответника [фирма] – чрез синдика или чрез органите му на управление ли следва да се осъществява / чл. 635 ал.3 ТЗ / , респ. относно необходимостта от назначаване на особен представител на дружеството.Тази група въпроси касаят правилността на процесуалните действия на съда, но в интерес на друга страна в производството.Съществено нарушение на съдопроизводствените правила е допустим довод за неправилност на решението , но само в случай ,че нарушението засяга защитата на обжалващата,а не на друга страна в производството . Следователно, за да би кореспондирал с допустим довод за касационно обжалване на правилността на решението,предмет на релевантен за изхода на спора процесуалноправен въпрос може да бъде единствено такъв, засягащ собствения на обжалващата страна интерес от защита / процесуално представителство / , какъвто не е настоящия случай .
Вторият от поставените от касатора Д. Г. въпроси е : Възможно ли е само с иска по чл. 646 ал.2 т.4 ТЗ да се попълни масата на несъстоятелността или е необходимо също предявяването на иск за реално връщане на имота в патримониума на несъстоятелния длъжник? Отделно от липсата на спор в съдебната практика относно самостоятелността и различните правни последици на исковете по чл.646 ТЗ и обусловените от техния изход искове за реституция на даденото / чл.34 ЗЗД /, изводимо от различната правна характеристика на всеки от исковете, респ.правните му последици и присъща единствено на тези по чл.34 ЗЗД изпълнителна сила,само по себе си изключващо хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, така поставеният въпрос не е правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Ищецът не е претендирал връщане на даденото по атакуваната сделка и обективно съединен иск с такова правно основание не е бил предмет на производството, респ. по такъв,вкл. недопустимост на такъв ,няма произнасяне от въззивния съд .
Същите са мотивите за недопускане касационно обжалване по четвъртия от поставените въпроси : Оборва ли доказателствената стойност на официален документ – нотариален акт, издаден от продавача частен документ „ обратно писмо „ за установяване на реално получената сума по разпоределителната сделка ? Въззивният съд не е давал отговор на такъв въпрос, защото изобщо не е допуснал като доказателство по делото въпросния предварителен договор за покупко – продажба,сключен между ответното дружество и третото лице – помагач .В тази връзка важат преждеизложените съображения по изложението на ответниците – физически лица.Абсурдна и вътрештнопротиворечива е позицията на ответниците по спора – позовавайки се от една страна на незнание за така сключения предварителен договор, а от друга – на качеството му на „ обратен документ „,за установяване привидността на разпоредителната сделка, в която сами са страна. Във всички случаи , процесуалните действия на съда по недопускане на доказателството предпоставят релевантен въпрос относим към приложението на чл. 266 ал.2 т.1 ГПК , а не по същество относно възможността предварителния договор да съставлява начало на писмено доказателство за симулативността на сделката .
Аналогично на формулирания от ответниците – физически лица, третото лице – помагач формулира група въпроси относими към факторите, подлежащи на отчитане при определяне цената по покупко-продажбата,вкл. тежащата върху имота договорна ипотека в полза на трето лице, като предпоставка за договаряне на по-ниска цена. Аналогични са и съображенията на настоящия състав за недопускане на касационното обжалване по този фактологичен и непредпоставящ еднозначен отговор правен въпрос. Макар релевантен, в частта относно значимостта конкретно на фактора „ договорна ипотека върху имота”,счетен от въззивния съд за невлияещ върху пазарната цена, въпросът не се явява обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,тъй като не е обвързан с конкретна материалноправна норма, предпоставила противоречива съдебна практика, предвид неяснота, непълнота или противоречивост или по приложението на която е налице непротиворечива съдебна практика, но с обосноваване значимост на преодоляването й , с оглед промяна в законодателството или развитие на обществените отношения,в съответствие с указанията по т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Касаторът не е посочил кой от изброените общо съдебни актове визира като относим в друга хипотеза на чл. 280 ал.1 ГПК по тази група правни въпроси .По мнение на настоящия състав такъв акт е единствено реш.№ 391 / 15.07.2013 год. по т.д.№ 17 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение , при недоказано , вкл. неустановено чрез проверка на настоящия състав, влизане в сила , което е достатъчно за изключването му от преценка по реда на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК , в качеството на казуална съдебна практика .
Безспорно релевантен , с оглед хипотезиса на приложимата като основание на иска правна норма – чл.646 ал.2 т.4 ТЗ – е последният от поставените въпроси : Как се определя по иск,предявен на това основание,значителността на несъответствието между даденото и полученото по разпоредителната сделка?.Въпросът е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 / с решение № 107 от 14.11.2011 год. по т.д.№ 742 / 2010 год. на І т.о. на ВКС / , на т.2 / с решение № 73 / 25.02.2013 год. по т.д.№ 529 / 2012 год. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение – недоказано да е влязло в сила, неустановено и от проверка на настоящия състав / и по т.3 ГПК / с формално позоваване на хипотезата , но във връзка с първото посочено решение , постановено по реда на чл. 290 ГПК /. Посочено е и решение № 111 / 02.11.2011 год. по т.д.№ 893 / 2010 год. на І т.о. на ВКС, което обаче е по съвършено различен, неспорен в настоящото производство правен въпрос : относно меродавния за определяне съотношението между даденото и полученото по разпоредителната сделка момент, а именно – този към който настъпва вещнопрехвърлителния ефект на сделката. Извън преждепосоченото решение № 107/2011 год. на І т.о. на ВКС , не е обосновано наличие на друга,противоречаща му задължителна съдебна практика, макар по различен от формулирания правен въпрос,в обосноваване необходимост от преодоляване противоречието, с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото. В цитираното решение е прието , че преценката за „значителност” е конкретна във всеки отделен случай и въвеждането на единен критерий – като абсолютна стойност, процент или обикновена дроб спрямо действителната стойност на имота – е невъзможно. Конкретните обстоятелства в настоящата хипотеза, в която договорената цена е почти три пъти по-ниска от установената средна пазарна цена на имота , изключва съмнение относно обективността при прилагането на критерия „ значителност „ по смисъла на чл. 646 ал.2 т.1 ТЗ и предпоставя невъзможност за различен от постановения с въззивния акт правен резултат.
Няма вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо. Обстоятелството, че имотите – предмет на атакуваната разпоредителна сделка – обезпечават вземане на отделен кредитор , не е от естество да изключи наличието на правен интерес за синдика от прогласяване нищожността, с цел последващо връщане имота в масата на несъстоятелността . Кредиторът не е задължен да събере вземането си от обезпеченото в негова полза имущество и в този случай вземането му подлежи на събиране от останалата маса на несъстоятелността, което е достатъчно за правния интерес от предявяването на иска, като се съобрази, че и обезпечените кредитори на несъстоятелния длъжник по правило подлежат на удовлетворяване само в производството по несъстоятелност .
Несъстоятелно е и възражението за недопустимост на въззивното решение ,поради неконституиране на съпругата на третото лице – помагач, последващ приобретател на процесните имоти, при условия на СИО. Процесуалното качество на страната – трето лице – помагач – не предпоставя задължителна съвместна процесуална легитимация ,като процесуална предпоставка за допустимост на производството по предявените искове , на придобилите в съсобственост съпрузи , каквато би била необходима ако са страна по иск с предмет сключена от същите, в условията на СИО, правна сделка .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 400 / 16.07.2013 год. по т.д.№ 590 / 2013год.на Пловдивски апелативен съд,Търговско отделение .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :