О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 511
гр. София, 02.08.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№976 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №930 от 16.12.2016 г. по в.т.д.№1479/2016 г. на ОС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №859 от 08.03.2016 г. по гр.д.№6798/2015 г. на РС Варна, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Г. П. Г. и А. П. Г. сумата от 11 949.07 швейцарски франка, представляваща платена в периода 01.05.2011 г . – 12.01.2015 г. при начална липса на основание лихва, изчислена като разликата между действително платените лихви и размера на лихвите, дължими по договор за кредит от 02.10.2008 г., ако не е увеличаван размера на БЛП, веднно със законната лихва, считано от 11.06.2015 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1.Налице ли е валидна пасивна процесуална легитимация по отношение на [фирма] по предявени искове за суми, платени при начална липса на основание по договор за кредит, сключен между ищците и трето по делото лице. 2. Качеството не цесионер придава ли положение на страна на [фирма] по спорното кредитно правоотношение. 3. Явява ли се [фирма] страна по спорното материално правоотношение – договор за кредит. 4. Липсата на доказателства за реално плащане на процесните суми от ищците в полза на [фирма] не е ли основание за отхвърляне на иска. 5. Допустимо ли е предявяване на осъдителен иск по чл.55 от ЗЗД за заплащане на суми въз основа на нищожни договорни клаузи при липса на изрично прогласяване на нищожността на тези клаузи и в нарушение на чл.34 от ЗЗД. 6. Налице ли е косвена промяна на условията на договор за кредит чрез уважаване на исковете по чл.55 от ЗЗД и приемане, че дължимата по договора лихва е фиксирана по размер, въпреки, че е уговорена като плаваща. 7. По искове по чл.55 от ЗЗД за суми, представляващи недължимо платени лихви кой вид давност е приложима – общата петгодишна или специалната, тригодишна. 8. Допустимо ли е обсъждането наличието на нищожност на клаузи от договор, сключен между ищците и трето по делото лице и въз основа на това, осъждане на [фирма], което не е страна по спора и относима ли е нищожността на тези клаузи към ответника и кои са законовите основания за това. 9. Явява ли се [фирма] универсален или частен правоприемник на третото по делото лице по договора за кредит и на какво основание. 10. Допустимо ли е да бъде осъдено дружеството да заплаща суми, които е безспорно установено по делото, че не е получило от ищците. 11. [фирма] извършвало ли е промени на условията на договора за кредит между ищците и третото по делото лице – банка. 12. Установяването във висящото производство на индивидуално договаряне на процесните клаузи – какви са начините, критериите и метода, съгласно които съдът установява наличие на предпоставките на чл.146, ал.2 от З.. 13. Следва ли във висящия спор да се обсъжда и мотивира решението с факти и обстоятелства, касаещи отношенията на ищците с трети лица, неучастващи в процеса. 14. Допустимо ли е произнасяне и установяване на нищожността на клаузи от договор, по който ответникът не е страна и допустимо ли е прехвърляне на последици от това върху него – към кой момент се обсъжда нищожността на договорни клаузи и кой е ответник в такова искане. 15. Кои са метода, формулата и критериите за определяне като значително евентуално констатирано неравновесие между права и задължения на страните по кредитно правоотношение. 16. Допустимо ли е простото позоваване на задължителна съдебна практика, без да е извършен анализ относно приложимостта й по конкретното дело. 17. Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение и как е констатирана от съда.
Поддържа се, че така формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като спрямо въпроси седми, дванадесети, тринадесети и петнадесети се твърди наличие на селективното основание и по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а спрямо седми въпрос и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Ответниците по касация Г. П. Г. и А. П. Г. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт, поради предявяване на кондикционния иск преди прогласяване по съдебен ред на нищожност на договорните клаузи, послужили като формално основание за имущественото разместване, като е изложил съображения, че когато съдът е сезиран със спор, отнасящ се до последиците от недействителност на търговска сделка, въпросът за действителността на сделката има преюдициално значение и следва да се разгледа от съда без да е необходимо същият да е предмет на отделен иск и няма пречка страната, която има интерес от това да предяви такъв иск, но предявяването и разглеждането му не са процесуални предпоставки за произнасяне по иска за връщане на даденото по сделката. Посочил е, че е неоснователно и оплакването за недопустимост, поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответника, тъй като процесуалната легитимация на страните се определя от въведените с исковата молба твърдения, а в случая ищците твърдят, че ответникът е получил от тях нещо без основание, посочили са начина, по който това е станало – чрез превеждане на дължимите по договора за кредит суми на първоначалния кредитор, който от своя страна ги е превеждал на новия кредитор, на когото вземанията са били прехвърлени с договор за цесия от 14.11.2008 г., т.е. преди процесния период, с оглед което изложеното основание на иска сочи наличие на пасивна процесуална легитимация в лицето на ответника, който е получил претендираните суми. По отношение на останалите спорни въпроси по делото, свеждащи се до прилагането на материалния закон досежно действителността на уговорките обективирани в чл.3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал.3 от договора за кредит, сключен на 02.10.2008 г. между ищците физически лица и [фирма], вземанията по който са цедирани на ответника с договор за цесия от 14.11.2008 г., и приложимата за претендираното вземане погасителна давност, въззивният съд анализирайки подробно събраните по делото доказателства е посочил, че спорните клаузи са част от предварително изготвен от банката договор за кредит и същите не са индивидуално уговорени. Навел е съображения, че не е посочено на какво основание банката ще променя БЛП и че е необходимо да е налице основателна причина за промяната, както и обективни критерии като пазарни индекси, котировки, курсове и пр., които ще водят до определена или определяема промяна, в т.ч. увеличение на размера на БЛП, като не се е установило и че използваната от банката методология за промяна на БЛП е била предоставена на ищците при сключване на договора за кредит. В този смисъл е приел, че процесните клаузи не съдържат достатъчно ясна и разбираема за потребителя информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за кредит, като същите съдържат неравноправни уговорки по смисъла на чл.143, т.т. 10 и 12 от З., тъй като дават възможност на банката да увеличи едностранно лихвата, което е във вреда на потребителя, създават неравновесие в правата и задълженията на страните и поставят задължението на потребителя в зависимост от определяне на съдържанието на едно понятие само от банката и противоречи на принципа на добросъвестността. Също така е приел, че процесният договор за кредит има за предмет доставка на финансова услуга, но не предвижда нито наличие на основателна причина като условие за едностранна промяна на лихвата, нито задължение за банката да уведоми кредитополучателя в 7-дневен срок, нито право на последния да се откаже от договора, като липсата на посочване в договора на ограничителното за търговеца условие изменението да се извършва само при наличие на основателна причина води до неравноправност на уговорките и към тях не може да се приложи изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1, вр. 143, т. 10 от З.. С оглед изложеното е достигнал до извод, че нищожността на посочените клаузи от договора за кредит означава, че извършените увеличения на БЛП на 17.10.2008 г. на 7.20 % и на 03.11.2012 г. на 6.95%, при посочен в договора БЛП в размер на 5% са недоговоросъобразни и като такива – неправомерни, съответно платеното за процесния период, след цедиране на вземанията от ищците кредитополучатели /чрез превеждане на дължимите суми по сметка в банката, която от своя страна е превела същите по сметка на цесионера/ е лишено от основание и подлежи на връщане – вземането за връщане на нещо получено без основание не е вземане за лихви, обезщетения или други периодични плащания, като приложимата за вземането давност е общата по чл. 110 от ЗЗД
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Освен, че позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по отношение на процесуалноправните първи, пети и четиринадесети въпроси /а и по останалите формулирани в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК/, е бланкетно и не са изложени доводи за значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, дори селективното основание и да се приеме за надлежно въведено, въпросите не могат да се квалифицират като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – по въпросите за пасивната процесуална легитимация и за възможността на да се предяви кондикционен иск, преди прогласяване по съдебен ред на нищожност на договорните клаузи, послужили като формално основание за имущественото разместване, е налице многогодишна, константна, а и задължителна практика на ВКС, с която въззивния съд се е съобразил изцяло при постановяване на решението си.
По отношение на седмия от поставените въпроси, касационно обжалване не може да се допусне, тъй като въпросът, макар и обусловил решаващата воля на съда, е решен изцяло в съответствие с разясненията, дадени в т.7 от ППВС №1 от 28.V.1979 г. по гр.д.№1/79 г. /които разяснения изключват наличието и на поддържаните селективни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК/.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по шестия от поставените въпроси, който не е обсъждан в мотивите на решението, респективно не е обусловил решаващата воля на съда, както и по останалите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси, с които по същество се оспорва правилността на обжалваното решение, която обаче не подлежи на контрол в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби.
С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответниците по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №930 от 16.12.2016 г. по в.т.д.№1479/2016 г. на ОС Варна.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на Г. П. Г. [ЕГН] и А. П. Г. [ЕГН] сумата от 1 500 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.