О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
гр.София, 25.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осемнадесети април две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1640/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 516 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 981/ 2010 г. С посоченото решение частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3834/ 2007 г., като по този начин са уважени предявените от В. Д. Д. против П. на Р. Б. искове, квалифицирани по чл.2 от ЗОДОВ, за сумата 3 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 1 428,05 лв – обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в неполучени доходи по трудово правоотношение, търпени в резултат на неоснователно повдигнато срещу ищеца обвинение за извършено престъпление по чл.242 ал.4 от НК. За разликата до пълните предявени размери съответно от 10 500 лв и 19 992,64 лв исковите претенции са отхвърлени. Изцяло са отхвърлени претенциите за обезщетяване на имуществени вреди в размер 100 лв – разходи за адвокатска защита по наказателното производство, 400 лв – главница по договор за заем за внасяне на парична гаранция и 100 лв – лихви за забава.
В. решение е обжалвано и от двете страни по делото.
Ищецът В. Д. атакува частичното отхвърляне на исковете. За да обоснове искането за допускане на касационно обжалване, касаторът-ищец се позовава на наличие на противоречива практика по въпроса за дължимото обезщетение, при положение, че срещу него са били повдигнати обвинения по 14 следствени дела, впоследствие прекратени, когато по инициатива на съда общо заявените претенции за вреди от тази дейност на държавата са разделени в четиринадесет отделни граждански дела. По всяко от тях съдилищата се произнасяли по въпроса за дължимостта и размера на обезщетенията по различен начин, което според касатора е основание ВКС да се намеси и да отстрани противоречията между отделните решения. На това основание моли обжалването да бъде допуснато.
В частта, в която са отхвърлени претенциите за обезщетяване на имуществени вреди в размер 100 лв – разходи за адвокатска защита по наказателното производство, 400 лв – главница по договор за заем за внасяне на парична гаранция и 100 лв – лихви за забава, ищецът не е обжалвал въззивното решение, т.е. в тази част то е влязло в сила.
П. атакува въззивното решение в осъдителната му част. Твърди, че в противоречие с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 23.12.1968 г., при постановяване на решението въззивният съд не е преценил всички обстоятелства за размера на вредата, а в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС е присъдил обезщетение за вреди, които не стоят в причинна връзка с незаконното обвинение. По въпроса за справедливия размер на обезщетението касаторът поддържа, че има и противоречива съдебна практика, тъй като в сходни случаи съдилищата определяли обезщетението за неимуществени вреди в широки граници. На тези основания моли да се допусне обжалването в осъдителната част от решението.
Срещупоставените страни не са взели изрично становище по чл.287 от ГПК по подадените касационни жалби.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни и за допускане на касационно обжалване на решението са неоснователни.
За да постанови същото, въззивният съд е приел, че по четиринадесет отделни следствени дела, впоследствие производството по които е прекратено, срещу ищеца са били повдигнати обвинения за извършени престъпления по чл.242 ал.4 от НК. Ищецът е претендирал обезщетение за имуществените и неимуществените вреди от незаконно повдигнатите срещу него обвинения общо, но съдът е разделил исковете в отделни производства, според всяко от четиринадесетте следствени дела. По настоящето дело се разглеждат последиците от едно от обвиненията, съответно ищецът претендира 1/14 част от общо търпените от него имуществени вреди под формата на пропуснати доходи от труд. Като е определил общо пропуснатите ползи, съдът е присъдил в настоящето производство 1/14 част от тях. Останалите претенции за търпени имуществени вреди са счетени за недоказани. Касателно неимуществените вреди е прието, че като пряка причина от повдигнатото незаконно обвинение (с продължителност три години, без задържане под стража и със забрана за напускане на пределите на страната за срок от шест месеца) ищецът е бил лишен от възможност да общува със семейството си, търпял е лични и социални неудобства. Счетено е, че тези вреди следва да бъдат обезщетение от ответника със заплащане на сумата 3 000 лв.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от страните въпроси обуславят въззивното решение, но не са разрешени нито в противоречие с практиката на ВКС, нито при условията на противоречива практика, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Д. на касатора – ищец, че съществува противоречива съдебна практика по въпроса дали му се дължи обезщетение и в какъв размер, не е подкрепен с доказателства. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, извод за наличие на противоречива практика може да се направи само при противоположно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила съдебни решения. Касаторът е този, който следва да установи наличието на такива. В случая касаторът се позовава на първоинстанционни решения, които не е установено да са влезли в сила. Освен това обстоятелството, че с тях са определени различни размери на обезщетенията, не означава наличие на противоречива практика, доколкото по всяко от делата са били доказани и съдът е отчитал различни факти, които са от значение за този размер. Това не е равнозначно на различно разрешаване на правен въпрос, по смисъла на цитираното Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. Следователно извод за наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК по повдигнатите от ищеца въпроси не може да бъде направен.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на П. Правният въпрос, свързан със справедливия размер на обезщетението, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г. В. решение е изцяло съобразено с дадените в постановлението указания, като са обсъдени всички конкретни обстоятелства, установени във връзка с обвинението срещу ищеца и негативният ефект върху живота му.
Твърдението, че въззивният съд е присъдил обезщетение за вреди, които не са пряка последица от незаконните действия на правоприлагащите органи на държавата, е довод за порок на съдебния акт по чл.281 т.3 от ГПК. Тези доводи не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 от ГПК, а само ако обжалването е вече допуснато и делото бъде разгледано по същество. Позоваването на ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС не е относимо, тъй като е свързано с твърдения за необоснованост, които не могат да са основания за допускане на касационното обжалване.
По въпроса за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди не се доказват и твърденията на касатора – ответник за наличие на противоречива практика. Такава не може да бъде обоснована с приложеното от него решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 2596/ 2004 г., тъй като и в него, и в обжалваното решение, са съобразени едни и същи критерии като основание за определяне на обезщетението като справедливо. Разликата в размера не обуславя извод за противоречия в практиката, тъй като критериите са приложени от съдилищата в съответствие с конкретно установените факти по делото, които не са еднакви. А относно представените от касатора – ответник решения на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1515/ 2008 г. и на П. по гр.д.№ 50/ 2008 г., в тях е определен значително по-висок размер на обезщетението в сравнение с този по обжалваното решение. Те не могат да бъдат аргумент в подкрепа на твърдението на прокуратурата, че в настоящето производството обезщетението за неимуществени вреди и определено в несправедливо завишен размер.
Поради това съдът приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за допускането на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 516 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 981/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: