О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
София, 27.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.06.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2932 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 759 от 23.04.2014 год., по въз.т.д.№ 4741/2012 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 1291 от 12. 07.2012 год., по т. д. № 1211/2011 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – порок, обоснован с нередовност на исковата молба, по която въззивният съд се е поизнесъл, без да го констатира и отстрани. Като допълнителен аргумент в подкрепа на поддържаното касационно основание по чл.281, т.2 ГПК жалбоподателят е посочил въведен с молба –уточнение от ищеца, различен, спрямо първоначално заявения с исковата молба предмет на делото, поради което произнасянето на въззивната инстанция по същия, в нарушение на процесуалните правила за изменение на иска, се явява самостоятелно основание за обезсилване на въззивния съдебен акт, на осн. чл.270, ал.3 ГПК.
Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност на съдебния акт на Софийски градски съд, поради допуснато нарушение на закона, на съществените съдопроизводствени правила и необоснованост на изградените фактически и правни изводи, което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от въззивната инстанция.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 и т.3 ГПК към касационната жалба, приложеното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното право:
1.” Редовна ли е исковата молба, ако ищецът не е конкретизирал „по пера” всеки един от съединените искове, а е посочил общата сума, като цена на иска, при условие, че видно от обстоятелствената част на исковата молба се излагат доводи за различни престации, общото между които е мястото на изпълнение?”; 2. „В горната хипотеза, налице ли е нарушаване на правото на защита на ответника, респ. на правото на равнопоставеност на страните в гражданския процес?”; 3.” Задължен ли е решаващият съд да приложи разпоредбата на чл.183 ГПК в производството пред въззивната инстанция, когато страната в процеса е поискала да се представят в оригинал събрани по делото в първата инстанция доказателства, респ. налице ли е преклузия за това процесуално право по см. н чл.133 и чл.140, ал.3 ГПК?”;4.” Налице ли е преклузия относно възможността на ответника да наведе възражения, в случай, че е постановен доклад по делото, но исковата молба е нередовна, респ. налице е хипотезата на чл.129, ал.2 ГПК. И ако въззивната инстанция констатира хипотезата на чл.129, ал.2 ГПК, следва ли да измени доклада на първоинстанционния съд, респ. да въведе в предмета на делото и така направеното възражение?”; 5. „Допустими ли са всички доказателствени средства, уредени в ГПК, при доказване на извършени престации, които попадат в приложното поле на Наредба № 3 от 31.07.2003 год. за съставяне на актове и протоколи по време на строителство, или доказването на тези престации е ограничено до актовете, изчерпателно изброени в Наредбата ?”
Като израз на визираното противоречие по първия процесуалноправен въпрос е посочено постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 348 от 26.10.2011 год., по гр.д.№ 473/2010 год. на ІІІ г.о.. По отношение на останалите процесуалноправни въпроси касаторът поддържа критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради липса на съдебна практика по същите.
Ответникът по касационната жалба, чрез пълномощника си адв. С. Д. –САК, в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Съгласно задължителните постановки по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, независимо от наличието, или не на поставен от касатора конкретен правен въпрос, като преценката за допустимостта се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. Такава вероятност за недопустимост на атакуваното въззивно решение в случая не е налице. Въззивното решение е постановено при надлежно упражняване правото на иск – редовна искова молба, в която ищецът е изложил обстоятелствата, на които е основал претенцията си за защита, конкретизирал е размера на отделните претендирани вземания – главници и мораторни лихви, посочил е процесния период и е формулирал петитум, съответстващ на обстоятелствената част на исковата молба. Ирелевантно за редовността на исковата молба, по която въззивният съд се е произнесъл и въведения с нея предмет на делото, е извършеното от ищеца уточнение на същата в по реда на чл.129, ал.2 ГПК в производството пред СГС, относно размера и периода на всяка една от първоначално общо заявените претенции за главници и за мораторна лихва върху всяка една от тях, съобразно посочените три фактури, обективиращи сключени между страните неформални договори за доставка на бетон и полагане на доставения бетон с бетонова помпа, поради което не е налице твърдяното от касатора недопустимо произнасяне от страна на Софийски апелативен съд по различен от заявения от ищеца предмет на спора.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на същия този въпрос.
С цитираното решение № 348/26.10.2011 год. по гр.д.№ 473/2010 год., на ІІІ г.о. е прието, че ако в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения, на които се основава дадена претенция, но в петитума липса изрично искане за произнасяне по същата, исковата молба е нередовна, поради несъответствие между основание и петитум. По изложените по- горе съображения подобно несъответствие отсъства в исковата молба, по която въззивният съд се е произнесъл с обжалваното решение. Следователно съществуващото противоречие в постановения краен правен резултат е обусловено не от различно приложение на процесуалния закон от страна на решаващия състав на Софийски апелативен съд – чл.129, ал.1 и ал.2 ГПК, във вр. с чл.127, т.4 и т.5 ГПК, а поради различните факти и обстоятелства по съпоставяните дела, а това изключва да е налице противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос не може да бъде преценен като общо основание за достъп до касационен контрол. Същият има характер на оплакване за допуснато процесуално нарушение, основателността на което не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, поради неотносимостта му към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Следващият правен въпрос, който всъщност е свързан с приложението на чл.183 ГПК освен, че е некоректно поставен няма и обуславящо значение за постановения краен правен резултат, така както е формулиран. В проведеното пред СГС на 07.02.2012 год. съдебно заседание по делото настоящият касатор, в качеството си на ответник по спора, чрез своя процесуален представител адв.С., е оспорил авторството на всички представени, от ищцовото търговско дружество, доказателства в процеса – фактури, експедиционни бележки и пр. и е поискал изключването им от доказателствения материал по делото, поради липса на оригинали.Първостепенният съд, с оглед направеното оспорване, е допуснал съдебно – графологична експертиза с в. л. С. Ч. и е задължил ищеца да представи оригиналите на оспорените писмени доказателства, или нотариално заверен препис от същите, по правило на чл.183 ГПК. С протоколно определение от 27.03.2012 год. са приети представените с молба от ищеца всички приложени по делото писмени доказателства в официално заверен препис. Следователно искането на ответника за прилагане оригиналите на представените от ищцовата страна писмени доказателства е изпълнено, поради което и въпросът за настъпила преклузия по см. на чл.131 ГПК е бил ирелевантен и по него въззивният съд не се е произнасял. Що се касае до срока, в който задължението за прилагане на оригиналите на доказателствения материал е било изпълнено, то както последователно приема в практиката си ВКС, този срок е инструктивен и неспазването му от страната само по себе си не може да обоснове настъпване на разпоредените от процесуалния закон неблагоприятни правни последици, на които касаторът се е позовал във въззивната инстанция.
Отделено от това следва да се посочи, че по отношение на този процесуалноправен въпрос е недоказано и поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст и с голословно твърдение за „липса на съдебна практика, предвид постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС : № 174 от 07.10.2013 год., по т.д.№ 1992/2013 год. на ІІ г.о., № 803, по гр.д.№ 938/2009 год. на І г.о., същото не подлежи на обсъждане от състава на касационната инстанция, съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Въпрос № 4 въобще не е бил предмет на разглеждане от Софийски апелативен съд, тъй като е поставен за първи път с касационната жалба и на това основание – липса на произнасяне от Софийски апелативен съд, за състава на касационната инстанция отсъства основание да го разгледа. Същевременно, обстоятелството, че по посочения въпрос е налице произнасяне с т.2 ТР № 1/ 09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС, по задължителен за съдилищата начин, изключва въобще приложимостта на поддържания по отношение на същия критерий за селекция по т.3 н чл.280, ал.1 ГПК, при недоказана обществена и правна необходимост от промяна на тази задължителна практика.
На последния поставен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос косвено е даден отговор както в трайно непротиворечивата казуална практика на ВКС, израз на която са: решение № 349/ 16.05.2005 год., по т.д.№ 349/ 20045 год. на І т.о., решение № 69/ 13. 02. 2004 год., по гр.д.№ 647/2003 год. на І т.о., решение № 395/ 21. 06. 2004 год., по гр.д.№ 1565/2003 год. на ІІ т.о.,№ 446/16.05.2005 год., по т.д.№ 740/2004 год. на ІІ т.о.,№ 992/ 04.12.2006 год., по т.д.№ 565/2006 год. на ІІ т.о. ,№ 638/24.10.2008 год., по т.д.№ 302/2008 год. на ІІ т.о. и мн.др., така и във формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК, задължителна за съдилищата в страната, практика на ВКС: решение № 318/17.10.2011 год., по т.д.№ 728 /2010 год. на ІІ т.о., решение № 48/31.03.2011 год., по т.д.№ 822 / 2010 год. на ІІ т.о. и решение № 250/11.01.2012 год., по т.д.№ 535/2010 год. на ІІ т.о., която настоящият съдебен състав споделя. Същата е в см., че въпреки отсъствието на двустранно подписан от изпълнителя и възложителя констативен протокол и актове по Наредба № 3/2003 год., извършените и актувани от изпълнителя СМР могат да се считат за приети по см. на чл.264 във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД, ако по делото съществуват доказателства за извършени от възложителя конклудентни действия по приемане на изработеното, или ако същият използва изпълнените СМР според функционално им предназначение.Наличието на константна и задължителна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва възможността за прилагане на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Друго самостоятелно основание да се отрече наличието му е отсъствието на аргументация според задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, относно вложеното от законодателя съдържание в същото.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за тях.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд№ 759 от 23.04.2014 год., по въз.т.д.№ 4741/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: