О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
София, 28.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.03.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1836/15 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. П. И. от [населено място] против въззивното решение на Варненския окръжен съд № 191 от 10.03.2015 г., по в.т.д.№ 2166/2015 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Варненския районен съд № 4704/16.10.2014 г., по гр. д. № 1866/15 г. по предявения от [фирма] срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на вземане на ищцовото търговско дружество, цедирано му от [фирма] с договор за покупко- продажба на вземане от 12.07.2013 г. и формирано от следните суми:: 18 380 лв., главница по договор за банков кредит за текущо потребление от 10.05.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението – 28. 02.2011 г. до окончателното и изплащане; 2 271.01 лв., представляваща редовна договорна лихва за периода 16. 06.2010 г. – 24.02.2011 г.; 855.13 лв. – такса закъснение за периода 20.07.2010 г. – 24.02.2011 г. и 40 лв. – заемна такса, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 2196/ 02. 03. 2011 г., по ч.гр.д.№ 3186 / 2011 г. на В..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че наведените от него доводи и твърдения в хода по същество на делото са преклудирани с оглед срока по чл.131, ал.1 ГПК. Съображенията са, че по отношение недопустимостта на производството по делото ответната страна може да навежда доводите си и след първото по делото съдебно заседание, тъй като за допустимостта съдът следи служебно в цялото съдебно производство. Същата теза е застъпена и във вр. с възможността ответната по спора страна да оспорва основателността на предявения иск, като навежда правни доводи, доколкото това е свързано с приложимостта на императивна разпоредба на материалния закон и за нея съдът също е призван да следи служебно. Становището си жалбоподателят И. е обосновала с предмета на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, който съгласно формираната задължителна практика на касационната инстанция трябва да съвпада с предмета на издадената на осн. чл.417 ГПК заповед за изпълнение. Поради това не е налице процесуална възможност, когато в заповедното производство кредиторът – „БАНКА Д.”ЕАД е претендирал издаването на заповед за изпълнение на основание настъпила на 20.07.2010 г. предсрочна изискуемост на вземанията по процесния кредит, впоследствие – в хода на процеса да заявява редовна изискуемост на предоставения на длъжника кредит – факт ирелевантен за производството по чл.422, ал.1 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на едновременното наличие на всички предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на определените за значими за изхода на конкретния правен спор процесуалноправни въпроси:
1 „Представлява ли доводът, при даден ход по същество на спора и при липса на отговор по чл.131 ГПК, че представените доказателства по делото не доказват претенцията на ищеца, възражение визирано в ч.131, ал.2, т.5 ГПК и настъпва ли преклузия по него, съгласно чл.133 ГПК.” и 2. „При представени с исковата молба писмени документи, с които се обосновава доказването на конкретен правнорелевантен факт, за който е указано от съда с доклада, че подлежи на доказване, неуказването, че не се сочат доказателства за същия този факт, представлява ли процесуално нарушение по см. на чл.266, ал.3 ГПК, обосноваващо допускане до събиране на доказателства?”
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика по отношение на първия от поставените прави въпроси е посочено постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІІІ г.о. на ВКС № 358 от 18.06.2010 г., по гр.д.№ 1183/2009 г., а по отношение на втория – т.2 на ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно изразеното от него страна несъгласие е и с поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол , по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение по предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК въззивният съд, въз основа на самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото и доводите на страните, е приел за безспорно, че между [фирма] и ответника в настоящия процес –И. е възникнало валидно правоотношение, породено от сключен помежду им на 10.05.2006 г. договор за кредит за текущо потребление за срок до 10.05.2014 г., по силата на който на последната, като кредитополучател, е предоставена сумата от 25 000 лв., усвоена от титуляра на същата дата. За безспорен, предвид становището на страните в процеса, е приет и факта, че поради допусната забава от страна на длъжника да плати уговорените месечни вноски на падежа, определен в приложен по делото погасителен план – неразделна част от кредитния договор, вземането на Банката- кредитор е станало предсрочно изискуемо по силата на чл.19.2 от Общите условия на кредитодателя. По отношение на единственото спорно в хода на делото обстоятелство – валидността на сключения договор за цесия, с който Банката – кредитор е прехвърлила вземането си км длъжника на ищцовото търговско дружество, предвид оспорената активна материалноправна легитимация на последното, решаващият състав на Варненския окръжен съд е изложил подробни съображение за недопустимост на заявеното в тази вр. възражение, поради настъпила от неподаване на отговор на исковата молба преклузия по чл.133 във вр. с чл. 131, ал.2 т.5 ГПК. Независимо от възприетото разрешение, че правото на възражения за ответника е преклудирано с изтичане срока за отговор по чл.131, ал.1 ГПК въззивната инстанция е изложила съображения и по същество, преценявайки го като неоснователно, поради действителност на цесионния договор от 12. 07. 2012 г., безспорно надлежно съобщен на ответника, според изискването на чл. 99, ал.4 ЗЗД на 01.03.2013 г.. Становището е аргументирано, както с доказания в хода на процеса оспорван от ответника факт на плащане цената по прехвърлителната сделка, така и с принадлежността на правото да противопостави възражение в посочения смисъл – непрестиране дължимата покупна цена, единствено на цедента, но не и на длъжника – трето за тази сделка лице.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че първият от формулираните от касатора въпроси, хипотетичен и поставен без връзка с конкретния казус, не обосновава общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по см. на дадените задължителни разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вярно е, че последователно в практиката си, формирана при действащия ГПК ВКС е поддържал, че когато се касае до процесуалноправен въпрос не е необходимо въззивният съд изрично да се е произнесъл по същия, а е достатъчно да е действал в противоречие с предписанието на процесуалния закон и в резултат единствено на това му процесуално действие да се е стигнало до неблагоприятен за жалбоподателя краен правен резултат по делото, но не такъв е разглежданият случай.
Поставен с оглед заявеното за първи път във въззивната жалба ново твърдение на ищеца, което не е било предмет на обсъждане в предходната инстанция, поради неподаване отговор на исковата молба, а именно – че настъпилата в хода на делото, поради изтичане срока на договора за кредит, изискуемост на заявеното вземане е ирелевантна, предвид предмета на производството по чл.422, ал.1 ГПК, първият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос не е обуславящ за крайния правен резултат по делото. Отделен в тази вр. е въпросът, че като е приела, че ответникът не е оспорил факта на предсрочна изискуемост на процесния кредит към датата на подаване на заявление за откриване на заповедно производство, установен и от ангажирания от ищцовото ТД доказателствен материал, макар да е посочила настъпилото в хода на процеса изтичане срока на договора за кредит, т.е изискуемост на вземането и на друго основание, въззивната инстанция не се е отклонила от задължителните постановки в ТР № 4/ 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС за необходимия идентитет в предмета на делото по предявен установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК и предмета на издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, нито от възприетото разрешение в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК служебно известно на настоящия съдебен състав решение № 67/06.07.2010 г., по т.д.№ 898/2009 г. и мн.др., според което неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, респ. 367, ал.1 ГПК само по себе си не прави иска основателен, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154 ГПК.
Що се касае до съответствието на изградения от В. правен извод с установените по делото факти и неговата процесуална законосъобразност, с оглед преценката на доказателствения материал по делото, които всъщност касаторът оспорва, то дори и основателни въведените в тази вр. оплаквания, като относимо към основанията за касационно обжалване – различни от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК
Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК отсъства и по отношение на втория формулиран от касатора въпрос на процесуалното право. С него под формата на правен въпрос, жалбоподателят отново възпроизвежда поддържаното в касационната жалба оплакване за допуснато от В. процесуално нарушение във вр. с приложение на принципа на служебното начало и в този см. той също няма обуславящо значение за изграждане на решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт. Според задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, при отсъствие на общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по въведените с т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни предпоставки за достъп до касация. Единствено за прецизност следва да се посочи, че в случая, дори да се приеме тезата на касатора за обуславящия по см. на чл.280, ал.1 ГПК характер на този процесуален въпрос, който е и твърде непрецизно формулиран, то разрешаването му е в пълно съгласие с цитираната задължителна практика на ВКС. Видно от осъществените във въззивното производство процесуални действия и от мотивите на обжалвания съдебен акт, решаващият състав не е приел, че има задължение, съобразно процесуалното правило на чл.146 ГПК, да дава указания на страните, извън разпределяне на съответната възложена им от процесуалния закон доказателствена тежест, относно конкретните доказателства и доказателствени средства, които същите трябва да ангажират за подлежащите на установяване факти, от които черпят благоприятни правни последици за себе си.
Въззивният съд, обаче, като инстанция по същество на спора и с контролно отменителни функции по отношение на съдебния акт на първостепенния съд е длъжна, при оплаквания във въззивната жалба, да прецени правилно ли е приложен материалния закон, предвид правнорелевантните факти, както и дали са налице твърдяните от въззивника процесуални нарушения при извършените в първоинстанционното производство съдопроизводствени действия, като при констатирана порочност на същите да ги повтори безпорочно.
Затова, като е обсъдил съдържанието на доклада на В. и е отчел, че първоинстанционният съд правилно е определил доказателствената тежест, както и фактите, които се нуждаят от установяване, с оглед характера на предявения иск, но поради неточно изпълнение на задължението по чл.146, ал.2 ГПК, във вр. с чл.146, ал.1, т.4 ГПК – да даде указания на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства, недоказан е останал един от елементите на фактическия състав на чл.99, ал.1 ЗЗД и този пропуск, поради допуснатото процесуално нарушение, посочено и от въззивника, е отстраним във въззивното производство, чрез даване на конкретни указания за представяне на приемо- предавателния протокол към договора за цесия, на които ищецът се е позовавал, решаващият състав на В. не е процедирал в отклонение от задължителната практика на ВКС, свързана с приложение на принципа на служебното начало в процеса, вкл. цитираната от касатора задължителна съдебна практика – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ТК не присъжда такива.
Водим от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд № 191 от 10.03.2015 г., по в.т.д.№ 2166/2015 г.,
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: