2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
София, 12.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4385 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. П. П. и М. Г. К.-П. – двамата с адрес в [населено място], приподписана от адв. Е. М., против въззивно решение № 8 от 14 март 2018 г., постановено по в.гр.д. № 10/2018 г. на апелативния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 271 от 14 юли 2017 г. по гр.д. № 1713/2016 г. на окръжния съд в [населено място], с което на основание чл. 135 ЗЗД е обявен за недействителен по отношение на ищцата К. Н. Б., с адрес в [населено място], договор за дарение на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № .., т. .., рег. № .., дело № …/….. г. на помощник-нотариус по заместване при нотариус Б… К., рег. № … на Нотариалната камара, по силата на който касаторите са дарили на М. П. три недвижими имота – самостоятелни обекти с идентификатор ….. и с идентификатор ….., находящи се в [населено място], ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху имот с идентификатор ….., както и поземлен имот с идентификатор …….. в [населено място].
В касационната жалба се заявяват всички основания за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение е нищожно, тъй като ищцата не била носител на правата, които претендира, който факт се установявал от доказателствата по делото. Твърдят, че въззивният съд не е обсъдил всички техни искания и възражения, както и представените пред въззивната инстанция доказателства, поради което е било нарушено състезателното начало и касаторите са били лишени от право на справедлив процес. Сочи се, че са налице нарушения на чл. 5, чл. 7, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 ГПК, както и че фактическите констатации на съда противоречат на доказателствата по делото и на простата житейска логика. Поддържа се, че не е налице правен интерес от иска по чл. 135 ЗЗД поради погасяване на вземането на ищцата с факта на извършената на 24.11.2014 г. публична продан на недвижим имот, върху който е била учредена ипотека като обезпечение по договора по поръчка от 01.10.2007 г. Оспорва се правната квалификация на предявения иск. Изложени са твърдения, че ищцата се е позовавала изцяло на съдебни решения, отнасящи се до правоотношенията, от които произтича претендираното от нея вземане и които били неотносими към настоящото производство. Въпреки значението им за изхода на спора, въззивната инстанция не се била произнесла по доводите за нищожност на договора за поръчка поради липса на предмет, тъй като правопораждащият предварителен договор имал за предмет несъществуващи недвижими имоти. В жалбата са изложени подробни съображения във връзка с доводите на касаторите за погасяване на вземането на ищцата поради изтичане на законоустановената петгодишна давност, за нищожност на договора за поръчка и договора за цесия поради нищожността на предварителния договор за покупко-продажба, за нищожност на договора за цесия поради липса на форма. Оспорва се изводът на въззивния съд, че договорът за цесия бил сключен на 25.09.2012 г., тъй като същият бил приведен в предвидената от закона форма на 08.04.2013 г. – датата на нотариалната му заверка, към която петгодишният давностен срок бил изтекъл. Касаторите поддържат, че учредената във връзка с договора за поръчка ипотека на имот, струващ три пъти повече от платената от довереника сума, е съставлявала достатъчно обезпечение. Доколкото на 24.11.2016 г. е била проведена публична продан на ипотекирания имот, то вземането по договора било погасено. Касаторите твърдят, че въведеното от тях с отговора на исковата молба възражение за нищожност на договора за цесия не е било обсъдено от предходните инстанции, а въззивният съд неправилно е приел това възражение за преклудирано. Необоснован бил изводът, че вземането на цесионера е възникнало на 04.11.2011 г., като не било отчетено, че касаторите са били довереници по договор за поръчка и нямали задължение за парична престация поради естеството на мандатното правоотношение. Твърди се, че цесията не е произвела действие спрямо страните, тъй като не са били уведомени лично за извършването ?. Оспорва се изводът на въззивния съд по твърдяната привидност на процесния договор за дарение, като се поддържа, че той в действителност е прикривал договор за продажба. Твърди се, че договорът за поръчка е бил развален със съобщаването на договора за цесия и че у касаторите не е съществувало намерение за увреждане на ищцата, тъй като към датата на извършване на дарението – 03.10.2012 г., те не са знаели, че тя е придобила качеството кредитор по отношение на тях. Изложени са доводи за тенденциозно отношение на съдебните състави към касаторите. Поддържа се и противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – решение № 199 по т.д. № 191/2012 г., II т.о., и определение № 417 по т.д. № 3411/2015 г., I т.о. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата К. Н. Б., с адрес в [населено място], представлявана от адв. П. П., в отговор на касационната жалба излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови решението си, въззивният съд приема за установено, че е влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 12710/2012 г. по описа на Софийския градски съд, потвърдено с решение № 611 от 31.03.2016 г. по в.гр.д. № 1626/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място], недопуснато до касационно обжалване с определение № 80 от 17.02.2017 г. по т.д. № 60282/2016 г. по описа на ВКС, I г.о., в частта, с която ответниците Л. и М. П. са били осъдени солидарно да заплатят на ищцата сумата от 100000 евро, дължима на основание договор за поръчка от 01.10.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 25.09.2012 г. до окончателното изплащане на главницата, както и сумата от 10000 евро, съставляваща мораторна лихва за периода 04.10.2011 г. – 24.09.2012 г., и сумата от 8986,43 лева – съдебни разноски. С решение № 97 от 21.08.2017 г. касационната инстанция потвърждава решение № 611 от 31.03.2016 г. по в.гр.д. №1626/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта, с която касаторите са били осъдени да заплатят солидарно на ищцата сумата от 175 евро, ведно със законната лихва от 25.09.2012 г., като на ищцата са били присъдени и допълнително съдебни разноски. Установено е, че в полза на ищцата е бил издаден изпълнителен лист, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 707/2016 г. по описа на частния съдебен изпълнител М. Ц., рег. № … на КЧСИ, както и че след възникване на задължението и настъпването на неговия падеж (04.10.2011 г.) ответниците П. са дарили на дъщеря си М. П. по договора, предмет на настоящото производство, три недвижими имота, като по този начин са намалили имуществото си. Във връзка с доводите на П. за недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд е констатирал, че производството е образувано по редовна искова молба, като искът е надлежно конкретизиран по отношение на правоотношението, от което произтича задължението на ответниците-длъжници, а именно: неизпълнение по договор за поръчка от 01.10.2007 г., вземането на кредитора по който (Б. Б.) е било прехвърлено с договор за цесия от 26.07.2012 г. на ищцата К. Б., за което е било постановено влязло в сила осъдително съдебно решение. Въз основа на установените по делото факти е счетено, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД – съществуващо действително, непогасено по давност вземане на ищцата по отношение на длъжниците П.; извършено от тяхна страна действие на разпореждане с имуществото им (процесното дарение), което уврежда интересите на кредитора; възникване на вземането преди извършване на дарението; налице е знание на длъжниците за увреждането, доколкото те са били страна по договора за поръчка от 01.10.2007 г., и са били наясно със задълженията си него. Прието е, че възраженията на ответниците, касаещи вземането на ищцата, произтичащо от договора за поръчка от 01.10.2007 г. – оспорване на договора, неяснота кой от длъжниците какво и защо дължи, на кого го дължи, оспорване на извършената от кредитора по договора Б. цесия на вземането по същия в полза на ищцата К. Б., изтекла погасителна давност за вземането, недоказано възникнало и изискуемо, непрекратено вземане, не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящия спор, тъй като качеството на кредитор на ищцата по отношение на длъжниците П. е закрепено със сила на пресъдено нещо по влязло в сила съдебно решение, и не може да бъде пререшавано при разглеждане на иска по чл. 135 ЗЗД. Твърдението, че вземането на ищцата е било погасено с получената цена по проведената по изпълнително дело № 707/2016 г. по описа на частния съдебен изпълнител М. Ц. публична продан на ипотекиран от касаторите недвижим имот, е прието за недоказано. За неоснователни са приети доводите за липса от правен интерес от иска по чл. 135 ЗЗД, доколкото съгласно чл. 133 ЗЗД, цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори и наличието на обезпечение чрез ипотека не изключва увреждането на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД при извършване от страна на длъжника на действия, водещи до намаляване на имуществото му. За неоснователно е прието и възражението за привидност на атакувания договор за дарение на основание чл. 17 ЗЗД и наличие на прикрита сделка – продажба, тъй като в производството по чл. 135 ЗЗД ответниците-длъжници не могат да правят възражение за симулативност на атакуваното увреждащо действие, ако преди вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД не са вписали искова молба за разкриване на твърдяната привидност, каквито данни няма. Прието е, че в случая знанието за увреждане от страна третото лице не е необходим елемент на фактическия състав, тъй като процесната сделка е безвъзмездна. Посочено е, че дори да е била възмездна, доколкото същата е била извършена в полза на низходящ, то съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД знанието за увреждане по отношение на третото лице се предполага и ответниците не са оборили законово установената презумпция.
Неоснователно е поддържаното от касаторите твърдение за нищожност на обжалваното въззивно решение като следствие на това, че ищцата не е носител на правата, които претендира, че притежава. Предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Затова съдебната практика неизменно приема, че съдът по павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е не само този, който има вземане, установено с влязло в си решение, а и лицето, което поначало има вземане, без то да е установено със съдебно решение. Приема се още, че в процеса по чл. 135 ЗЗД кредиторът може да докаже вземането си с всички допустими от закона доказателствени средства (сравни например решение № 45 по гр.д. № 450/2010 г., ІІІ г.о., ВКС). Спор в практиката е съществувал по въпроса недопустим или неоснователен е искът в случаите, когато ищецът няма качеството на кредитор. ВКС приема (така в решение № 131 по гр.д. № 4996/2013 г., ІІІ г.о.), че увреденият има интерес от павловия иск винаги, когато в резултат на предявяването му ще се промени правната сфера на ответника по иска, и така в случаите на разпореждане с недвижим имот, отмяната на разпореждането ще доведе до възможност кредиторът да насочи изпълнението на вземането си върху този имот. В съдебната практика не е поддържано становище, че ако ищецът не притежава качеството кредитор, то постановеното по неговия иск решение е нищожно. Законът не определя кое съдебно решение е нищожно. По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление (сравни тълкуването, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г., I г.о.). Разглежданият случай не е такъв, поради което оплакването е неоснователно. Неоснователно, поради казаното по-горе, е и твърдението, че обжалваното решение е недопустимо заради липсата на материалноправна, респективно – процесуалноправна легитимация на ищцата.
К. съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като по тях е създадена изобилна и уеднаквена от ВКС практика, която настоящият съдебен състав споделя, и не намира основание да я изменя или изоставя при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В процеса по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Само в случаите, в които павловият иск е съединен обективно с иск за вземането, предмет на делото наред с потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда, ще са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор (в този смисъл е и цитираното от касаторите решение № 65 по гр.д. № 3800/2015 г., IV г.о., ВКС). Съдът може да приеме, че вземането на кредитора не съществува, само ако е отречено със сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение; увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество, а ако по-късно това негово качество отпадне (например при влязло в сила решение, установяващо, че вземането му е погасено по давност), непротивопоставимостта губи значението си (така в решение № 122 по гр.д. № 1028/2010 г., IV г.о., ВКС). В соченото от касаторите решение № 199 по т.д. № 191/2012 г., II т.о., ВКС, не се разглежда случай, в който павловият иск е предхождан от дело по иск за вземането, поради което даденото разрешение е неотносимо в настоящия спор, поради което и цитираната практика на ВКС не може механично да се приложи. Ето защо въпросът ако договорът, с който се легитимира ищецът по иск по чл. 135 ЗЗД, е нищожен по причина нищожност на правопораждащ го договор поради липса на предмет по чл. 26 ЗЗД, защото предметът му касае разплащане по правопораждащ го договор за продажба на несъществуващи към датата на подписването му недвижими имоти, също така несъществуващи и неподлежащи на изграждане (поради предприетото му съдебно разваляне от собствениците на УПИ) и към датата на нотариалното заверяване на договора за цесия, и тъй като законът не свързва възможността за повдигане на спор относно нищожността на договора с определен срок, нищожният договор може по всяко време да бъде обявен за такъв и не може да поражда права за приобретателя, в това число и по иск по чл. 135 ЗЗД, разполага ли тогава ответникът в производството по иск по чл. 135 ЗЗД с право да иска да бъде допусната касационната му жалба до касационно обжалване по направено в нея искане за произнасяне от ВКС относно факта за нищожност на договора за цесия, с който се легитимира ищецът, и отмяна на решение на въззивния съд на това основание, също и по причина, че въззивният съд неправилно се е произнесъл по съществуването на този факт в решението си, не води до допускане на касационното обжалване. В разглеждания случай павловият иск не е съединен с иск за вземането, не е отречено в отделно производство със сила на пресъдено нещо, че вземането на кредитора не съществува, нито пък че вземането му е погасено по давност. Напротив, съдът е съобразявал влязло в сила решение между ищцата и ответниците Л. и М. П., установяващо задължението на последните по договора за поръчка. Въпросът за погасяването по давност на правото да се цедира вземането по договора за поръчка не може да е предмет на делото по павловия иск при това положение. Затова не води до допускане на касационното обжалване и въпросът разполага ли с право на иск по чл. 135 ЗЗД към двама довереници цесионерът по договора за поръчка, ако правопораждащият цесията договор за поръчка е с изтекли давностни петгодишни срокове по чл. 87 ЗЗД и чл. 110 ЗЗД и цедентът е прехвърлил права за претендиране по суми, каквито вече не притежава, и също е извършил промяна в договора – смяна на страна, право на което няма поради изтекли петгодишни давностни срокове от сключването на договора. Възражения срещу легитимацията на ищцата като кредитор в производството по иска по чл. 135 ЗЗД във връзка с посоченото по-горе не могат да бъдат слушани, поради което не се обосновава допускането на касационното обжалване и по въпросите: реално ли е за възникване на вземане по извършена цесия да бъде приета дата преди реалното ? сключване в изискуемата от закона нотариална форма на самата цесия, също и преди извършеното ? съобщаване по чл. 99 ЗЗД на доверениците по договора за поръчка; длъжник ли е довереникът по договор за поръчка с предмет изпълнение по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот; разполага ли с право на иск по чл. 135 ЗЗД към довереник по договор за поръчка цесионер, ако увреждащата го сделка или действие е извършено преди да е придобил права спрямо него с факта на съобщаването му за извършената цесия, и също и разполага ли с право на иск по чл. 135 ЗЗД към довереник по договор за поръчка цесионер, ако е извършено съобщаване към него за сключен договор за цесия само с факта на залепване на съобщение за нотариална покана, което не е намерено от него и нотариалната покана е останала неполучена от него в лично качество, каквото е изискването на закона, и без от цедента да са изчерпани и всички останали, приети в ГПК и съдебната практика, начини на съобщаване, и счита ли се заверената от нотариуса дата на изтичане на срок по нотариална покана, без същата да е получена лично от довереника, като дата на извършено лично съобщаване от цедент на довереник по договор за поръчка (не длъжник) за сключен договор за цесия; има ли законно основание твърдението на административния съд Вероятно касаторите са имали предвид апелативния съд в обжалваното решение, че в иска по чл. 135 ЗЗД ответниците не могат да възразяват срещу легитимацията на ищеца – срещу твърдяното от ищеца качество на техен кредитор, дори и когато съществува нищожност на договора, с който той се легитимира; счита ли се, че е извършено съобщаване за направено прехвърляне на права по вземане, неопределено по вид, страни, размер, основание, възмездност/безвъзмездност и др. характеристики, по договор за цесия на довереник по договор за поръчка (недлъжник по тях, защото не може да си длъжник по нещо, което не се знае какво е), в случай че е направено по начин, за който страните не са се договорили, т.е. няма съгласие по договора и при условие, че съгласно ЗЗД, сключеният договор е закон за тях.
Накрая, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване и последният въпрос – разполага ли с право на иск по чл. 135 ЗЗД към двама довереници по договор за поръчка цесионер по него, ако сумата, преведена по договора от доверителя на специално открита от него разплащателна сметка на единия довереник за изпълнение на поръчката, е обезпечена предварително в пълния си размер с нотариално учредена ипотека в полза на цедента по чл. 65 ЗЗД върху имот съпружеска имуществена общност, струващ към онзи момент три пъти по-скъпо от нея. С решение № 18 по гр.д. № 3396/2014 г., IV г.о., касационният съд приема еднозначно, че съгласно чл. 133 ЗЗД, за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество; кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори – с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му, е увреждащо кредитора. С решение № 320 по гр.д. № 1379/2012 г., IV г.о., ВКС уточнява, че увреждане има винаги когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, включително и когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. И това е така, защото увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Неизчерпателно ВКС сочи в какво може да се изрази съответното увреждане, като заключава, че ирелевантно е дали след разпореждането длъжникът притежава имущество и на каква стойност.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторените за касационното производство разноски в размер на 1000 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8 от 14 март 2018 г., постановено по в.гр.д. № 10/2018 г. на апелативния съд в [населено място].
ОСЪЖДА М. Г. К.-П., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], вх. 2, и Л. П. П., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплатят на К. Н. Б., с адрес в [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, ап. 2, сумата от 1000,00 (хиляда) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: