О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
гр. София, 21.06. 2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 231/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 18262 от 22.10.2018 г. от А. И. М. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Г. З. от АК – С., против въззивно решение № 2101 от 06.08.2018 г., постановено по в.гр.д. № 297/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, с което като е отменено решение № 5479 от 24.07.2017 г., постановено по гр.д. № 3807/2015 г. на Софийски градски съд, ГК, І отд., 13 с-в, са отхвърлени предявените искове от А. И. М. против Д. И. Н. от [населено място], с правно основание чл. 26, ал.2 ЗЗД и чл. 26, ал.1 пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 69 ал.2 ЗН, за прогласяване за нищожен, поради липса на форма и поради противоречие на закона – чл.69, ал.2 от Закона за наследството, на Договор за доброволна делба, сключен на 07.05.1993 година, между С. Д. Н., А. И. М. и Д. И. Н., на съсобствен недвижим имот, а именно: апартамент № 21, находящ се на III етаж в сградата на [улица] в [населено място], състоящ се от две стаи, дневна, кухня-столова, баня клозет, антре и два балкона, със застроена площ 85.63 кв. м., при описани съседи, заедно с прилежащите 3.86 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавно място, върху което е построена сградата, цялото от 464.40 кв.м., образуващо парцел VI в квартал 106 по плана на С. – Л., при описани съседи, заедно с гараж № 7 , находящ се партерния етаж на сградата на [улица] в [населено място], на площ 23.79 кв.м., при описани съседи, заедно с принадлежащите 0.68/100 идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху гореописаното дворно място, върху което е построена сградата, като неоснователни. Жалбоподателката релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката А. М., чрез пълномощника си адв.З., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове, с правно основание чл. 26, ал.2 ЗЗД и чл. 26, ал.1 пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 69 ал.2 ЗН, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателката се позовава на противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, както следва: ТР № 3/2013 г. от 19.12.2013 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 3/2013 г., постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 233 от 31.07.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4380/2014 г.; както и решение № 762 от 28.11.2002 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 339/2002 г. и въззивно решение от 29.10.2007 г. по гр.д. № 580/2007 г. на Софийски окръжен съд.
Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Счита ли се за определяемо уравняване на дела на сънаследник, направено чрез волеизявление в договора за делба, че делът му е уравнен с други „наследствени имоти“ 2/ Счита ли се за уравнен делът на сънаследник, при волеизявление в договора за делба, че ще запази правото си на ползване върху имота, при положение, че договорът за делба не е в нотариална форма и не е последвало учредяване на право на ползване в необходимата форма за действителност; 3/Следва ли да се приеме, че е налице действителен договор за делба при наличие на формално уравняване дяловете на всички наследници по см. на чл. 69, ал. 2 ЗН без постигане на реално получаване на съответните дялове; 4/ Допустимо ли е при доброволна делба за наследство за уравняване на дял да се използва имущество на друг наследодател.
Ответницата по касационната жалба Д. И. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. Ф. от АК-С., е изразила становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявените искове, въззивният съд е приел, че по делото е безпротиворечиво установено от фактическа страна, че с Договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот от 07.05.1993 година, сключен между С. Д. Н./ищца, починала в хода на процеса/, А. И. М. и Д. И. Н., като съсобственици, е извършена доброволна делба на процесния недвижим имот апартамент № 21, находящ се на III етаж в сградата на [улица], като по силата на извършената делба съделителката Д. И. Н. е получила в изключителен дял собствеността върху апартамента, а дела на съделителката С. Д. Н./майка на страните/ е уравнен, чрез запазване на правото й на пожизнано и безвъзмездно ползване на имота, а дела на съделителката А. И. М. е уравнен чрез получаване на „други наследствени имоти”. Установено е, че с нотариален акт № 91 от 22.07.1980 г. А. И. М. е получила дарение на 1/6 и. ч. от жилищна сграда в [населено място], [улица] от своята майка С. Д. Н., който имот е отчужден, като с нотариален акт № 29 от 24.06.1991 г. като обезщетение срещу този отчужден имот, А. И. М. е получила собствеността върху апартамент № 113 от 100.72 кв. м. в Зона Б-19 [населено място]. Установено е също така, че с нотариален акт № 31 от 02.06.1993 г. ищцата А. И. М., като майка и законна представителка на малолетната си дъщеря Р. О. М. е приела от Д. И. Н. дарение на ? ид. ч. от апартамент № 42, в блок 28, в@@21@ [населено място], от 88.15 кв. м. Съдът е приел, че поддържания от ищцата ред на кумулативно съединяване на исковете не го обвързва, а същите следва да бъдат разгледани при условията на евентуално съединяване като се произнесе по всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл. 26 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че предявените искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 69, ал. 2 ЗН и по чл. 26, ал. 2, пр. 3, вр. с чл. 18 ЗЗД са съединени при условията на евентуалност и доколкото специалното основание по чл. 26, ал. 2 ЗЗД изключва общото по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е разгледал първо искът за нищожност на договора за доброволна делба, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 вр. чл. 18 ЗЗД /липса на форма/. В случая е приел, че процесния договор от 07.05.1993 г. между страните, е сключен в предписаната от закона форма – писмена форма с нотариална заверка на подписите – чл. 35, ал. 1 ЗС, който договор е валиден, тъй като се касае до ясно изразени с договора за доброволна делба волеизявления, свързани с поставяне в дял на едната съделителка на процесния недвижим имот и насрещно уравнение на дяловете чрез учредяване право на ползване за втората съделителка /което е материално, доколкото е оценимо/ и предварително получаване на други наследствени имоти за третата съделителка, поради което е отхвърлил иска с правно основание чл.26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД като неоснователен. Приел е за неоснователен и искът по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 69, ал. 2 ЗН, тъй като по делото е установено по безспорен начин, че с атакувания договор за доброволна делба страните по делото са прекратили съсобствеността върху процесния недвижим имот, като ответницата е получила реален обект – описаният по – горе апартамент, а покойната ищца С. Н. е получила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на същия, т.е ограничено вещно право на ползване, което е оценимо, а ищцата А. М. за уравнение на дела си е получила дела в други наследствени имоти, т.е. договорът за доброволна делба е действителен и е породил правни последици, като не е нарушена разпоредбата на чл. 69,ал.2 ЗН, която изисква всеки наследник да получи „своя дял в натура, доколкото това е възможно” и неравенството на дяловете „да се изравни с пари“. В тази връзка съдът е приел, че нормата на чл. 69, ал.2 ЗН, не е императивна, а създава правило, което следва да се спазва при извършване на делбата, както и че то не изключва принципа на свободата на договоряне. За да се приеме, че между съсобствениците е сключен договор за доброволна делба е необходимо при сключването му да е постигнато съгласие за начина, по който следва да се извърши уравняването на дяловете като сам по себе си фактът на постигане на съгласие за уравняване на дяловете, е достатъчен, за да се приеме, че договорът е действителен, дори конкретният размер на уравнението да не е посочен. Достатъчно е и изявлението, че страните са уредили отношенията си по повод поделянето на имота, вкл. и преди сключването на договора. Договорът за доброволна делба не е нищожен, ако наред с уговорката, че отношенията между съсобствениците са уредени и при спазване на правилото за имотно или парично уравнение, някой от съсобствениците – в случая втората ищца, е заявила, че вече е удовлетворена за дела си в наследственото имущество. В тази връзка съдът е приел, че след като договорът съдържа изрични уговорки относно начина на уравнение на дяловете, не е налице нито безвъзмездност на разпореждането, нито отклонение от правилото на чл. 69, ал.2 ЗН за получаване на насрещен еквивалент срещу възложено по договора имущество, поради което е отхвърлил предявените искове от А. И. М. като неоснователни и недоказани.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По отношение на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в действащата към момента на подаване на касационната жалба/22.10.2018 г./ редакция на тази разпоредба/ Д.В., бр. 86 от 27.10.2017 г./ – противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, не са изложени каквито и да е доводи, които да обосновават необходимост от обсъждане на това основание.
Освен заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторката поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като постановеното решение е очевидно неправилно като се е позовала на това, че съдът без да обсъди и анализира всички изложени доводи и приложени доказателства е приложил неправилно закона и е постановил незаконосъобразно решение, с твърдението че в хода на процеса не е установено реално уравняване дяловете на двете сънаследници, не е установено, че привидно договореното уравняване на дела на едната страна чрез „други имоти“ е определяем, не е установено сключването на последваща сделка за учредяване право на ползване върху процесния имот.
Във формулираните от касаторката четири правни въпроса в приложеното изложение, посочени по-горе, се съдържа оченъчно становище относно законосъобразността на постановените от въззивната инстанция изводи по съществото на спора, но те не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В случая касаторката се домогва да получи различно правно разрешение относно валидността на процесния договор за доброволна делба като чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда затова, че договорът за доброволна делба, сключен между страните, е валиден, тъй като в него се съдържат изрични уговорки относно начина на уравнение дяловете на страните, не е налице нито безвъзмездност на разпореждането, нито отклонение от правилото на чл. 69, ал. 2 ЗН за получаване на насрещен еквивалент срещу възложено по договора, още повече, че в него втората ищца изрично е заявила, че вече е удовлетворена за дела си в наследственото имущество от общия наследодател на страните И. С. Н., починал на 02.12.1985 г., съпруг на първата ищца и баща на втората ищца и ответницата по делото. Проверката за правилност на въззивното решение би била извършена единствено в случай, че то бъде допуснато до касационно обжалване, но предвид изложеното по-горе, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Независимо от това обаче следва да се подчертае, че по поставените правни въпроси от материално естество, приетото от въззивния съд е в съответствие, както със задължителната/ТР № 3/2013 от 19.12.2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т. 2/, така и с установената съдебна практика/ решение № 725 от 30.11.2010 г. по гр.д. № 823/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 34 от 17.07.2018 г. по гр.д. № 2022/2017 г. на ВКС, І г.о., решение № 40 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 5600/2013 г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Съгласно тази съдебна практика за валидността на договора за доброволна делба не е необходима нотариална форма и в случаите, когато се поставя в дял на един от съсобствениците недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, в настоящия случай срещу пожизнено право на ползване. Законът не установява императивно изискване за вида на дължимото уравнение при постигнато съгласие между съсобствениците за доброволно поделяне на съсобствено имущество с договор за доброволна делба, макар в чл. 69, ал. 2 ЗН да е предвидено, че неравенството в дяловете при делбата се изравнява с пари или имот. Не съществува пречка неравенството в дяловете да бъде изравнено като един от съсобствениците поеме задължението да гледа и издържа друг съсобственик като договорът ще породи предвиденото в закона и целяно от страните вещно-правно действие, ако е сключен в предвидената в чл. 35, ал. 1 ЗС писмена форма с нотариална заверка на подписите. В конкретния случай, в съответствие с тази установена съдебна практика, въззивният съд е приел в обжалваното решение, че при сключеният между съсобствениците договор за доброволна делба е постигнато съгласие за начина, по който следва да се извърши уравняването на дяловете, който сам по себе е достатъчен, за да се приеме, че договорът е действителен, дори конкретният размер на уравнението да не е посочен. Достатъчно е и изявлението, че страните са уредили отношенията си по повод поделянето на имота, вкл. и преди сключването на договора. Договорът за доброволна делба не е нищожен, ако наред с уговорката, че отношенията между съсобствениците са уредени при спазване на правилото за имотно или парично уравнение, някой от съсобствениците – в случая втората ищца, е заявила, че вече е удовлетворена за дела си в наследственото имущество. В тази връзка съдът е приел, че след като договорът съдържа изрични уговорки относно начина на уравнение на дяловете, не е налице нито безвъзмездност на разпореждането, нито отклонение от правилото на чл. 69, ал.2 ЗН за получаване на насрещен еквивалент срещу възложено по договора имущество, този договор е действителен като породил между страните вещно-правно действие.
Не е налице и релевираното от касаторката основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК/очевидна неправилност/ за допускане на касационното обжалване, по следните съображения:
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1, т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Както се посочи по-горе, във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1, т.1-3 ГПК. В конкретния случай това основание се мотивира от касаторката основно с доводи, че съдът е допуснал множество процесуални нарушения и че изводите му не кореспондират със събраните по делото доказателства. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Същевременно, при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Следователно, с обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси съдът не се е отклонил от установената практика на ВКС, а е постановил решението си в съответствие с нея, поради което по тях не е налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по тях има установена съдебна практика на ВКС, цитирана по-горе, в конкретния случай съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, която не се нуждае от промяна.
При този изход на делото, на ответницата по касация за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 460 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № № 2101 от 06.08.2018 г., постановено по в.гр.д. № 297/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, по касационна жалба с вх. № 18262 от 22.10.2018 г. от А. И. М. от [населено място].
ОСЪЖДА А. И. М. от [населено място] да заплати на Д. И. Н. от [населено място], сумата 3 460 лв. разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: