О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
София, 10.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.02.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 340 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Е. С., в качеството му на трето лице – помагач в процеса, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1972 от 16.12.2011 год., по гр.д.№ 2777/2011 год.. Със същото решение, при условията на чл. 271, ал.1 ГПК е отменено решение № 3399/ 10.06.2011 год., по гр. д. № 12753/2009 год. на Софийски градски съд, в частта му, с която предявения от М. К. Г., чрез настойника и Д. Е. Г. иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу „Д. З.” АД е отхвърлен за сумата 134 912.21 щ.д., както и в частта, с която обратният иск на „Д. З.”АД срещу М. Е. С. по чл.274, ал.1, т.1 КЗ е отхвърлен за същата сума и вместо него е осъден ответника по първоначалния иск- „Д. З.”АД да заплати на М. К. Г., чрез настойника и Д. Е. Г., на осн. чл.226, ал.1 КЗ, сумата 134 912.21щ.д., обезщетение за причинени и имуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от 04.03.2009 год., до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски за двете инстанции, на осн. чл.38 ЗА, във вр. с чл.78, ал.1 ГПК, в размер на 1 560 лв., а по обратния иск е осъден настоящия касатор М. Е. С., на осн. чл.274, ал.1, т.1 КЗ да заплати на „Д. З.”АД сумата 134 912.21 щ.д., обезщетение за имуществени вреди,за която сума АД- застраховател е осъдено на основание предявения пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, ведно със законната лихва, считано от 04.03.2009 год. до окончателното и изплащане както и за 12 120 лв. деловодни разноски по обратния иск.
В останалата част за разликата над 134 912.21 щ.д. до пълния заявен размер от 189 254.21 щ.д., с която предявеният пряк иск, основан на чл. 226, ал.1 КЗ е отхвърлен и е оставено в сила решението на СГС, въззивното решение на Софийски апелативен съд не е предмет на подадената касационна жалба.
Касаторът въвежда оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното несъгласие, изразено в касационната жалба е срещу приетата от въззивната инстанция незаконосъобразност на извода първоинстанционния съд, че ищцата М. Г. не претърпяла имуществени вреди, тъй като с разходване на набраните в дарителската кампания средства за нейното лечение и рехабилитация не се е стигнало до влошаване на имущественото и състояние, поради което за последната отсъства имуществена щета, която да подлежи на обезвреда.
Позовавайки се на становището изразеното от ответника по първоначалния пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ в отговора на исковата молба касаторът възразява и срещу обосноваността на извода на въззивния съд, че между страните по същия не е съществувал спор относно наличието на претърпяна от ищцата имуществена вреда.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременно наличие на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на материалното право – за дължимостта на застрахователно обезщетение, когато разходите, които пострадалото от деликт лице е употребило за своето лечение са били покрити с предшестващи го осигурени за целта средства от трети лица, отзовали се на благотворителна кампания, организира с цел заплащане на лечението в чужбина; за основателността да се претендира от застрахователя обезщетение за същите тези ,реално ненастъпили, вреди, когато тежестта на неблагоприятните имуществени последици, които увредената е могла да претърпи, е поета от дарители; за възможността благотворителна кампания да води до натрупване на средства за конкретно пострадало лице, чийто размер под формата на обезщетение за имуществени вреди да бъде възстановяван многократно от застрахователя щом бъде изразходван, без съобразяване, че същият е кумулиран за постигане на определена цел и е изразходван за същата и дали съществува идентичност в понятията- „разход” и „вреда” .
Като израз на визираното противоречие по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са цитирани: решение № 27 от 30.10.1954 год. на ОСГК на ВС; решение № 42 от 07.04.2009 год., по т.д.№ 453/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС; решение № 152 от 08.03.2010 год., по гр.д.№ 217/2009 год. на ІV г.о.; решение № 73/ 27.07.2010 год., по т.д.№ 897/2009 год. на І-во т. о.; решение № 277/01.12.2008 год., по гр.д.№ 1300/2007 год. на ІV-то г. о.; решение от 18.12.2006 год., по В. № 140/2006 год. на АС при Б.; определение № 151 от 15.12.2008 год., по т.д.№ 591/2008 год., на ІІ-ро т.о. на ВКС; решение № 286 от 16.07.2010 год., по гр.д.№ 69/2009 год. на ІV-то г.о.; решение № 548 от 24.02.1970 год., по гр.д.№ 2530/69 год. на ІІІ г.о., както и ППВС № 4/68 год.- т.7 и т.11.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателят е аргументирал с липса на съдебна практика по първите два от формулираните въпроси.
Ответникът по касационната жалба „Д. З.” АД в депозирания по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор е подкрепил изцяло изложените от жалбоподателя доводи, във вр. с инвокираните оплаквания.
Ответникът по касационната жалба Д. Е. Г., в качеството си на единствен настойник на ищцата М. К. Г. е оспорила основателността и, излагайки подробни съображения срещу извършеното смесване на института на непозволеното увреждане с този на неоснователното обогатяване.
Счита, че в действащото законодателство отсъства основание както за възлагане в тежест на пострадалото от деликт лице да установява наличие на настъпило негово обедняване, обуславящо успешното провеждане на исковата му претенция за имуществени вреди, така и освобождаващо застрахователя, съответно делинквента от задължението му за обезвреда на вредите, настъпили като последица от осъществен деликт, ако трети лица са дарили или са заели средства на пострадалия, които той е употребил за лечението си.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по първоначално предявения пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента въззивният съд е приел за доказано наличието на претърпяна от ищцата М. Г. имуществена вреда, в резултат на виновно предизвиканото от М.С., чиято гражданска отговорност е застрахована в ответното АД, ПТП, изразяваща се платени средства за лечението и в чужбина, която подлежи на обезвреда от делинквента, респ. от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”.
Изложени са съображения, че доколкото законодателят не е обвързал успешното упражняване на деликтното право на пострадалия, или на прякото му право с произхода на изразходваните средства за отстраняване отрицателната промяна настъпила в засегнатото му благо, то извън възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест на ищцата е да доказва начина, по който е набрала средствата за лечението си в чужбина, съизмеряващи стойността на причинената и имуществена щета, имаща всякога паричен израз.
Позовавайки се на общото законово правило на чл.45, ал.1 ЗЗД , че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, въззивният съд е счел за ирелевантно за деликтната отговорност на делинквента, от която е функционално обусловена пряката отговорност на застрахователя, сключил с него застраховка „Гражданска отговорност”, извършеното в полза на ищцата дарение на необходимата и за лечение в И. парична сума, набрана по неин личен влог, щом волята на дарителите не е била да заместят С. в дължимото за поправяне на вредите плащане и за надарената отсъства каквото и да било задължение за насрещна престация или възложена и тежест.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното становище въззивният съд е счел и липсата на изрично предвидена от законодателя правна възможност за освобождаване на делинквента от законовата повеля да обезщети пострадалия при осъществен от него деликт, когато последният е придобил впоследствие средства от дарение, конкретно насочени за отстраняване на последиците от същия.
Конкретният размер на дължимите суми е съобразен със заключението на изслушаната в хода на процеса специализирана съдебно-счетоводна експертиза. С оглед изхода на делото по главния иск е уважен и предявеният срещу третото лице помагач- настоящ касатор, обратен иск.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора материалноправни въпроси, като релевантни за крайния правен резултат по делото отговарят на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същите, обаче, не са осъществени поддържаните от касатора критерии за селекция, допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което касаторът въвежда по отношение на първите два материалноправни въпроса, соченото основание е налице само тогава, когато произнасянето е предпоставено от непълнота или неяснота на конкретна приложима законова разпоредба, или е предизвикано от необходимост да бъде изоставена създадената до момента съдебна практика по приложението на закона, като неправилна или макар и правилна, като формирана при други обществено икономически отношения, се налага да бъде осъвременена. В случая, разпоредбите на чл.45 ЗЗД и на чл.226, ал.1 КЗ, във вр. с чл.51, ал.1 ЗЗД са ясни и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието им чрез корективно тълкуване, а по въпросите за обхвата и обема на подлежащите на обезвреда имуществени вреди, в който всъщност косвено се включват и поставените от касатора два въпроса, е налице не само трайна, но и задължителна съдебна практика, по отношение на която отсъства необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна.
С тази практика, която е в смисъл, че на обезвреда по реда на чл.45 ЗЗД подлежат онези имуществени вреди на пострадалия, които не са покрити от конкретно задължените за тях лица, въззивният съд изцяло се е съобразил.
Обстоятелството, че в случая дарените на ищцата суми, нямат нито обезщетителен характер, нито характер на заместващо, по силата на изрична законова разпоредба, или по волята на дарителите, дължимото от делинквента плащане, означава, че нито прякото право на пострадалата, нито деликтното и право са погасени, поради отсъствие на подлежаща на обезщетяване вреда- елемент от фактическия състав на чл. 226, ал.1 КЗ.
Що се касае до селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на останалите правни въпроси, то е въобще неприложимо при наличие на създадена задължителна за съдилищата в страната съдебна практика, част от която цитирана и от касатора.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че възприетото с решения на ВКС, ГК : № 152/08.03.2010 год., по гр.д.№ 217/2009 год. на ІV г.о. и № 277/01.12.2008 год., по гр.д.№ 1300/2007 год. на ІV г.о., според които деликтното обезщетение се дължи само за реално претърпени вреди и пропуснати ползи, които не са хипотетични, а действието на което се приписва настъпването им трябва да е от естество, че реално и сигурно да води до намаляване имуществото на увредения, като претърпяната загуба при деликт, изразяваща се в намаляване на имуществото, което е имал увредения преди осъществяването му е реално измерима, е в пълно съответствие с приетото от въззивния съд разрешение, според което направените от ищцата М. Г. разходи за лечението и в И., включващи медицински разходи, консумативи, транспорт и пр. са пряка и непосредствена неблагоприятна имуществена последица от правонарушението на застрахования при ответното АД, водач на МПС М.С., поради което подлежат на обезщетяване от последния или от застрахователя на гражданската му отговорност до пълното им удовлетворяване.
Недоказано е и основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалваният съдебен акт на Софийски апелативен съд е съобразен изцяло с постановките в ППВС № 4/68 год., според които при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат предвид всички конкретни обстоятелства, които обуславят тези вреди, тъй като в съобразителната част са изложени подробни съждения както за правнозначимото съдържание на тези вреди, така и за техния действителен размер, според доказания за проведен лечебен и оздравителен процес.
Решение № 109/16.11.2009 год., по т.д.№ 91/2009 год. на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК и имащо характер на задължителна за съдилищата в страната практика е неотносимо към формулираните в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване въпроси на материалното право, доколкото възприетото с него разрешение е свързано със застрахователния интерес и действителността на договора за застраховка срещу риска неплащане на дължими вноски по договор за лизинг, сключен от застрахования с трето лице, какъвто не е възникналият между страните по настоящето дело правен спор.
Като произнесено по въпроси, свързани с менителничното неоснователно обогатяване и съществуващото различие между предпоставките за упражняване на специалния менителничен иск по чл. 534, ал.1 ТЗ и тези, относими към исковете за неоснователно обогатяване – чл.55-чл.59 ЗЗД, каквито не са били предмет на разглеждане с обжалвания въззивен съдебен акт, не следва да бъде обсъждано и приложеното с касационната жалба решение № 42/ 07. 04. 2009 год., по т.д.№ 453/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС, също постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Същите съображения са относими и към решение № 73/27.07.2010 год., по т.д.№ 897/2009 год. на І т.о. на ВКС, с което е налице произнасяне по задължителен за съдилищата в страната начин относно обхвата на обезщетението по чл.82 ЗЗД при неизпълнение на договорно задължение, границите на което са различни от тези на обезщетението при непозволено увреждане.
Само за пълнота на настоящето изложение следва в тази вр. да се посочи, че наличието на имуществена полза за увреденото лице, изведна от същия факт, по никакъв начин не може да изключи или замести отговорността на делинквента за обезвреда, произтичаща от изрично разпореденото от чл.45 ЗЗД.
Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото, съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите- арг. от чл.78, ал.3 ГПК
Водим от тези съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1972 от 16.12.2011 год., по гр.д.№ 2777/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: