2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
гр. София, 26.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2832 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ДОФ СТРОЙ” ООД, „КАПТЕХ ГРУП” ЕООД, Д. В. А. като ЕТ „РАДИ 99” и М. С. А. като ЕТ „Каптех – М. М.”, представлявани от адв. Ч. Д., срещу решение № 1648 от 29.06.2018г. по т.д. № 2022/18г. на САС, 15 състав, с което след отмяна на решение № 2322 от 07.12.2017г. по т.д. № 728/2016г. на СГС, ТО, VІ-10 състав е признато за установено по предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Уникредит Булбанк” АД искове, че ЕТ „Каптех – М. М.”, „Каптех Груп” ЕООД, „ДОФ Строй” ООД и Д. В. А., действащ лично и като ЕТ „Ради 99 – Д. А.” дължат солидарно на „Уникредит Булбанк” АД следните суми: 350 000 лева – главница по сключен договор за банков револвиращ кредит № 80 от 09.06.2011г. и анексите към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.08.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата 120 573,29 лева, представляваща договорни лихви за времето от 20.09.2013г. до 25.08.2015г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.7 ГПК – извлечение от счетоводните книги от 08.09.2015г. в производството по ч.гр.д. № 51022/2015г. на СРС, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 18 517,79 лева – разноски в заповедното производство, сумата 27 288,11 лева – разноски в първоинстанционното производство и сумата 5 870 лева – разноски във въззивното производство.
Регистрирането на едно физическо лице като едноличен търговец не води до възникването на нов правен субект, различен от самото физическо лице, поради което настоящият състав намира, че е сезиран с касационна жалба от Д. В. А. като ЕТ „РАДИ 99 – Д. А.”, а не с касационна жалба от Д. В. А. лично и като ЕТ „РАДИ 99 – Д. А.”.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно. Твърдят, че въззивният съд е излязъл извън пределите на посочените в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и исковата молба предели на установителна защита, като е приел за установено претендираното вземане поради настъпил падеж на последната вноска към 20.06.2016г., с какъвто иск и твърдения във въззивната жалба не е бил сезиран, поради което е постановил недопустимо съдебно решение. Излагат и твърдения за неправилност на въззивното решение, тъй като въззивният съд неправилно е тълкувал връчването на нотариалните покани при условията на чл.47 ГПК, което е оспорено с отговора на исковата молба. Поради това считат, че ищецът не е доказал редовно връчване на изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, с оглед на което не е настъпило основанието, въз основа на което ищецът претендира вземането си /предсрочна изискуемост на кредита/, а предявеният иск се явява неоснователен и недоказан. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост, във връзка с което поставят следните процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е въззивната инстанция служебно /по собствена инициатива/, без да е сезирана с такова възражение във въззивната жалба, да въвежда нови основания за уважаване на иска, като приеме, че изискуемостта на претендираното вземане е настъпило в хода на исковия процес, тъй като падежът на последната вноска е бил на 20.06.2016г.?
2. Допустимо ли е въззивната инстанция, без да е сезирана с възражение във въззивната жалба относно вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК, да се произнесе и да уважи вземанията за падежираните вноски в противоречие с приетата съдебно-счетоводна експертиза, като банката не е оспорвала размера на вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК?
3. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? Ако е допустимо, по отношение на кои вноски следва да се уважи искът – вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл.422, ал.1 ГПК?
Касаторите твърдят, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.11б от ТР № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Касаторите сочат и следните правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 642 от 25.1.2012г. по ч.т.д. № 520/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 764 от 08.11.2013г. по ч.т.д. № 3834/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и по отношение на които е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:
4. В какъв период от време следва да се посещава адресът на получателите на нотариални покани, за да се приеме, че е налице редовно връчване на нотариалната покана, с която ответниците се уведомяват за настъпване на предсрочна изискуемост на претендираното вземане?
5. Ако посещението на адреса на получателите на нотариалните покани е посещаван за по-кратък период от един месец, може ли да се приеме, че нотариалните покани са редовно връчени?
6. В случай, че съдът приеме, че нотариалните покани не са редовно връчени на юридическите лица и не е настъпила предсрочната изискуемост на вземането, условие ли е за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение в основа на документ по чл.417 ГПК, в извлечението от счетоводни книги и в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК?
Ответникът по касация „УниКредит Булбанк” АД, представляван от адв. А. Т., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като сочи, че: 1/ първият въпрос се отнася до правилността на решението, а по отношение на него не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 2/ вторият въпрос е фактически, а не правен, и по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 3/ по отношение на третия въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 4/ четвърти и пети въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и въпросите не са обусловили формирания от съда извод, от значение за изхода на делото, тъй като в конкретния случай длъжниците са търговци, които имат регистриран адрес на управление в търговския регистър.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че на 09.06.2011г. е сключен договор за банков револвиращ кредит № 80, с който банката е отпуснала на М. С. А. в качеството й на ЕТ „Каптех – М. М.” револвиращ кредит в размер на 350 000 лева, който договор е подписан и от „ДОФ СТРОЙ” ООД и Д. В. А. лично и като ЕТ „Ради 99 – Д. А.”, всички в качеството им на солидарни длъжници по смисъла на чл.304 ТЗ вр. чл.101 ЗЗД. С анекс № 3 ответникът Д. А. е посочен като солидарен и ипотекарен длъжник по смисъла на чл.304 ТЗ вр. чл.101 ЗЗД, а дружеството „Каптех Груп” ООД е посочено като солидарен длъжник. Приел е, че на 10.07.2015г. банката е изпратила нотариални покани до кредитополучателя и до солидарните длъжници, с които ги е уведомила, че към 08.07.2015г. задълженията към договора и анексите към него са общо в размер на 462 821,50 лева и поради това на основание чл.17, т.1 вр. чл.17 от анекс № 5 предоставеният кредит е обявен от банката за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 03.01.2014г. Посочил е, че нотариалните покани са връчени на 04.08.2015г. при условията на чл.47 ГПК, като в разписките от 17.07.2015г., с които се удостоверява залепването на уведомлението на входната врата на посетените адреси, е посочено, че последните са посетени многократно на 10.07., 13.07. и 14.07. и са залепени уведомления на входните врати и такива са пуснати в пощенските кутии. Покана за доброволно изпълнение, в която е инкорпорирано уведомление за обявена предсрочна изискуемост на кредита и е посочен общият размер на дълга, е изпратена и до ЕТ „Ради 99-Д. А.” по пощата с обратна разписка, в която е отбелязано само, че получателят е непознат за посочения адрес и пратката е върната обратно на подателя.
По спорния по делото въпрос за наличието на връчени на длъжниците уведомления за обявяване на кредита за предсрочно изискуем въззивният съд е изложил съображения, че връчването на съдебни книжа на търговци и юридически лица е уредено в чл.50 ГПК, съгласно ал.4 от който връчването чрез залепване на обявление се прилага по отношение на търговци при спазването не на общите предпоставки по чл.47, ал.1 ГПК, а на правилата, посочени в тази разпоредба – да не е намерен достъп до канцеларията на търговеца или да не е намерен някой, който е съгласен да получи съобщението. Посочил е, че при условие, че търговецът изобщо не се намира на адреса на управление, индиция за което е липсата на обозначение за поддържането на канцелария, очевидно залепването на уведомление е лишено от логика, тъй като е невъзможно да бъде постигната целта му, а в тази хипотеза е приложима нормата на чл.50, ал.2 ГПК, установяваща фикция за редовно връчване на книжа. В тази връзка се е позовал на различието с уредбата в чл.40 и чл.41 ГПК, отнасяща се до физическите лица, и е приел, че за търговците и юридическите лица не е предвиден месечен срок, в който да се посещава адресът на регистрацията им. По тези съображения въззивният съд е приел, че в случая при връчването на нотариалните покани на длъжниците – търговци не е нарушена процедурата по чл.47, ал.1 ГПК, към която препраща чл.50, ал.4 ГПК, при осъществените в посочената норма предпоставки. Констатирал е, че тези ответници не твърдят да са променили седалището и адреса си на управление, нито че връчването е осъществено на адреси, различни от посочените в договора и вписани в ТР, а и такива данни по делото липсват. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че на тези длъжници е връчено уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което и при съобразяване на заключението на ССЕ, предявените против тях искове са изцяло основателни.
Въззвният съд е приел, че връчването на нотариалната покана до Д. А., съдържаща уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е осъществено в нарушение на процедурата по чл.47 ГПК, тъй като не е спазено изискването при връчване на физически лица за посещение на адреса в интервал от време около месец, защото отсъствието от адреса или заминаването в чужбина за по-малко от месец не ги задължава да съобщят съдебен адрес – чл.40 и чл.41 ГПК. Поради това е приел, че по отношение на този длъжник не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Счел е за нередовно и връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост на длъжника ЕТ „Ради 99 – Д. А.”, доколкото липсва изрична клауза в договора и в ОУ, определяща начина за осъществяване на кореспонденцията между страните по него, а удостоверителното изявление на пощенския оператор е ненадлежно оформено и не се ползва с материална доказателствена сила. Изложил е съображения, че тези ответници имат качеството на солидарни длъжници, а не на поръчители, поради което следва да им бъде връчено уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Въззивният съд е приел, че по отношение на ответниците Д. А. и ЕТ „Ради 99 – Д. А.” предявените искове са изцяло основателни, тъй като съгласно чл.235, ал.3 ГПК следва да бъде съобразено обстоятелството, че на 20.06.2016г. ответниците е следвало да заплатят последната вноска по кредита. Поради това е счел, че към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция размерът на непогасената част от главницата възлиза на сумата 350 000 лева и вземания за лихви в размер общо на 120 573,29 лева, което налага уважаване на предявения иск, въпреки липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита по отношение на тези ответниците.
Позовавайки се на т. от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел, че извършеното в рамките на образуваното изпълнително производство изпълнение не следва да се взема предвид, поради което предявените искове следва да се уважат в пълен размер.
Д. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост е неоснователен. С решението си въззивният съд се е произнесъл в съответствие с т.1 от ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В мотивите на тълкувателното решение този извод е обоснован със съображението, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за кредит. Поради това е прието, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Прието е още, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формирана задължителна практика, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените първи, трети и шести процесуалноправни въпроси е неоснователно. С оглед наличието на задължителна съдебна практика не е налице и основанието по чл.280, ал.1,т. 3 ГПК.
Вторият въпрос е неясно формулиран и не съответства на данните по делото, тъй като въззивният съд е уважил предявения против ответниците Д. А. и ЕТ „Ради 99 – Д. А.” иск за всички неизплатени вноски с оглед настъпилия преди приключване на устните състезания срок за издължаване на кредита, а не само за вноските, чийто падеж е настъпил към датата на подаване на зявлението. В този смисъл обстоятелството, че въззивният съд не е кредитирал частично заключението на ССЕ, не е обусловил крайния му извод за основателност на предявения иск в пълния предявен размер.
Четвърти и пети въпроси са формулирани общо и не съответстват на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че изискването адресът на получателя на нотариална покана да бъде посетен поне три пъти в период от един месец се отнася за получателите физически лица, но не и за получателите търговци. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, която се отнася до връчване на съобщения по реда на чл.47, ал.1 ГПК на адресати физически лица. При обсъждане на редовността на връчването на изпратените до ответниците – търговци нотариални покани въззивният съд е съобразил дали са спазени изискванията на чл.50, ал.4 ГПК, уреждащ реда за връчване на съобщения на търговци, и формираната по приложението му съдебна практика, обективирана в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 398 от 03.07.2014г. по ч.гр.д. № 2823/2014г. на ВКС, ГК, I г.о. Разпоредбите на чл.47, ал.1 и чл.50, ал.4 ГПК са пълни и ясни и по прилагането им е формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна и осъвременявана. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по посочените процесуалноправни въпроси и по отношение на двата допълнителни критерия на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е неоснователно.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1648 от 29.06.2018г. по т.д. № 2022/18г. на САС, 15 състав, с което след отмяна на решение № 2322 от 07.12.2017г. по т.д. № 728/2016г. на СГС, ТО, VІ-10 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Уникредит Булбанк” АД искове, че ЕТ „Каптех – М. М.”, „Каптех Груп” ЕООД, „ДОФ Строй” ООД и Д. В. Апостолово, действащ лично и като ЕТ „Ради 99 – Д. А.” дължат солидарно на „Уникредит Булбанк” АД следните суми: 350 000 лева – главница по сключен договор за банков револвиращ кредит № 80 от 09.06.2011г. и анексите към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.08.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата 120 573,29 лева, представляваща договорни лихви за времето от 20.09.2013г. до 25.08.2015г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.7 ГПК – извлечение от счетоводните книги от 08.09.2015г. в производството по ч.гр.д. № 51022/2015г. на СРС, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 18 517,79 лева – разноски в заповедното производство, сумата 27 288,11 лева – разноски в първоинстанционното производство и сумата 5 870 лева – разноски във въззивното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: