О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
София, 09.09.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на девети юли през две хиляди и девета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 211 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 814/12.І.2009 г. на „Д” АД-София, подадена от ст. юрисконсулта Е. Б. , против онази част от въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Б, от 21. ХІ.2008 г., постановено по гр. д. № 4183/07 г., с която застрахователното д-во е било осъдено да заплати обезщетения и лихви върху тях по застраховка „гражданска отговорност” за претърпени от ищцата З. Т. К. от София имуществени и неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 27.V.1999 г. с участие на собствения й лек автомобил, управляван от упълномощен от нея водач, както следва: 1. сума в размер на 6500 лв. за обезщетяване на морални вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска по чл. 407 /отм./ ТЗ и до окончателното й изплащане; 2. сума в размер на 4 283.18 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 6 500 лв. за периода от датата на ПТП /27.V.1999 г./ и до датата на подаване на исковата молба /8.ІІІ.2004 г./; 3. сума в общ размер на 7 808.84 лв., като обезщетение за претърпени от К. имуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 8.ІІІ.2004 г. и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на касатора „Д” АД-София са за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение на СГС в обжалваната негова осъдителна част, поради което се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който обективно съединените искови претенции на З. Т. К. от София да бъдат отхвърлени изцяло, „ведно с всички законни последици”. Инвокирани са доводи, че било недопустимо приетото от въззивния съд съчетаване в лицето на ищцата К едновременно на две материалноправни качества по притежаваната от нея застрахователна полица „гражданска отговорност”: веднъж на застраховано лице, а – от друга страна, като едно „трето”, непосредствено увредено от настъпилото на 27.V.1999 г. ПТП лице. Отделно от това се поддържа, че претенцията на К. за мораторна лихва върху главницата на присъденото й обезщетение за неимуществени вреди била частично погасена по давност, съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД, още към датата 8.ІІІ.2001 г.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Д” АД – София обосновава приложно поле на касационното обжалване формално с наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържайки, че с атакуваното решение /по съществото на обективно съединени осъдителни искове срещу застрахователното д-во/ въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за възможността пострадалото лице да получи обезщетение за вреди от застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност на МПС”, при условие, че същото лице е било вече снабдено с изпълнителен титул спрямо прекия причинител на тези вреди, издаден му въз основа на уважен с влязло в сила съдебно решение граждански иск за репариране на същите с правно основание по чл. 45 ЗЗД, както и по материалноправния въпрос за активната легитимация на собственика на застрахован по риска „гражданска отговорност на МПС” автомобил да получи обезщетение от застрахователя, но в качеството си на трето увредено лице, когато друг надлежно упълномощен водач е управлявал колата при настъпване на релевантното за обезщетението ПТП. На трето място, според касатора, с обжалваното свое въззивно решение СГС се е произнесъл и по материалноправния въпрос досежно „последиците на изтекла погасителна давност относно вземане за мораторна лихва и своевременно направено от ответната страна по спора възражение”. Първият и третият въпрос били противоречиво разрешавани от съдилищата в Републиката, докато вторият бил от значение както за точното прилагане на закона, но така също и за развитие на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация З. Т. К. от София писмено е възразила чрез процесуалния си представител адв. Е от САК единствено по основателността на оплакванията, изложени в жалбата на „Д” АД – София, претендирайки за оставянето й без уважение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, касационната жалба на „Д” АД – София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
С. , че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 11 на ППВС № 7/77 г. от 4. Х.1978 г., увредените лица при застрахователни събития, които по естеството си са непозволени увреждания, могат да предявяват искове „само при евентуално субективно пасивно съединение” срещу застрахователя или преките причинители, като решаващият съд се произнася по отговорността „на избрания от ищеца първи евентуален ответник” и, ако уважи иска срещу него – не разглежда другия евентуално съединен иск. В конкретния случай СГС е могъл да констатира в мотивите към атакуваното свое въззивно решение /стр. 3/, че: 1. прекият причинител на процесното ПТП от 27.V.1999 г. Недялко Б. Н. , на основание чл. 45 ЗЗД, е бил осъден – с влязлото в сила на 29. ХІ.2006 г. решение на СРС, ГК, 34-и с-в по гр.д. № 13649/02 г., да заплати на З. Т. К. сума в размер на 6 500 лв. като обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди, ведно с мораторна лихва в размер на 1 000 лв. за периода от датата, следваща тази на настъпването на ПТП и до 22.V.2005 г., както и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от последната дата /на подаване на исковата молба с/у Н. / и до окончателното й изплащане, а също и 785.95 лв. разноски; 2. не е установено Н. да е платил на ищцата сумите, за които е осъден.
Ноторно е, че съединеният под условието на евентуалност иск се смята като да не е бил предявяван и всички негови последици и извършени по него процесуални действия се обезсилват с обратна сила, ако делото приключи с влязло в сила решение и условието, под което евентуалният иск е предявен, не се сбъдне. Оттук следва, че произнасянето на СГС по съществото на първия от предявените при обективно кумулативно съединяване от К. срещу „Д” АД – София осъдителни искове, без задължителната предварителна служебна преценка за неговата допустимост, е в противоречие с горецитираната задължителна практика на ВКС, т.е. налице е предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Изрично в тази връзка ще следва да се посочи, че в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК застрахователят-касатор некоректно се позовава на наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като точният й смисъл не е в това изтъкнатите от него 3 материалноправни въпроса да са били решени различно във всяка от двете инстанции по конкретния облигационен спор с К. , а да са решавани противоречиво от гражданските съдилища в Републиката, т.е. с влезли в сила решения. Това дава основание на настоящия касационен състав да преквалифицира релевираната от застрахователя-касатор предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК – съответно в тази по първата точка на този процесуален текст, толкова повече, че от страна на „Д” АД – София се твърди налично противоречие на атакуваното въззивно решение с актове на ВКС: Р. № 127/19.ІІІ.2008 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 640/07 г., а също и О. № 101/20.ІV.2007 г. на І-во т.о. на ВКС по ч.т.д. № 85/07 г. В равна степен тази констатация се отнася и до релевираният от касатора въпрос за последиците на изтеклата погасителна давност по отношение претендираното от К. вземане за мораторна лихва и насрещното възражение на застрахователя, доколкото последният се позовава единствено на Р. № 220/23.ІV.2008 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено по т.д. № 968/07 г.
На следващо място, налице е предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване по релевирания от касатора-застраховател материалноправен въпрос за активната легитимация на собственицата на застраховано по риск „гражданска отговорност” МПС да получи обезщетение като трето увредено лице при ПТП, настъпило когато не тя е управлявала автомобила, но е пътувала на едно от местата в него. Ако сега действащата разпоредба на чл. 257, ал. 3 КЗ, която се отнася до задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите, е категорично в смисъл, че за трети лица се смятат „всички лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди”, то към датата на процесното ПТП /27.V.1999 г./ е бил в сила чл. 80, ал. 2 ЗЗ /Обн. ДВ, бр. 86 от 11. Х.1996 г./, отричащ качеството на „трето лице” на водача на МПС, но също така и на съпрузите, а и на роднините по права линия до втора степен вкл. на застрахованите, т.е. на изброените в първата точка на чл. 78 от този специален закон лица: собствениците, ползвателите, държателите на МПС, регистрирани в страната. При данните по делото, че процесната застрахователна полица /Сер. А-98 № А* от датата 17. ХІ.1998 г./ е била издадена от търговеца-касатор на ищцата З. Т. К., ключовият за изхода на спора извод на въззивния съд, че титулярката на полицата имала качеството на „трето лице” – по смисъла на чл. 80 ЗЗ /отм./, игнорира въпроса кой тогава е застрахованият по риска „гражданска отговорност”. Затова е налице произнасяне на СГС по въпрос, който е не само релевантен за точното прилагане на действалият към датата на настъпването на процесното ПТП специален закон в материята на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите, но и от значение за развитие на застрахователното право: в насока на изясняване на понятието „трето лице” при този вид задължителни застраховки, с присъщия им обезщететителен характер.
В заключение, третият материалноправен въпрос – досежно прилагане последиците на изтекла погасителна давност по отношение претендираното от К. вземане за мораторна лихва, не е бил въобще предмет на произнасяне от страна на въззивния съд и поради това в този аспект е недопустимо обосноваването на приложно поле на касационното обжалване.
С оглед изложеното ще следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на СГС, ГК, с-в ІV-Б, от 21. ХІ.2008 г., постановено по гр. д. № 4183/07 г. при наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Б, от 21. ХІ.2008 г., постановено по гр. д. № 4183/07 г. В НЕГОВАТА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
У К А З В А на касатора „Д” АД – София, ул. „Г” № 3, в едноседмичен срок от съобщението за това да внесе по с/ка на ВКС допълнителна държавна такса в размер на 371.84 лв. /триста седемдесет и един лева и осемдесет и четири стотинки/ и в пределите на същия да представи в канцеларията на този съд препис от банковото бордеро, тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежно внасяне на допълнителната д.т. делото да се докладва на председателя на Първото отделение от Търговската колегия на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2