О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
София, 14.11.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 2171 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. Л. и Т. Д. В. против решение № 14 от 11.01.2019 г. по гр.д.№ 558 от 2018 г. на Окръжен съд-София, с което е потвърдено решение № 109 от 05.07.2018 г. по гр.д.№ 762/2017 г. на Районен съд-Сливница. С последното е отхвърлен предявеният от касаторите иск по чл. 108 ЗС против Т. С. Л. и Е. С. Л. по отношение на УПИ …., кв….. по плана на [населено място], [община] с площ около 584 кв.м.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивна давност, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неоткриване на производство за оспорване съдържанието на писмен договор и констативен нот. акт, за необсъждане на доводите, изложени в представената в срок писмена защита, за нарушение на правилата, обезпечаващи равнопоставеност на страните и за необоснованост на изводите относно това, че процесния имот е придобит по давност от ответниците.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани общо 10 въпроса, за които се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК без да се обосновава.
Ответниците по касация оспорват касационната жалба и оплакванията в нея. Молят да не се допуска касационно обжалване, тъй като решението е съобразено със съдебната практика, поставените въпроси не кореспондират на установеното по спора и са неотносими.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното:
Ищците / сега касатори/ са наследници на Г. Т. В., починал на 10.06.1987 г. Той е придобил на основание покупко-продажба от баща си, оформена с н.а. № …. г. парцел …. от кв…. /без жилищната сграда в него/ целия с площ 1465 кв.м. по плана от 1927 г. Този план е бил изменен през 1960 г., като парцела се отрежда за обществени мероприятия – образуват се парцел ….-за селкооп и парцел ….-за фурна. Планът от 1980 г. отрежда парцел …. от кв. …. за обществени мероприятия, като в него попадат имоти …. и …. Със заповед № 363/27.12.1989 г. и договор от 03.01.1990 г. е отстъпено право на строеж на ищцата Т. Г. върху парцел ….-общински с площ 638 кв.м. за удовлетворяване на вилни нужди срещу заплащане на сумата 957 лв. Ищците са подали заявление за реституция на имоти …. и …., считайки че са отчуждени. С протокол 16.04.1992 г. по т.2 е взето решение от Ощ.НС че тези два имота не са отчуждавани и за тях не се следва реституция, а имотите следва да се отредят за индивидуално жилищно строителство. С изменение на плана от 26.10.1993 г. за имоти …. и …. отпада отреждането за обществено мероприятие и за двата имота се отреждат самостоятелни парцели …. и …. в кв. ….. Процесният парцел е …. с площ около 575 кв.м. По делото е представен писмен договор от 1977 г., с който наследодателят на ищците Г. Т. В. „продава” на наследодателят на ответниците С. Т. Л. имот …., парцел …. от кв. …. по плана на [населено място] при описани граници. В договорът е посочено, че имота е блокиран от съвета за фурна и купувачът се съгласява да го изплати на цената, определена от съвета. С н.а. № …. г., С. Т. Л. и съпругата му М. Н. Л. са признати за собственици на парцел …. от кв. …. с площ около 575 кв.м. на основание покупка и давностно владение. С. Л. е починал на 18.10.1995 г. а М. Л. – на 11.11.2015 г., като ответниците са техни наследници.
РС е отхвърлил иска, като е приел, че имота не е отчуждаван, поради което не е подлежал и на възстановяване, на каквото се позовават ищците в исковата молба. Съдът е приел, че е основателно заявеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Въззивният съд е приел за неоснователен доводът на възивниците /ищци/, че не са обсъдени доводите им в писмената защита, като е посочил, че в нея не могат да се излагат доводи, които не са били наведени до приключване на устните състезания, защото би се нарушил принципа на устност и състезателност. Въззивната инстанция е приела, че оспорването на писмения договор от 1977 г. и на констативния нот. акт от 1990 г. са само по съдържание, касаят претендираните правни последици от тях и не са основание за откриване на производство по чл. 193 ГПК. Възприет е изводът на районния съд, че договорът от 1977 г. поради липса на форма не произвежда действие като покупко-продажба Приел е, че е спорно дали може да се ползва като доказателство констативният нот. акт от 1990 г. до колкото е представен в копие, но тъй като районния съд не е задължил изрично ответниците да представят оригинала, не може да се приеме, че това доказателство следва да се изключи. Позовавайки се на ТР № 11/ 2012 г. на ОСГК, съдът е приел, че този нот. акт няма обвързваща съда доказателствена сила, но има легитимиращо действие. Алтернативно е прието, че и при анализиране на доказателствата се установяват предпоставките за придобиване правото на собственост от ответниците по давност. За този извод, съдът се е позовал на показанията на св. П. и К. и на установения факт, че имот 168 не е отчуждаван за обществено мероприятие и е владян от ответниците. Изложени са мотиви, че дори ответницата да не е родена в този имот и наследодателката й М. Л. да не е живяла в него, това не е пречка да го е владяла, като в този смисъл е съобразена презумпцията на чл. 83 ЗС. Обсъден е и е преценен като неоснователен и доводът, че ползването на имота не е противопоставено на владението, тъй като владението се реализира чрез упражняване на фактическа власт, която се изявява чрез ползване. Това, че на наследодателят на ответниците е било известно, че имота е бил „блокиран от съвета за фурна” е преценено като неотносимо към признака на владението несмущавано, т.е. спокойно, тъй като то не е било завзето по насилствен или скит начин от ищците или от трето лице, а е било предадено в изпълнение на писмения договор от 1977 г.
Първият въпрос е свързан с обсъждане на доводите в представената в срок писмена защита. Обсъдено е направеното оплакване във въззивната жалба, че РС не е обсъдил доводите в представената в срок писмена защита. Дори да се приеме, че РС не е обсъдил тези доводи, то въззивната инстанция се е спряла подробно на всеки от тях и ги е обсъдила, а както е прието в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция поправя пропуските на РС, защото и двете инстанции са такива по същество. Относно представената защита пред ОС – единственият довод в нея е за това, че имота е бил държавен, щом на ищците е отстъпен в обезщетение правото на строеж върху парцел V-общински. Въззивната иснстанция е приела въз основа на представените писмени доказателства и приетата СТЕ, че имота не е отчуждаван и не е бил държавна собственост. Доказателствата, че върху част от бивш парцел …. от 1465 кв.м., която част е с площ 638 кв.м. е отстъпено право на строеж на ищците не установяват, че имота е бил отчужден. Отчуждаването е придобино основание за държавата, /респективно за общината след 1990 г./ и то следва да се докаже с писмен документ за отчуждаване. С косвени доказателства не може да се установява този факт. Съдът е обсъдил отстъпването на правото на строеж на ищците върху част от площта от бивш парцел …., но това не изключва права на ответниците върху останалата част от този бивш парцел. В този смисъл е неоснователно зададен въпроса за значението на писмената защита и задълженията на съда да я обсъди. От този въпрос не зависи изхода от настоящия спор.
Следващата група въпроси касаят приложението на чл. 193 ГПК и конкретно това, че съдът не открил производство по оспорване на договора от 1977 г. и констативния нот. акт.
Ищците са оспорили договора от 1977 г. относно това, че не е в предвидената в закона нот. форма и защото в него няма цена. И двете възражения касаят правните последици от договора. Съдът е приел, че този договор не прехвърля вещни права защото не е в предвидената от закона форма. Този извод съвпада с тезата на ищците. Договорът от 1977 г. е разгледан само като начало на установяване на владение въз основа на него, а владение може да се установи и без писмен акт. Като се има предвид това и факта, че ищецът не е оспорил автентичността на договора, то не е било необходимо откриване на производство по чл. 193 ГПК. По отношение на констативния нот акт от 1990 г., съдът се е съобразил с приетото в т.2 от ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. „при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК”. Наличието на изрична съдебна практика по поставените въпроси във връзка с приложението на чл. 193 ГПК, с която съдилищата по същество са се съобразили, е основание да не се допуска касационно обжалване по тази група въпроси на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК.
Обстоятелството, че в констативен нот. акт не е посочена датата в конкретния случай е без значение, тъй като съдът е изследвал предпоставките за придобиване по давност и независимо от този нот. акт. Констативният нот. акт не създава права, а само констатира предобити такива, поради което е без значение кога е издаден. Отделно от това, ясно е, че акта е от 1990 г. и, че ответниците са във владение на имота до предявяване на иска – период достатъчно дълъг за придобиване по давност и след 1990 г. Ответниците изрично са се позовали на придобивна давност до предявяване на иска. В този смисъл е без значение формулираните пети и шести въпрос. Отмяната на констативен нот акт не е предмет на самостоятелен иск а е последица от уважаването на иск за собственост, а при отхвърлянето на иск за собственост не се отменя констативен нот. акт. / виж мотивите към ТР № 178/1986 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Формулираният седми въпрос, освен, че е конкретен, фактически, а не правен, не кореспондира и на фактите по делото. Както се посочи по-горе, процесния имот не е възстановяван от комисия на 16.04.1992 г., а с решението от същата дата само е констатирано, че имота не е отчуждаван, което се установява и по делото. Писменият договор от 1977 г. установява предаване на владението върху него на наследодателите на ответниците, а от исковата молба е ясно, че до предявяване на настоящия иск по чл. 108 ЗС имота е във фактическа власт на ответниците, а намерението за своене те са демонстрирали с искането за издаване на констативния нот. акт от 1990 г. След тази година и нормите на ЗСГ, забраняващи придобиване по давност на недвижими имоти / чл. 29, във вр. с чл. 15/ са отменени.
Осмият въпрос касае задължението на съда да обсъди свидетелските показания, като съобрази и евентуалната им заинтересованост. Съдът е изпълнил това задължение като е анализирал показанията на разпитаните свидетели, а основания за заинтересованост не са установени. Същевременно ответниците не са опровергали показанията на тези свидетели.
Неоснователно се повдига въпросът за задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите. Не са допуснати исканите от ищците свидетели, защото това искане е направено много след отговора на исковата молба и след разпита на допуснатите свидетели на ответниците, т.е. след като искането е преклудирано. Именно допускането на свидетели на ищците по искане, напарвено след като вече са разпитани свидетелите на ответниците би нарушило принципа на равнопоставеност.
По изложените съображения не е налице наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По нито един от въпросите то не е и обосновано. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените от тях деловодни разноски до доказаният с договорът за правна помощ размер – 800 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой.
Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 14 от 11.01.2019 г. по гр.д.№ 558 от 2018 г. на Окръжен съд-София по касационна жалба, подадена от Н. Г. Л. и Т. Д. В..
Осъжда Н. Г. Л. и Т. Д. В. да заплатят на Т. С. Л. и Е. С. Л. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 800 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: