2
определение по гр.д.№ 1599 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
София, 16.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1599 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по подадена от А. Р. Б. и М. Д. Б. касационна жалба срещу решение № 327 от 08.12.2017 г. по в.гр.д.№ 388 от 2017 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение В ЧАСТТА МУ, с която частично е отменено решение № 29 от 21.02.2017 г. по гр.д.№ 347 от 2014 г. на Районен съд- [населено място], като вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявените от А. Р. Б. и М. Д. Б. срещу К. Т. В., С. К. С., Н. Р. З., Н. Р. С., А. А. К., Н. К. Д. и Е. К. У. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на придобито въз основа на договор за издръжка и гледане от 26.04.2001 г. и договор за доброволна делба от 06.06.2002 г., евентуално на основание добросъвестно давностно владение в периода от 26.04.2001 г., респ.06.06.2002 г. до 26.04.2006 г., респ.06.06.2007 г., евентуално на основание недобросъвестно давностно владение право на собственост върху следния недвижим имот: нива с площ от 166,300 дка, съставляваща част от бивш имот № 021001, съответно бивш имот № 021020, а понастоящем от имот № 021026 по КВС на [населено място], [община] с площ от 250,004 дка, образуван след обединяването на имоти № 021020 и № 021021.
В жалбата се твърди, че решението на Добричкия окръжен съд в обжалваната част е постановено при нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2 ГПК. Считат, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
1. Ако след положително решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е издадено решение на административния орган по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, в което не е определен отделен имот с реални граници в полза на лицата, които черпят права от решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, може ли правата на тези лица да се противопоставят на правата на преобретатели по валидна правна сделка ?
2. При предявен иск по чл.124, ал.1 ГПК следва ли съдът на основание чл.17, ал.2 ГПК да извърши контрол за валидността и законосъобразността на влязъл в сила административен акт, ако ищецът по иска е лице, което не е участвало в административното производство по издаването и обжалването му ?
3. Ако с решение на ОСЗ се признава право на собственост върху един имот на наследници на различни наследодатели, които не са притежавали в миналото този имот в съсобственост, може ли да се счита, че с това решение е завършена възстановителната процедура след успешно проведено производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ ?
Освен това, касаторите твърдят, че решението е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.
В писмен отговор от 03.04.2018 г. ответниците по касационната жалба К. Т. В., С. К. С., Н. Р. З., Н. Р. С., А. А. К., Н. К. Д. и Е. К. У. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по основанията за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявените от А. Р. Б. и М. Д. Б. искове по чл.124, ал.1 ГПК за собственост, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил възстановен на наследниците на Т. Р. Й. и П. Р. Й. с валидно решение № 42/3 от 01.11.2010 г. на Общинска служба по земеделие- [населено място], постановено на основание чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ след успешно проведен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ от наследниците на Т. Р. Й. срещу наследниците на П. Р. Й.. Това решение има конститутивно действие за правото на собственост и легитимира всички наследници на Т. Й. и П. Й. като собственици на възстановения имот. Макар ищците да не са участвали като страни в съдебното производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и в административното производство по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, решението по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ им е противопоставимо, тъй като страна в тези производства е бил техния праводател Ю. П. Р.- Г..
Поради изложеното съдът е приел, че по силата на договорите от 26.04.2001 г. за прехвърляне на части от процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане от Ю. П. Р.- Г. в полза на ищците А. Р. Б. и М. Д. Б., ищците не са придобили целия имот, тъй като техният праводател Ю. Р.- Г. не е била собственик на целия имот, а само на притежаваната от нея по наследство идеална част от имота.
Съдът е приел, че ищците не са придобили вещни права върху процесния имот и на основание договора за доброволна делба от 06.06.2002 г., тъй като този договор е нищожен на основание чл.75, ал.2 от Закона за наследството поради неучастие в делбата на всички наследници.
На следващо място, съдът е приел за неоснователно твърдението на ищците, че са придобили имота на основание давностно владение поради следното: С оглед разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и предвид принципа, че давност не тече спрямо онзи, който не може да предяви иск за защита на правата си, според съда, до датата на влизане в сила на решението на ОСЗ- [населено място] от 01.11.2010 г. за възстановяване на собствеността върху процесната земеделска земя- 13.02.2012 г.- давност не е текла. След тази дата до завеждане на настоящото дело на 19.08.2014 г. не са изтекли предвидените в чл.79, ал.1 и ал.2 от Закона за собствеността срокове, необходими за придобиване на недвижим имот по давност, съответно 10 години и 5 години. Поради това съдът е счел, че не следва да обсъжда останалите елементи от фактическия състав на придобивната давност.
Не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на това решение на Добричкия окръжен съд по поставените правни въпроси поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, когато е налице непълнота на закона, което налага прилагането на правото или на закона по аналогия, или когато приложимата към спора правна норма е неясна, което налага тълкуването на закона, или когато поради промени в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на закона. В случая не е налице това основание за допускане на касационно обжалване по нито един от поставените въпроси:
1. Първият поставен въпрос /ако след положително решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е издадено решение на административния орган по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, в което не е определен отделен имот с реални граници в полза на лицата, които черпят права от решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, може ли правата на тези лица да се противопоставят на правата на преобретатели по валидна правна сделка/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за конкретното дело, по което има постановено решение по чл.14, ал.7а ЗПСЗЗ /решение № 42/3 от 01.11.2010 г. на ОСЗ- [населено място]/ за възстановяване на правото на собственост върху конкретно определен имот: нива с площ от 250,004 дка, находяща се в землището на [населено място], [община], м.“К. п.“, представляващ имот с № 021026 по плана за земеразделяне на селото. По втората част от въпроса относно това дали решение на ОСЗ за възстановяване на собственост може да се противопостави на приобретатели по валидна правна сделка няма неяснота в закона или противоречива съдебна практика. Напротив, в съдебната практика непротиворечиво се приема, че административният акт за реституция по ЗСПЗЗ може да се противопостави на приобретатели по валидна правна сделка, ако същите са придобили имота само от един от собствениците/наследниците, в полза на които е постановен този административен акт, тоест, че наследникът може да прехвърли правото на собственост само върху тази част от имота, която действително притежава, но не и идеалните части на останалите сънаследници.
2. По втория поставен въпрос /при предявен иск по чл.124, ал.1 ГПК следва ли съдът на основание чл.17, ал.2 ГПК да извърши контрол за валидността и законосъобразността на влязъл в сила административен акт, ако ищецът по иска е лице, което не е участвало в административното производство по издаването и обжалването му/ има постановена задължителна практика на ВКС: Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5 от 2011 г. на ОСГК на ВКС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК, според които по предявен иск за собственост или делба срещу лице, което не е участвало в административното производство по възстановяване на собствеността или срещу негов наследник или частен правоприемник след постановяване на административния акт, когато това лице направи възражение, съдът е длъжен да осъществи косвен съдебен контрол не само за валидността, но и за материалната законосъобразност на административния акт на реституция. От постановяването на тази практика на ВКС не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на това тълкуване. Освен това, постановеното решение не противоречи на тази практика на ВКС. В него правилно и напълно в съответствие със закона и практиката на ВКС въззивният съд е приел, че не може да осъществява косвен съдебен контрол върху материалната законосъобразност на решение № 42/3 от 01.11.2010 г. на ОСЗ- [населено място], постановено по реда на чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, в изпълнение на влязло в сила решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като това решение се противопоставя не на трети лица, а на правоприемници на страна в административното производство по възстановяването на собствеността: Ищците А. Р. Б. и М. Д. Б. основават твърдението си за придобиване на право на собственост върху процесния имот на договори за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективирани в нотариален акт№ 160 и № 161 от 26.04.2001 г. и на договор за доброволна делба от 06.06.2002 г. от Ю. П. Р.- Г., която е наследник на общия наследодател Т. Р. Й. и като такава е била страна в административното производство по възстановяване на собствеността на наследниците на Т. Р. Й., страна по делото по иска с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ /гр.д.№ 64 от 2000 г. на Районен съд- [населено място]/ и видно от решение № 61 от 02.06.2011 г. по адм.д.№ 233 от 2011 г. на Районен съд- [населено място]- страна в съдебно производство, образувано по нейна жалба срещу горепосоченото решение на ОСЗ- [населено място] от 01.11.2010 г., в което съдебно производство е осъществен пряк съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на това решение.
3. Третият поставен въпрос /ако с решение на ОСЗ се признава право на собственост върху един имот на наследници на различни наследодатели, които не са притежавали в миналото този имот в съсобственост, може ли да се счита, че с това решение е завършена възстановителната процедура след успешно проведено производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въззивният съд не се е произнасял по този въпрос, а и не е бил длъжен да се произнася, предвид на факта, че въпросът е свързан с осъществяване от съда на косвен съдебен контрол на решението на ОСЗ- [населено място] от 01.11.2010 г. чрез преценката дали това решение е валиден административен акт, а съдът е приел, че в случая не може да осъществява такъв косвен контрол на решението на ОСЗ- защото възражението за невалидност на това решение изхожда от лица, които са частни правоприемници на лице, което е било страна в административното производство по възстановяване на собствеността и страна в съдебното производство, в което е осъществен пряк съдебен контрол за валидността и материалната законосъобразност на това решение.
Поради всичко гореизложено не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.2 предложение трето ГПК за допускане на касационното обжалване. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗН, ЗС и ЗСПЗЗ, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда относно принадлежността на правото на собственост, не противоречат на правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1080 лв.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 327 от 08.12.2017 г. по в.гр.д.№ 388 от 2017 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА А. Р. Б. и М. Д. Б. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 3, чрез адв.Д. А. да заплатят на К. Т. В., С. К. С., Н. Р. З., Н. Р. С., А. А. К., Н. К. Д. и Е. К. У. всички със съдебен адрес: [населено място], област Д., [улица], чрез адв.И. Р. на основание чл.78 ГПК сумата 1 080 лв. /хиляда и осемдесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.