О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
гр. София, 24.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на пети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 768 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Й. Д. срещу решение № 337 от 28.11.2017 г. по в. т. д. № 592/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 366 от 16.07.2017 г. по т. дело № 623/2016 г. на Пловдивски окръжен съд и въззивникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е осъден да заплати на К. С. Г. и В. Г. Г. разноски за въззивното производство по 7 000 лв. за всеки от тях. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е осъден да заплати на ищците К. С. Г. и В. Г. Г. по 200 000 лв. на всеки от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на техния си Н. В. Г. при пътно-транспортно произшествие /ПТП/, причинено на 05.10.2014 г. от А. Н. Танков при управление на лек автомобил „БМВ 330Д“, РВ 7127РС, за което е сключен договор по риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], изразяващи се в скръб, мъка, тъга от загубата на близкия човек, ведно с обезщетение за забава от настъпването на вредоносния резултат – 05.10.2014 г. до окончателното изплащане на обезщетението.
Касаторът ответник прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС:
1/ „До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в първоинстанционното производство и може ли това възражение да бъде направено след изтичането срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението?“ – противоречие с решение № 98/29.06.2016 г. по т. дело № 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.
2/ „Дължи ли въззивният съд даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания и служебно събиране и в този случай следва ли служебно да събере доказателствата, които се събират служебно от съда за изясняване на делото от фактическа страна?“ – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
3/ „Въпросът за задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретния казус?“ – противоречие с ППВС № 4/1968 г.
Ответниците К. С. Г. и В. Г. Г. от [населено място] /ищци в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. М. В. М. оспорват касационната жалба и поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Претендират присъждане на направените разноски – заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответницата М. А. Т. от [населено място] /евентуален ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Д. А. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност и обоснованост на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът Н. Г. Танков от [населено място] /евентуален ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуалния си представител адв. М. Х. оспорва касационната жалба и счита, че атакуваното въззивно решение е правилно и законосъобразно, тъй като въззивният съд е отчел вярно правнорелевантните по делото факти и е изложил мотиви, които напълно съответстват на правната обстановка. Претендира присъждане на направените по делото разноски – адвокатско възнаграждение.
Ответникът А. Н. Танков от [населено място] /евентуален ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуалния си представител адв. С. С. Х. оспорва касационната жалба и изразява становище за правилност на въззивното решение като постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и обосновано, поради което моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направени разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към касационната жалба се съдържат твърдения за наличие на основаниито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да потвърди решението на Окръжен съд Пловдив, с което предявените искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД са уважени, въззивният съд е приел, че са установени всички елементи от фактическия състав на посочената правна норма:
1/ Непълнолетният А. Танков на 05.10.2014г. при управление на МПС лек автомобил „БМВ 330“ с рег. [рег.номер на МПС] в [населено място], без да има необходимата правоспособност за това, е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил процесното ПТП и смъртта на Н. Г., Г. Т. и Д. В., като по отношение на извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца съдебният състав се е позовал на влязлата в сила на 05.07.2016 г. присъда № 103/27.11.2015 г. по н. о. х. д. № 1995/2015 г. на Пловдивския районен съд съгласно чл. 300 ГПК.
2/ Ищците са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания от настъпилата смърт на непълнолетния им син.
3/ Вредите са причинени виновно, в резултат на противоправното поведение на непълнолетния и неправоспособен водач на лекия автомобил.
4/ По делото е доказана причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и гражданско-правните щети.
5/ Наличие на валидно застрахователно правоотношение по отношение на процесния автомобил, който е бил застрахован при ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД с договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен със застрахователна полица № 22114000950908 за периода 28.03.2014г. – 27.03.2015г. Съдебният състав се е позовал на конклудентно действие от страна на юридическия собственик на лекия автомобил Р. Ж. за предоставяне на ползването на застрахования автомобил на Н. Танков – баща на делинквента и се е аргументирал с разпоредбата на чл. 267, ал. 2, т. 1 КЗ /отм./, като е изложил съображения, че ползването на автомобила от А. Танков без знанието на собственика му не е пречка за ангажирането на отговорността на застрахователя, доколкото владението не е придобито по противозаконен начин.
За да определи обезщетение за причинените неимуществени вреди на всеки от ищците по 200 000 лв., въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД във връзка с чл. 226 КЗ /отм./ и задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. и въз основа на свидетелските показания на Надежда М. – майка на ищеца Г., и на Г. Х. – съседка на ищците, както и на медицинската документация е приела, че след смъртта на 16-годишния Н. Г. в семейството на неговите родители /ищците по делото/ е настъпила драстична промяна вследствие на загубата на най-ценното, единственото, което осмисля човешкото съществуване – тяхното ненавършило пълнолетие дете. Отчел е, че между родителите и починалото дете е имало много силна емоционална връзка, семейството било сплотено и задружно, изключително близките отношения били обусловени не само от родителската им връзка и загубата на детето се отразила в емоционално и психично отношение на майка му К. Г. по начин, че неколкократно изпадала в психиатрични кризи и се наложило да бъде настанена в специализирано лечебно заведение. При определяне на размера на присъденото обезщетение въззивният съд е отчел също обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и отразяващите се нива на застрахователното покритие по застраховка „Гражданска оотговорност“ на автомобилистите съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР КЗ /отм./
Възраженията на касатора /ответник/ за съпричиняване в размер на 50%, направени за пръв път пред първоинстанционния съд с писмено становище, подадено след изтичането на срока за отговор на исковата молба – 20.01.2017 г., са приети за преклудирани. Въззивният съд се е позовал на концентрационното начало в процеса съгласно чл. 367, ал. 1 ГПК и е изложил съображения, че ответникът по иска следва да изчерпи възраженията си по основателността на иска с отговора на исковата молба и след пропускане на срока за отговор същият не може да поправи, включително и пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснал в първоинстанционното производство. Апелативният съд се е аргументирал с т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, както и с изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, съответно чл. 370 във връзка с чл. 367 ГПК. Посочил е, че с получаването на препис от исковата молба и приложените доказателства, част от които се отнасят и до механизма на настъпилото ПТП, за ответника /настоящ касатор/ е настъпила процесуална възможност да получи информация относно основните факти по реализирането на процесното ПТП, като тезата на ответника по иска, че се касае за „нови“ или „особени непредвидени обстоятелства“ се опровергава и от факта на заявената пред него от ищците претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди с вх. № 8584/22.10.2015г. и постановения по същата отказ с изх. № 9378/18.12.2015г. Въз основа на изложените мотиви съдебният състав е направил извод, че с изтичането на срока за отговор е преклудирана възможността ответникът /настоящият касатор/ да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти.
Допускането на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение на изхода по конкретното делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд при постановяване на обжалвания съдебен акт.
По първия процесуалноправен въпрос /т. 1 от изложението/ не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като решаващият съдебен състав не се е произнесъл по него в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 98/29.06.2016 г. по т. дело № 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. „надлежното възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичането на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението“. В настоящия случай на касатора /ответник по иска/ на 14.10.2016 г. са били връчени приложените към исковата молба доказателства, включително присъдата, протокола за оглед на местопроизшествието и заключението на тройната авто-техническа експертиза, поради което е могъл да съобрази механизма на процесното ПТП и в предоставения двуседмичен срок да подаде писмен отговор и релевира съответни възражения, включително за съпричиняване на вредоносния резултат. Отговорът е подаден едва на 20.01.2017 г. При тези данни, като е приел, че доводът за прилагането на чл. 147 ГПК е несъстоятелен, тъй като неучастието на въззивника – застраховател в наказателното производството и незапознаване с материалите по него, „за да уточни възраженията си“, не представлява особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 370 in fine ГПК, Пловдивски апелативен съд не се е отклонил от практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване по втория процесуалноправен въпрос /т. 2 от изложението/ също е неоснователен поради това, че не е установена специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Напротив, в съответствие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивната инстанция е приела, че с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му факти към този момент, съгласно чл. 133, във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, съответно чл. 370 във връзка с чл. 367 ГПК. При спазване на задължителната практика на ВКС Пловдивски апелативен съд е постановил, че по силата на концентрационното начало в процеса, при пропускане на срока за отговор, страната не може да поправи, включително и пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че като не е дал указания за представяне на доказателства относно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат поради непоставяне от починалия Н. Г. В. на предпазен колан, съдебният състав не се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Третият, поставен от касатора процесуалноправен въпрос /т. 3 от изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/, също не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, като отчете преклудираните пред първоинстанционния съд възражения.
По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд, определяйки размера на присъдените обезщетения на ищците /ответници по касационната жалба/, е обсъдил събраните доказателства, показанията на свидетелите Надежда М. – майка на ищеца Г., и на Г. Х. – съсед на ищците и се е съобразил с възрастта на починалия /на 16 години/, много близките отношения между пострадалия и неговите родители, породени не само от родителската им връзка, както и с обстоятелството, че след смъртта на детето им у ищците са настъпили коренна промяна и сериозни емоционални и психически последици. Отчел е факта, че К. Г. е изпаднала в депресия, започнала да се губи, имала вид на човек, който не може да управлява себе си и се нуждае от силна подкрепа, получавала спазми и гърчове, настанена била в Психиатрична клиника за лечение, в която насока са представени и писмени доказателства – медицинска документация, а ищецът Г. бил дълбоко афектиран, но изживявал скръбта си вътрешно, тъй като съпругата му К. Г. била силно травмирана. Въззивният съд, постановявайки атакуваното решение, не се е отклонил от задължителната практика на ВКС.
Постоянна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. дело № 635/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени процесните непреодолими вреди със силно изразен морален и емоционален аспект, е настъпило на 05.10.2014 г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер по 200 000 лв. на всеки от ищците, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Различният изход на споровете по други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се дължи на конкретните факти и обстоятелства по всеки отделен случай, установени с различни доказателствени средства по всяко отделно дело.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответниците К. С. Г. и В. Г. Г. по 8 000 лв. на всеки от тях – разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Поради това, че касаторът е станал причина за провеждане на касационното производство, същият следва да бъде осъден да заплати на останалите ответници по касационната жалба М. А. Т., Н. Г. Танков и А. Н. Танков направените от тях разноски за настоящото производство, представляващи платени адвокатски възнаграждения – на всеки от тях по 350 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 337 от 28.11.2017 г. по в. т. д. № 592/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на К. С. Г. с ЕГН [ЕГН] и В. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 3 сума в размер по 8 000 лв. /по осем хиляди лева/ на всеки от тях, представляващи адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на М. А. Т. с ЕГН [ЕГН], Н. Г. Танков с ЕГН [ЕГН] и А. Н. Танков с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място],[жк]бл. 266-А13, вх. Б, ет. 4, ап. 12 сума в размер по 350 лв. /по триста и петдесет лева/ на всеки от тях, представляващи платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.