Определение на ВКС – ГК, III г.о. 8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
гр. София, 15.06. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 913/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 13955/21.12.2016 г. от Т. М. К. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. И. от АК – Т. против въззивно решение № 423 от 07.11.2016 г., постановено по в.гр.д. № 675/2016 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, с което като е потвърдено решение № 803 от 15.06.2016 г., постановено по гр.д. № 6976/2015 г. на Русенския районен съд, е уважен предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, като касаторката е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], общ. Бяла, обл. Р., сумата 12 500 лева, представляваща главница по договор за заем, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 24.07.2015 г. до окончателното изплащане на сумата по главницата, като искът над тази сума до предявената в размер на 12 800 лв., е отхвърлен. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателката се позовава на противоречието на приетото от въззивния съд по поставените правни въпроси с практика на ВКС, като прилага решение № 95 от 16.03.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 331/2010 г.; решение № 644 от 12.10.2010 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 1269/2010 г.; решение № 429 от 21.06.2010 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 1151/2009 г.; решение № 549 от 29.10.2010 г. от на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 56/2010 г.; решение № 452 от 16.11.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 621/2010 г.; решение № 310 от 30.07.2010 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 1086/2009 г.; решение № 700 от 06.12.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 304/2010 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 1318 от 16.04.2009 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 5641/2007 г., постановено по стария процесуален ред. Представеното определение по реда на чл. 288 ГПК на ВКС не съставлява задължителна съдебна практика.
Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са, както следва: 1/ Липсата на сключен договор за заем по реда на чл. 240, ал. 1 ЗЗД между търговското дружество [фирма] и Т. М. К. и при наличие само на разходен касов ордер /РКО/ без номер с дата 21.11.2013 г. с дописване в него и неотговарящ на изискванията на чл. 10 ЗСч, следва ли разходния касов ордер да се счита за валиден договор за заем между страните по него и да са получени паричните суми; 2/ При липса на протоколи от проведено общо събрание на съдружниците на [фирма] и вземане на решение за сключване на договор за заем над 5 000 лева при наличие само на дописване в него и неотговарящ на изискванията на чл. 10 ЗСч и при липса на писмени доказателства, че паричната сума е преведена по банкова сметка на Т. К., то паричните суми следва ли да се приеме, че са на търговското дружество; 3/ Годишният финансов отчет /Г./ на дружеството в частта, в която са отразени задълженията на търговеца, ползва ли се със самостоятелна доказателствена стойност отделно от тази на първичните счетоводни документи за тези задължения, в това число и за разходен касов ордер /РКО/ без номер с дата 21.11.2013 г. с дописване в него и неотговарящ на изискванията на чл. 10 ЗСч и неотразен в Г. за 2013 година. В тази връзка твърди и противоречие с Директива 2013/34/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013, относно Г., консолидираните финансови отчети и свързаните доклади на някои видове предприятия и за изменение на Директива 2006/43/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директиви 78/660/Е. и 83/349/Е. на Съвета и на Регламент (ЕО) 1606/2002 на Европейския парламент и на съвета от 19.07.2002 г. за прилагането на международните счетоводни стандарти (част от вътрешното законодателство на Република България и задължителни за всички граждани и институции). 4/ Допустимо ли е след като не е направено нарочно искане за събиране на писмени доказателства в по-късен етап на процеса (второто заседание по делото) след изпълнение на процедурата по чл. 146 ГПК, без да са предоставени на другата страна в процеса и без да е искано съгласие и становище затова, съдът да ги приеме и приложи по делото; 5/ Допустимо ли е заключението на тройната съдебно-графологична експертиза да почива на предположения и догадки, а не на обективни данни.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], общ. Бяла, обл. Р., чрез процесуалния си представител адв. Р. Т. от АК – Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като е изразил становище и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявеният иск по чл. 240 ЗЗД за сумата 12 500 лева – главница, ведно със законните последици от това. Съдът е приел, че от представения разходен касов ордер /РКО/ от 21.11.2013 г., се установява, че ищцовото дружество е предоставило заем в размер на 12 500 лева (добавено на 14.11.2013 г. с червен химикал + 300 лева) на ответницата. Процесната сума е била осчетоводена от дружеството като дадена в заем и същата е следвало да бъде върната през месец юни 2015 г. от нея, което не е сторено, поради което ищецът [фирма] е предявил иск за връщането й, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на задължението. Съдът е приел за недоказано твърдението на ответницата за липса на заемно правоотношение между страните, предвид оспореното авторство на подписа й /нейният и на представляващия ищцовото дружество/ върху процесния РКО и неговото съдържание, както и относно реалното предаване на сумите. Позовал се е на заключението на изслушаната съдебно-икономическа експертиза, съгласно която процесният РКО е редовно осчетоводен в счетоводните регистри на дружеството – ищец и партидата на ответницата по счетоводна сметка 498 „Други дебитори“ и показва получен и невъзстановен заем в размер на 12 800 лв., като по отношение на допуснатото допълнително вписване с червен химикал за „300 лв. на 14.11.2013г.”, не са спазени разпоредбите на чл. 10 от ЗСч. И по отношение на тази сума искът е отхвърлен. Приел е, че относно автентичността на РКО от 21.11.2013 г. са изслушани две експертизи – единична съдебно – графологична експертиза и допълнителна тройна съдебно – графологична експертиза, като според заключението на последната, изследваният подпис най-вероятно е изпълнен от ответницата, като той не представлява автоподлог, а съкратен вариант от подписите на това лице, т.е. подписът в графа „получих сумата” на РКО от 21.11.2013г. (л. 10 от делото) принадлежи на ответницата Т. К.. Изложени са съображения, че договорът за заем е неформален и не се изисква форма за действителност на същия, като съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, за договор за заем на стойност по-голяма от 5 000 лв. се изисква писмена форма за доказване, поради което липсата й не се отразява на валидността на договора. В тази връзка е приел, че предявеният иск е доказан и основателен, като от представения РКО – 21.11.2013 г. се установява, както фактът на реалното получаване на сумата от страна на ответницата, така и основанието на което е същата е получена, тъй като в ордера е посочено, че същата се получава “за заем”. Съдът се е позовал и на счетоводните записвания в ищцовото дружество, от които може да бъде направен извод за основанието, на което е предоставена сумата от 12 500 лв. на ответницата. Приел е за неоснователно възражението на ответницата, че търговска дейност по извършване на кредитиране може да извършва само банка или друга финансова институция, получила лицензия от БНБ, каквато ищецът не притежава, тъй като сключеният между страните договор не попада в обхвата на банковата дейност по смисъла на чл. 2 от ЗКИ и не е предмет на банкова сделка, а се касае за договор за заем, който не е забранен от закона. Като ирелевантно е прието оплакването, че не е доказано наличието на взето решение на общото събрание на дружеството за сключване на процесния договор за заем, доколкото за валидността на сделката по отношение на трети лица е без значение дали има решение на общото събрание на съдружниците или не, тъй като това е въпрос на вътрешните отношения между управителя и тях.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Както се посочи по-горе, в изложението си за допускане на касационно обжалване касаторката е формулирала правни въпроси, които обаче по естеството си касаят разрешаването на спора по същество, в който аспект съставляват общи касационни оплаквания по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че с обжалваното решение въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че договорът за заем за потребление е неформален, тъй като законът не изисква съгласието на страните да бъде обективирано в определена форма за действителност на облигационното правоотношение, като за валидността на договора е достатъчно съгласие, придружено с предаване. При заем за над 5 000 лева, предвид цената на договора и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, е необходима писмена форма. По приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., както и в решение № 240 от 26.10.2016 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 922/2016 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК, която настоящият състав на ВКС споделя и намира за правилна. Съгласно нея ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК (чл. 133, б. „в“ ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. По поставения правен въпрос относно кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, също е налице задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав на ВКС. Съгласно нея в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и пр. факти, съобразно характера на въведените възражения срещу иска. /решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о./. Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане, не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание, в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т.ч. направени признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лева. Същото важи и по иск за връщане на заета сума – в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема, но също и постигнатото съгласие за връщането й чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за заем, обективиран в представения от ищеца РКО от 21.11.2013 г., от който се установява факта на реалното получаване на сумата от страна ответницата, както и основанието, на което същата е получена, което се установява и от счетоводните записвания в ищцовото дружество. Приел е, че договорът за заем е реален и се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие едната страна даде, а другата получи в заем пари. Предаването на парите на заемателя е елемент от фактическия състав на сделката като писмената й форма е необходима само за нейното доказване.
По отношение на поставения въпрос за липсата на решение на общото събрание на дружеството – заемодател, въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, включително приетото с Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК, че за валидността на сделката по отношение на третите лица е без значение дали има решение на общото събрание на съдружниците, или не, тъй като това е въпрос на вътрешните отношения между управителя и тях.
В случая не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 146 ГПК, с приложените от касаторката решения по чл. 290 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от нея. С решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. 304/2010 г. на ВКС, III г.о. е прието, че с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна разпоредбата на чл. 146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 ГПК. Когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Затова, направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивната жалба, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е допустимо поради основанията по чл. 266, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване. В случая въззивният съд е посочил в мотивите на обжалваното решение, че в открито съдебно заседание, проведено на 26.01.2016 г. ответницата сама е оттеглила направеното от нейна страна искане по доказателствата за финансовите отчети на дружеството ищец, като е заявила, че не иска финансов отчет, а вещо лице, след което изявление, съдът е назначил съдебно икономическа експертиза – приета по делото и неоспорена от страните. Освен това приетите доказателства във второто съдебно заседание от първата инстанция, проведено на 05.04.2016 г., са свързани с назначената графологична експертиза като допълнителен почерков материал за целите на тази експертиза, поради което изводът на въззивния съд в тази насока, че законосъобразно са приобщени към делото, е правилен, тъй като по отношение на тях не важат ограниченията по чл. 146, ал. 3 ГПК.
По отношение на поставения процесуалноправен въпрос за преценката на съда на заключението на вещите лица, следва да се посочи, че в обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика, че съгласно чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, което в случая е сторено, като са взети предвид счетоводните книги на ищцовото дружество и представените по делото доказателства. В този смисъл практиката на ВКС безпротиворечиво приема, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата, което в случая е извършил въззивният съд в обжалваното решение.
Не е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените правни въпроси, тъй като тя е налице в случаите, когато съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, който е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретния случай по поставените правни въпроси е налице установена задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика, нито се е отклонил от нея, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по касация [фирма] за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 423 от 07.11.2016 г., постановено по в.гр.д. № 675/2016 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, по касационна жалба с вх. № 13955/21.12.2016 г. от Т. М. К. от [населено място].
ОСЪЖДА Т. М. К. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], общ. Бяла, обл. Р., разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 (хиляда) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: