О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
гр. София, 17.12.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 2624 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2 от 11.02.2019г. постановено по гр.д. № 390/2018г. на Бургаски апелативен съд, с което е отменено решение № 313 от 08.10.2018г. по гр.д. № 75/2018г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. А. К. против Г. Н. Т. и В. П. К. иск за приемане за установено, че ищцата е съсобственик на 6381/15 611 идеални части, съставляващи 40,875% ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] намиращ се в сграда № 2 в поземлен имот с идентификатор *****, с площ на обекта 65,83 кв.м, с прилежащо избено помещение № 25 с площ от 3 кв.м и 0.733% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж и вместо това е признато за установено по отношение на Г. Н. Т. и В. П. К., че М. А. К. е собственик на 6381/15 611 ид.ч., съставляващи 40,875% от самостоятелния обект в сграда, описан по-горе; отхвърлянето на иска в останалата част е потвърдено.
В касационната жалба подадена от ответниците Г. Н. Т. и В. П. К., чрез адв. М. К., се поддържа, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост и при нарушение на материалния закон. В приложеното към касационната жалба изложение касаторите молят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по формулирани шест правни въпроса. Позовават се и на очевидна неправилност на съдебния акт.
Ответницата М. А. К., чрез процесуалните си представители адв. К. Т. и адв. К. Д. излага съображения за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е недопустима.
Производството е по установителен иск за собственост, предявен от М. А. К. против Г. Н. Т. и В. П. К., за установяване по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на 5/12 ид.ч. от процесния жилищен имот.
Имотът е придобит по време на брака на ищцата с ответника Г. Т., прекратен през 2006г. Със заповед от 25.03.1985г. на председателя на ИК на ОбНС-Бургас по реда на ЗТСУ/отм./ е отчужден недвижим имот, лична собственост на Г. Т., оценен на стойност 2 849лв. По-късно, със заповед по чл. 100 ЗТСУ/отм./, на Г. Т. е дадено като обезщетение процесното жилище на стойност 15 611лв., при извършено доплащане на сумата от 12 762лв. След прекратяване на брака, с нотариален акт № 58 от 28.06.2017г. Г. Т. продава имота на ответницата В. К..
Спорният въпрос по делото е за произхода на средствата в размер на 12762лв., с които по време на брака е доплатена разликата между стойността на дадения в обезщетение апартамент и стойността на отчуждения личен имот на съпруга Г. Т.. Ищцата се позовава на съвместен принос, като твърди, че сумата е покрита от банков кредит, изплащан от съпрузите по време на брака. Ответникът Т. твърди, че доплащането на жилището е извършено с негови лични средства от жилищно-спестовен влог от преди брака и от събирани заплати и командировки от майка му до сключване на брака.
В подкрепа на твърденията на ищцата за ползван банков кредит е представено писмо на ДСК, изх. № 3352/25.11.1986г., до нотариуса при Бургаски районен съд, с което на основание чл.24 от Наредбата за кредитната дейност на ДСК е дадено съгласие да бъдат снабдени с документи за собственост лица, направили стойностно покритие на апартаменти в ЕПЖБ №* на к.с „Бр. М.“, [населено място] със собствени средства и заем от ДСК. Ответникът Т. е под № 20 в списъка на лицата, като графата „забележки“ срещу неговото име е празна; видно, че срещу някои други имена в тази графа се съдържа отметка „без заем”. Приложено е и удостоверение за раждане на дъщерята на ищцата и ответника Т. – М. Г. Т., на гърба на което е направено отбелязване от 22.03.1990г. за „опростена част от жил. заем 5000 лв. за второ дете“. В писмо изх. № 667/27.06.2018 г. на „Параходство Български морски флот“ АД, [населено място] е посочено, че за периода от октомври 1986г. до март 1991г. съгласно приложените разплащателни ведомости са извършвани удръжки от трудовото възнаграждение на Г. Т. за погасяване на жилищен кредит. От страна на Банка ДСК е удостоверено в писмо до съда, че досиетата по кредитните сделки се съхраняват до 5 години след окончателното погасяване на кредита, поради което в архива на банката писмени доказателства за въпросния кредит не са налице.
Решаващият съд е приел, че така посочените писмени доказателства, макар и косвени, преценени в съвкупност, налагат извода за ползван от бившите съпрузи целеви жилищен кредит за доплащане на процесното жилище, отпуснат към месец октомври 1986г. и изплатен окончателно през месец март 1991г., като видът на кредита е по чл.35а от Наредбата за кредитната дейност на ДСК /за кредитиране на млади новобрачни семейства/, във вр. с чл.14 от Наредбата, касаещ отпускане на заеми на отчуждени собственици за доплащане на разликата от оценката на отчуждения имот до цената на определеното им в обезщетение жилище. Според съда, няма пречка да се приеме за доказан относим факт и само въз основа на събрани косвени доказателства, след като съвкупната им преценка обосновава еднозначно извода, че фактът е осъществен. Липсата на данни за вписана законна ипотека по реда на чл.24 от Наредбата за кредитната дейност на ДСК не разколебава горния извод.
Съдът е намерил за недоказани твърденията на ответника, че доплащането на жилището е извършено с негови лични средства. Представената спестовна книжка е за жилищен влог на негово име в размер на 4 504,45 лв. към 15.10.1982г., но на посочената дата /преди брака/ сумата е изтеглена и книжката унищожена. Следователно няма доказателства, че същата сума е била налична през 1986г. и е послужила за направеното доплащане на процесния апартамент. Не са ангажирани и доказателства за получавани и събирани от майка му трудови възнаграждения и командировъчни пари, които да са послужили за покриване стойността на апартамента. Поради това презумпцията по чл.19, ал.3 СК /отм./ за съвместен принос на съпрузите по отношение на посочената сума, не е опровергана.
При установеното доплащане на спорния имот посредством жилищен заем, изплащан по време на брака, съдът е обосновал придобиване в режим на съпружеска имуществена общност на съответната идеална част от имота, която не се покрива от цената на отчуждения личен имот на съпруга, а именно на 12 762/15 611 ид.ч. След прекратяването на брака дяловете на съпрузите от тази част са равни – по 6 381/15 611 ид.ч. за всеки. При съобразяване безспорния личен дял на ответника Т., съответстващ на стойността на отчуждения имот, а именно 2 849/15 611 ид. ч., то дялове на бившите съпрузи в процесното жилище са: 6 381/15 611 ид.ч. или 40,875% за М. К. и 9 230/15 611 ид.ч. или 59,125% за Г. Т..
Направеното от ответника възражение за изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на дела на въззивницата за времето от прекратяването на брака – септември 2006г. до продажбата в полза на В. К. през 2017г., съдът е намерил за неоснователно. Ответникът Т. не е доказал действия, с които към септември 2006г. да е довел до знанието на въззивницата, че престава да е държател на нейната идеална част от съсобственото им жилище и започва да владее същата за себе си с намерение да я свои. Приетото в мотивите на бракоразводното решение, че семейното жилище, като отстъпено в обезщетение за отчужден имот на Т. е негова лична собственост, няма значение на такова действие. То е съждение извън предмета на брачния процес и е без значение в настоящия спор за собственост. Според събраните доказателства едва през 2012г., с настаняването от Т. на наематели в процесния имот и препятстването на бившата съпруга и децата да си вземат лични вещи от апартамента, при което се е наложило съдействие на полицията /според заявеното от св. К./, може да се приеме, че въззиваемият е започнал да владее и частта на въззивницата, което владение е било манифестирано и доведено до нейното знание. От тогава до предявяването на иска на 15.01.2018г. не е изтекъл изискуемият по чл.79 ЗС давностен срок от 10 години. Затова Т. не е станал собственик на притежаваната от М. К. идеална част, съответно, не е придобила правото на собственост върху тази идеална част и купувачката В. К. при сделката от 28.06.2017г. За частта на ищцата продажбата не е породила прехвърлителен ефект, което води до основателност на предявения от нея иск за собственост за тази част.
При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав, приема следното:
Първите два правни въпроса, поставени от касатора са процесуални: 1/длъжна ли е въззивната инстанция като съд по същество на правния спор да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните; 2/ следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства по надлежния процесуален ред, като отрази в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други не. Те не са разрешени в противоречие с представената от жалбоподателите съдебна практика. В мотивите на решението си съдът обстойно е обсъдил доказателствата; посочил е кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; направил е своите фактически и правни изводи по съществото на спора при съобразяване доводите и възраженията на страните, които имат значение за решаване но делото.
Третият въпрос е: при изследване произхода на средствата за закупуване на недвижим имот по време на брака и твърдение, че за това е ползван банков кредит, липсата на данни за вписана ипотека за обезпечение на същия, прави ли твърдението за такъв заем достоверно, доколкото вписването на ипотека е елемент от фактическия състав за действителното учредяване на същата. В мотивите си въззивният съд е приел, че липсата на данни за вписана законна ипотека не е в състояние да опровергае направения извод, че съпрузите са ползвали заем за изплащане на жилището. Вярно е, че тогава действащите правила на ДСК за жилищно кредитиране изискват вписване на законна ипотека върху имота. Следва да се уточни, че по делото не е установено, че върху имота не е вписвана ипотека, а няма ангажирани доказателства дали е вписана такава. Независимо от това, въпросът не е от решаващо значение за делото, защото предмет на доказване не е дали имотът е ипотекиран, а с какви средства е заплатена частта, надхвърляща стойността на отчуждения имот. За нуждите на това доказване наличието или липсата на ипотека е само индиция за съществуване или не на договор за кредит. Отделно, в случая не се спори за действието на вписването и противопоставимостта на извършени разпореждания, в каквато насока е посочената от касаторите съдебна практика, която е изцяло неотносима.
Четвъртият от формулираните въпроси се отнася до доказването с косвени доказателства. Във въззивния акт съдът действително е достигнал до извод, че за изплащането на имота е ползван банков кредит, като си е послужил с поредица косвени доказателства, които проследени във взаимната им връзка водят до един възможен извод. При извършената преценка на тези доказателства въззивният съд напълно е спазил указанията в Решение № 223 от 16.11.2016г. по гр.д. № 1626/2016г. на І г.о. и други решения, посочени в първото, които са посветени на доказването с косвени доказателства. Поради това липсва противоречие с практиката на ВКС и съответно, не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Петият въпрос касае преценката на частните свидетелстващи документи и тежестта на доказване при оспорването им. Поставен е по повод заявеното от ответниците оспорване на писмото от „Параходство Български морски флот” АД досежно правените удръжки от трудовото възнаграждение на касатора. Видно, че с определение от съдебно заседание на 02.07.2018г. пред първоинстанционния съд е открито производство по чл.193 ГПК спрямо това писмено доказателство, но оспорването касае верността на съдържанието му, а не истинността на документа. А за такова оспорване не се прилага редът на чл.193 ГПК. При оспорване на фактите, удостоверени с частни свидетелстващи документи, тези факти подлежат на доказване по общите правила на чл. 152-155 ГПК. В този смисъл е и приложената от касаторите практика по решение № 270 от 19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на ІV г.о. В случая по делото опровергаване на съдържанието на документа посредством други доказателства не е проведено и затова за въззивния съд не е имало пречка да се позове на установеното от него.
Поставените от касаторите въпроси, свързани с доказателствата и доказателствената тежест, изхождат от неправилното разбиране, че ищцата носи тежестта да установи, че за изплащане на имота е имало заем и изобщо с какви средства е изплатен. При действието на презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал.3 СК /от 1985г., който е приложим за отношенията между страните/ доказателствената тежест за оборването й се носи от страната, която твърди, че плащането не е извършено със семейни средства – в случая това е ответникът Т.. А такова доказване от негова страна категорично не е проведено – разпитана е като свидетел майка му, за която се твърди, че е дала средства на сина си, но показанията й касаят само обитаването на жилището след развода, но не и по какъв начин и с какви средства е изплатено то.
Шестият въпрос е свързан с предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на имот по давност; по-конкретно е отправено питане какво представлява владението и как се ценят доказателствата за осъществявано давностно владение; във връзка с последното е наведен довод, че съдът не е кредитирал показанията на свидетелката на ответника и не е посочил защо не ги приема. При обсъждане на възражението за давност на ответника Т. съдът напълно се е съобразил с разрешенията в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК относно необходимостта владеещият съсобственик да обективира спрямо другия съсобственик намерението си да владее неговите идеални части за себе си. След това е интерпретирал събраните доказателства, от които е направил извод, че едва през 2012г. Г. Т. е извършил действия, с които е манифестирал, че отрича правата на бившата си съпруга – настанил е наематели в апартаменти и е препятствал достъпа й. Съдът изрично не е обсъдил изнесеното от св. А., майка на ответника, относно момента, в който синът й е установил самостоятелна фактическа власт /тя сочи 2007г./, но нейните показания не са много категорични и затова съдът се е доверил на изнесеното от другата свидетелка, която не е в родствени отношения със страните. По делото е безспорно, че през 2007г. ищцата се е преместила да живее в София и оттогава не обитава жилището, но това не означава, че е изгубила фактическата власт, която може да се осъществява и чрез държането на ключ от жилището, както е изтъкнал съдът. При горните обстоятелства не е налице противоречие с Решение № 376 от 04.11.2014г. по гр.д. № 2956/2013г. на ІV г.о., в което се поставя изискването съдът да основе решението си на съвкупната преценка на всички доказателства по делото. Що се отнася до посочените от касаторите определения на Върховния касационен съд, те не представляват практика на ВКС по смисъла на 280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да бъдат коментирани.
На последно място, несъстоятелно е извършеното от касаторите позоваване на очевидна неправилност на съдебния акт, конкретно изразяваща се в нарушения на относима към правния спор императивна материално правна норма – тази на чл. 24 от Наредбата за кредитна дейност на ДСК /отм./, която изисква едновременно с издаването или вписването на документ за собственост на жилищни имоти, закупени или построени със заеми от ДСК, да се вписва законна ипотека върху имота. Както вече бе посочено, въззивният съд е мотивирал защо липсата на данни за законна ипотека не опровергава извода му за заплащане на имота със заемни средства и за придобиване на съответната част от недвижимия имот в съпружеска имуществена общност.
Предвид изложените съображения следва да бъде отказано допускането на касационно обжалване.
При този изход ответницата има право на направените разноски за касационното производство, като в нейна полза се дължат разноски за един адвокат в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева по аргумент от чл.78, ал.1 ГПК, макар че е била представлявана от двама адвокати.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2 от 11.02.2019г. постановено по гр.д. № 390/2018г. на Бургаски апелативен съд по касационната жалба на Г. Н. Т. и В. П. К..
ОСЪЖДА Г. Н. Т. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2 и В. П. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на М. А. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], ж.к. „Н.“, бл. 326 сумата 1500 /хиляда и петстотин/ лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: