О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
София, 19.11. 2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1072 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Бени“ЕООД/н/, със седалище [населено място], Кюстендилска област против Решение № 2380 от 17.11.2017г. по в.т.д.№ 2227/2017г. на САС, ТО, 5 състав, с което след отмяна на решението по т.д.№ 5472/2014г. на СГС, ТО, 8 състав, с което исковете са били уважени и ДФ“Земеделие“ е осъден да заплати на основание чл.79,ал.1 и чл.86 ЗЗД финансова помощ по Договор № 2579/27.12.2006г. за предоставяне на финансова помощ при условията на САПАРД и обезщетение за забава, е поставено друго и исковете са отхвърлени като погасени по давност.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Оспорва се правилността на извода за изтекла погасителна давност. Поддържа се, че при подадена от ищеца заявка за заплащане на уговорената с договора финансова помощ на 06.10.2008г., съставът на САС се позовал на разпоредбата на чл.25,ал.1 от Наредба № 15 от 18.05.2001г., издадена от министъра на земеделието и горите /ДФ“Земеделие“ плаща финансовата помощ по проекта в срок от три месеца от постъпване на заявката за плащане заедно с всички необходими документи/, но не съобразил разпоредбата на чл.25а,ал.2 Наредбата /срокът за плащане не тече през времето за отстраняване на непълнотите или неточностите в представените документи/. Поддържа се, че разпоредбата на чл.25а,ал.2 от Наредбата е свързана с обстоятелството, че през тримесечния срок от постъпване на заявката Фондът следва да извърши анализ за установяване на фактическото и документално съответствие между ободрения проект и осъществената инвестиция /чл.26,ал.1/, а при непълноти или липса на документи органът е в обективна невъзможност да изпълни задължението си заплащане. Поддържа се, че именно такава обективна невъзможност е била налице в процесния случай, което обосновава спиране на срока за плащане на финансовата помощ, съответно изместване на падежа за плащане – с писмо от 09.01.2009г. фондът уведомил ищеца, че подадената заявка е изпратена за разглеждане от други държавни институции и след връщаното й, ще бъде разгледана. Касаторът счита, че в периода, в който преписката не е била в държавното учреждение, ответникът е бил в обективна невъзможност по чл.81,ал.1 ЗЗД за извършване на проверката. Навежда се и, че ответникът е извършил проверка на място в периода 10-14 март 2009г. – повече от шест месеца след подаване на заявката, а за последвалият отказ за изплащане на помощта ищецът бил уведомен на 01.09.2009г. Акцентира се на разпоредбата на чл.26 от Наредбата /Агенция САПАРД одобрява или мотивирано отказва плащането на финансовата помощ/, която според касатора представлява нормативно уредена особеност на договорното правоотношение и преди получаването на одобрение, съотв.отказ, бенефициентът не разполага с информация дали ще получи плащане. С това обосновава тезата си, че предвид изрично уреденото нормативно задължение на ответника да постанови одобрение или отказ за плащане, то началото на срока на погасителната давност следва да се свърже с постановяването на такъв отказ. Поради това касаторът счита, че давностният срок тече от получаване на отказа /като се позовава на Решение № 82 по т.д.№ 1611/2013г. на 1 т.о. на ВКС и Решение № 10 по т.д.№ 4429/2013г. на 1 т.о./ и към датата на подаване на исковата молба – 08.08.2014г. срокът по чл.110 ЗЗД е спазен. Паралелно с това поддържа, че в процесния случай е налице освобождаване от отговорност на длъжника поради невъзможност по чл.81 ЗЗД, което дава възможност първоначално уговорените срокове да се удължат с времето на забавата като цитира Решение № 52 по т.д.№ 538/2014г. на 2т.о. на ВКС.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/От кой момент започва да тече погасителна давност за вземания, произтичащи от договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на САПАРД – от момента на изтичане на тримесечния срок от постъпване на заявката за плащане по чл.25а,ал.1 от Наредба № 18 от 18.05.2001г. или от получаване на отказ за плащане по чл.26 от Наредбата.
Въведената допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК като се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по приложението на чл.114,ал.1 ЗЗД в хипотезата на договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на САПАРД като се има предвид и обстоятелството, че същият ред за изплащане на помощта е предвиден и в други наредби, касаещи същата програма.
2/ Срокът за изплащане на безвъзмездната финансова помощ по чл.25а,ал.1 от Наредба № 1/18.05.2001г. на МЗГ тече ли ако поради обективни причини – предоставяне на преписката на други държавни органи /ДАНС и Прокуратура по тяхно искане/ ДФЗ и Фондът е в невъзможност да извърши анализ за установяване на фактическото съответствие по документи между одобрения инвестиционен проект и извършената инвестиция по чл.26,ал.1 от Наредбата.
Поддържа се същата предпоставка с твърдение за липса на съдебна практика.
Въведено е и основанието за осъществяване на факултативния касационен контрол по чл.280,ал.2, предл.последно ГПК на въззивния акт като се акцентира на изразеното особено мнение на член на въззивния състав, което според касатора е индиция за очевидната неправилност на постановения акт.
Писмен отговор от ответната страна не е постъпил в законовоустановения срок.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е установил изпълнение на поетите по договора задължеия на ищеца. Приел за основателен предявения иск и за неоснователно правопогасяващото възражение на ответника за изтекъл давностен срок като е счел, че давността тече от отказа на фонда по чл.26,ал.1, изр.второ от Наредбата.
Въззивната инстанция е констатирала, че въззивната жалба на ДФЗ не съдържа оплаквания относно установените по делото факти, поради ги е възприела така, както са посочени в първоинстанционния акт – че между страните е сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № 2579/27.12.2006 г. при условията на специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони за извършване на дейност в бизнес план към проект „Строителство и обзавеждане на сгради за настаняване на туристи „Бени“; че проектът е завършен и въведен в експлоатация в срока на договора; че на 06.10.2008г. ищецът е подал заявка № 1100307200341/06.10.2008г. за изплащане на уговорената финансова помощ, а на 04.08.2009г. Фондът е постановил отказ за изплащането й.
Като спорен е очертан пренесеният пред въззивната инстанция въпрос дали вземането е погасено по давност, съответно от кой момент следва да се счита, че срокът започва да тече – от момента, в който е станало изискуемо задължението на ответника или от момента, в който е постановен отказът. След анализ на разпоредбите на чл. 25 и чл. 25а от Наредба № 15/18.05.2001г. е прието, че Фондът изплаща финансова помощ само ако са представени всички изискуеми съгласно Приложение № 9 от същата Наредба документи, установяващи извършване на цялата инвестиция или на част от нея като срокът за изпълнение на задължението за плащане е три месеца от постъпване на заявката и течението му може да бъде спряно за времето, в което, в рамките на своите правомощия, Фондът изиска отстраняване на непълноти или неточности в представените документи. Обсъдено е, че по делото не са представени доказателства, от които да се направи извод, че след подаване на процесната заявка за плащане ответникът е направил изявление, с което да изиска от ищцовото дружество допълнителни документи с цел привеждането им в съответствие с изискванията на Наредбата. От това е изведено, че не са налице факти, водещи до извод за спиране течението на тримесечния срок. Анализирано е, че такива факти не са посочените и в писмо изх. № 02-2600/10092/09.01.2009г., в което в отговор на запитване на управителя на ищеца за хода на произнасянето, фондът е отговорил, че е изпратил процесната заявка „за разглеждане от други държавни институции, извън структурите на ДФ“Земеделие“. Обосновано е, че извършваната проверка от прокуратурата по прокурорска преписка № 4830/08г. по описа на СГП, не се подвежда под хипотезиса на чл. 25а,ал. 2 от Наредбата, съответно не е от естество да причини спиране течението на тримесечния срок за плащане; че по същата причина като основание за спиране на срока не може да се третира и уговореното в чл. 4.8. от договора задължена на Фонда да уведоми писмено ползвателя за окончателния размер на финансовата помощ, или за отказа тя да бъде изплатена.
Изложени са и съображения, че нормите, които уреждат продължителността на давностните срокове, основанията за спиране и прекъсване на течението им, имат императивен характер и следва стриктно да бъдат прилагани по аргумент от чл. 113 ЗЗД; че разпоредбата на чл. 114 ЗЗД предвижда, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Краяният извод на САС е, че при липса на събрани доказателства, от които да се направи извод за спиране или прекъсване на давностния срок, който е започнал да тече от деня, в който вземането на ищеца е станало изискуемо, а именно 06.01.2009г., следва да се приеме, че към датата 08.08.2014г. петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл. Счетено е, че постановяването на изричен отказ за изплащане на финансовата помощ от Фонда не би могло да се третира като начален момент на течение на давностния срок, тъй като поведението на административния орган не е от естество да дерогира императивни норми, /единствено изключение за приложението на които е предвидено в разпоредбата на чл. 197, ал. 1 ЗЗД/.
Решението е подписано с особено мнение от члена на съдебния състав, в което са изложени съображения, че с оглед разпоредбата на чл.25а, ал.2 от Наредба № 15 от 18.05.2001г. и установените факти по спора, възражението на ответника за изтекла 5 годишна погасителна давност е неоснователно. Обосновано е, че размерената между страните кореспонденция и извършените от страна на ответника действия за проверка на изпълненото по договора, с цел преценка налице ли са основания за плащане или за отказ, давността по чл.114, ал.1, във вр. с чл.110 ЗЗД, е започнала да тече от момента на получаване на отказа по чл.4.10 от договора и чл.26, ал.1 от Наредбата; при възприемане и на по ранната твърдяна от ответника като момент на получаване на отказа – 13.08.2009г., давността към датата на подаване на исковата молба – 08.08.2014г., не е изтекла, в какъвто смисъл са и изложените мотиви от първоинстанционния съд.
Искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос е неоснователно поради необосноваване от касатора на въведената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Във връзка с нормативната уредба на финансовото подпомагане по програма САПАРД при предприета от бенефициента защита по гражданскоправен ред чрез предявяване до 25.12.2015г. на искова молба пред общия съд за изпълнение на договор за безвъзмездна финансова помощ, е формирана практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК. Съгласно Решение 112 по т.д.№ 359/2001г. на 2 т.о., № 199 по т.д.№ 4500/2013г. на 1 т.о., Решение № 240 по т.д.№ 317/2014г. на 1 т.о., до приемането на ЗУСЕСИФ /ДВ бр.101/2015г./, предоставянето на финансовата помощ при условията на специалната предприсъединителна програма на ЕС за развитие на селските райони се квалифицира като смесен фактически състав с административно и гражданскоправни елементи, а за конкретните условия, ред и лицата, които се подпомагат, са приложими наредбите на МЗГ; доколкото съответния нормативен акт не съдържа специални разпоредби, уреждащи за отговорността при неизпълнението на тези договори, са приложими правилата на последните и общите разпоредби на ЗЗД.
Съобразно тази постановка са и изводите на САС и конкретно позоваването на общата разпоредба на чл.114,ал.1 ЗЗД, регламентираща началото на погасителната давност. В системата на общата част на облигационното право не е мислима хипотеза началото на давностния погасителен срок при уговорен падеж да бъде поставено с отказа на насрещната страна за реално изпълнение на задълженията й /давността да тече от отказа на длъжника/. При наличието на практика по чл.280,ал.1, предл.последно ГПК по по-общия въпрос, изключено е наличието на предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК по въпроса на касатора, който поддържа, че давността, с която се погасява искът на бенефициента за заплащане на помощта, тече от отказа на фонда да изпълни задълженията си по предоставянето й.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос пряко произтича от зададената в него условност, теза на касатора за наличие на обективни причини, в резултат на които фондът е в невъзможност да извърши преценката налице ли са предпоставките за отпускане на помощта. Това становище за обективни пречки, препятствали произнасянето по заявката изрично и последователно е оспорвано от ответника в процеса, който е възразил, че не могат да бъдат кредитирани доводите на ищеца посредством представените от него в последното съдебно заседание пред СГС писмо на ВКП от 28.04.2009г. и постановление на СГП от 23.02.2009г. за невъзможност на ДФ „Земеделие“ своевременно да извърши обработка на заявката за плащане на „Бони“ЕООД /н/, тъй като тези писмени доказателства не са в причинна връзка с възможността Агенцията да извърши административни проверки на инвестицията и да се произнесе по заявлението за плащане /л.198 от материалите по делото на СГС/. След като длъжникът не се е позовал на обективна невъзможност за изпълнение /а изрично е твърдял, че такава невъзможност не е налице/, твърдението на кредитора в п.2 от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК за такава реална неосъществимост, означава, че поставеният в този пункт въпрос е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора. Това пряко изключва възможността той да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Съдебната практика по чл.290 ГПК, на която касаторът се позовава, не е обвързана с правен въпрос, но твърдяното противоречие на обжалваното решение с нея няма как да е налице, тъй като тя е по въпроси по приложението на чл.81,ал.1 ЗЗД – обективната невъзможност за изпълнение, които не са въведени в спора като защитно средство от ответника, който не е поддържал и теза за удължаване на уговорените срокове с времето на забавата, предизвикано от обстоятелства по чл.81,ал.1 ЗЗД.
Необосновано е и искането за допускане на обжалването на основанието по чл.280,ал.2,предл.последно ГПК – поради твърдяната от касатора очевидна неправилност. Предпоставките за допускане до касация на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК не са тъждествени на очевидната неправилност, нито последната е идентична на отменителните касационни основания по чл. 281,т.3 ГПК, както счита ищецът. Тя не се състои и в оспорването от страната на фактическите и правни изводи на въззивния състав. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва пряко да явства от мотивите на обжалвания акт, да е очевидна при техния прочит, а не да предпоставя проверка и анализ на доказателствата и преценка, дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Изразяването на особено мнение на член от решаващия състав е предвидена от процесуалния закон възможност при формиране на волята на състава на съда и не може да се отъждествява с „индиция за неправилност”.
Разноски по делото не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 2380 от 17.11.2017г. по в.т.д.№ 2227/2017г. на САС, ТО, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: