О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
София, 22.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 14.06. две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело №1116 /2011 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от „П./ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт М. Т., с вх.№6191/27.07.2011 г. на Софийския апелативен съд, срещу Решение №1010/13.06.2011 г. по в.т.д.№547/2010 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение от 23.09.2010 г. по т.д.№2210/2008 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ-1 състав, с което е уважен предявеният от /Ц./ срещу касатора иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 743 305 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот:почивен дом „З.”, находящ се в [населено място] през периода 01.12.2003 г.-10.07.2008 г. Въззивният съд е възприел изводите на градския съд, че предявеният иск е основателен. Правото на собственост на ищеца върху целия почивен дом, придобито на основание §1 ДР на ЗКО, отм., е установено със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение №242 от 27.10.1998 г. по гр.д.№447/1994 г. на Бургаския окръжен съд, с което НОИ е бил осъден на основание чл.108 ЗС да предаде на Ц. владението върху имота. Това решение е задължително на основание чл.226, ал.3 ГПК за касатора [фирма], в качеството му на приобретател на имота. Правоприемството между него и Ц. е настъпило в хода на производството пред Бургаския окръжен съд по силата на прехвърлянето на имота в капитала на дружеството с вписването на учредяването му с Решение №1 от 27.01.2998 г. по ф.д.№18429/97 г. на СГС, ФО. Имотът е ползван от касатора, което се установява чрез отчитаните приходи и разходи от експлоатацията му. Претърпените вреди са определени в размер на сумата 826 874 лв., представляваща средната пазарна наемна цена за ползването му.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено при следните нарушения на материалния закон: в нарушение на чл.115, ал.1 б.”ж” ЗЗД, защото съдът не е уважил възражението му за изтекла погаситела давност към момента на направеното увеличение на иска /12.10.2009 г./ от 30 000 лв. на 826 874 лв.; в нарушение на чл.92 ЗС, относно приетото право на собственост върху застроената в повече площ и върху един етаж, за които не е установено дали имат самостоятелен статут; в нарушение чл.59 ЗЗД, защото обогатяването следва да се определи съобразно реалния му размер, а не по средната пазарна наемна цена. Подържа и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- чл.154, ал.1 и чл.298, ал1 ГПК. Подържа всичките основания за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността й, претендира присъждане на разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Първият поставен въпрос дали с предявения първоначално иск / който не е предявен като частичен/ се спира давността, не е обусловил изхода по делото. Разликата между предявения първоначално иск като частичен или когато в хода на процеса се установи, че, поради грешка, ищецът неправилно е определил размера му, е от значение за прекъсване на давността- чл.116, б.”б” ЗЗД. В първата хипотеза за новопредявената част от вземането прекъсването на давността настъпва от изменението на иска, а във втората- с предявяване на първоначалния иск се прекъсва давността и относно увеличението на иска. Поради допуснатото смесване на института на „спиране” и на „прекъсване” на давността се навежда и довод за противоречивото разрешаване на въпроса с решение №22 от 14.07.2010 г. по т.д.№42882009 г., на ВКС, І т.о. и решение №63 от 28.05.2010 г. по т.д..№637/2009 г. И в двете решения е прието, че със завеждането на частичен иск не се прекъсва давността за цялото вземане, а дали искът е предявен като частичен или не, е въпрос на конкретна преценка на правнорелевантинните факти от решаващия съд, които не могат да бъдат преценявани от ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Софийският апелативен съд е приел, че искът не е предявен като частичен и допуснатото увеличение се дължи на неправилното определяне размера на предявения иск. Посочените в раздел ІІІ от Изложението по чл.284, ал. 3 ГПК хипотетични въпроси за разликата в процесуалноправните последици от увеличението на иск, който не е предявен изрично като частичен, и увеличението на иска, предявен като частичен също не представляват общото основание за достъп до касация. Отговорите по тях биха имали значение за евентуални теоретични разработки, но значимостта на правния въпрос като основание за достъп до касация се определя от конкретните правни изводи на решаващия съд.
Вторият поставен въпрос за реституирането на пристроения/надстроения/ обект, без да е установено дали има самостоятелен статут, нито е обусловил изхода по делото, нито е разрешен в противоречие с посоченото тълкувателно решение ТР 6-2006-ОСГК. Софийският апелативен съд е възприел изводите на градския съд, че въпросът за обхвата на правото на собственост е преклудиран с постановяване на посоченото по-горе решение на Бургаския окръжен съд, постановено по ревандикационния иск, предявен от Ц. срещу Н. Не е налице и подържаното допълнително основание за достъп до касация, защото с т.1 на соченото тълкувателно решение е определено значението на самостоятелния статут на новото строителство при възстановяване собствеността върху незаконно отнети и отчуждени имоти по реда на ЗВСОНИ и ЗОСОИ, а не и по реда на §1 на от ДР на ЗК, отм.
Не е налице и подържаното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.2 ГПК по отношение на приетия размер на обогатяването при определяне на подлежащото на връщане по иска с правно основание чл.59 ЗЗД/вж.т.4 на П..-1-1979/. Преценката за размера на обогатяването е фактологически обоснована. Обогатяването може да се изрази в три различни форми: увеличаване на имуществото, намаляване на пасивите и спестяване на разходите, поради което приетия от съда размер на обогатяването е свързан с конкретно установената по делото форма на обогатяване.
С оглед изхода по делото на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК в полза на Ц. ще следва да се присъди сумата 11 487 лв., представляваща 3/4 от минималното адвокатско възнаграждение, определено по чл.9 във вр. с чл.7, ал.2,т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №1010/13.06.2011 г. по в.т.д.№547/2010 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение от 23.09.2010 г. по т.д.№2210/2008 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ-1 състав.
ОСЪЖДА „П.”ЕАД да заплати на Ц. сумата 11 487/единадесет хиляди четиристотин осемдесет и седем/ лв. разноски по делото
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: