О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
Гр.София, 24.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.412 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Кром“ЕООД срещу решение №.335/8.11.18 по г.д.№.1315/18 на Окръжен съд Стара Загора – с което е потвърдено решение №.496/3.07.18 по г.д.№.1657/18 на Районен съд Стара Загора за определяне на 6-месечен срок от влизане му в сила за изпълнение на задължение на касатора по чл.4 ал.2 от договор за спогодба от 5.04.11 – да извърши продажба на имота по чл.1 от същия договор.
Ответната страна Д. Р. Д. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение съдът е намерил, че са налице предпоставките за намеса в процесните договорни отношения посредством приложението на чл.69 ЗЗД, като определеният 6-месечен срок е подходящ. От фактическа страна е приел, че страните са били обвързани от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /апартамент/ за сумата 54000евро, която е следвало да се плати на три части /при сключването на договора – 25565евро; до 26.04.11-чрез прехвърляне на недвижим имот в [населено място] – с което ще се счита, че е извършено плащане на 10255евро; при сключване на окончателен договор на 5.04.13-остатъкът от 18210евро/; купувачът е изпълнил задължението си да престира първите две вноски, но не е погасил третата. При тези обстоятелства с изтичане на срока договорът е бил прекратен, а отношенията между страните се уреждат съгласно предвиденото в чл.4.2 от същия за този случай – ако купувачът не изпълни задължението си до 5.04.13 да внесе остатъка от дължимата цена, внесените от него до момента вноски следва да му бъдат върнати в седмодневен срок след извършване на последващата продажба на апартамента, предмет на предварителния договор. Продавачът е прехвърлил обратно недвижимия имот /на 25.11.13/ и върнал част от платената авансово сума – 5000лв. Връщането на остатъка от същата, обаче, е обусловено от настъпване на бъдещо несигурно събитие – последваща продажба на имота от дружеството – настъпването на което е било предоставено на волята и възможностите му. При тези обстоятелства е намерено, че е налице фактическия състав на чл.69 ал.2 ЗЗД, като се има предвид и, че приравнен на горната хипотеза е и случаят, когато страните са обвързали изпълнението на задължението от настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост от поведението на длъжника. Горният извод е направен при позоваване на решение №.15/22.04.14 по т.д.№.46/13, ІІ ТО – като са изложени мотиви, че безспорно предпоставките на чл.69 ал.2 ЗЗД са налице, след като е налице уговорка, че длъжникът ще престира когато реши или когато има възможност – а уговорка, съгласно която когато страните са обвързали изпълнението на задължението от настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост от поведението на длъжник, е допустима предвид принципа на свобода на договарянето, установен в чл.9 ЗЗД, и приравнена на горната хипотеза. Съгласието на страните, че задължението става изискуемо след настъпването на определено бъдещо несигурно събитие/условие, осъществяването на което е предпоставено и от активността на самия длъжник, следва да бъде преценявано като предоставяне на изпълнението на неговите воля и възможности /отричането на приложимостта на чл.69 ал.2 ЗЗД към тази хипотеза би препятствало настъпването на изискуемостта на задължението и би лишило кредитора от дължимата му престация, което е недопустимо/. В подкрепа на този извод е и чл.25 ал.1 ЗЗД, с който е въведена презумпцията, че условието се смята за сбъднато, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи. По аргумент от по-силното основание, ако сбъдването на условието е предпоставено и от действията на самия длъжник, изпълнението на задължението, чиято изискуемост е обвързана с настъпването на това условие, също следва да се преценява като предоставено на волята и възможностите на длъжника. При тези обстоятелства на ответната страна следва да се даде подходящ срок да изпълни задължението си по чл.4.2. от договора. Съдът е приел, че оплакванията за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение са неоснователни. Отразил е, че на длъжника трябва да се даде реална времева възможност да изпълни задължението си – и правилно е преценено, че срокът следва да се определи в рамките на 6 месеца от влизане в сила на решението – като произнасянето е ясно и точно по предявения иск и съобразно петитума на исковата молба. Срокът е достатъчен и определен при съобразяване на всички събрани по делото доказателства. В случая сбъдването на отлагателното условие /извършването на продажбата от дружеството/ зависи както от търсенето на пазара на недвижимите имоти, така и от активността на самия длъжник-като последната е от решаващо значение – тъй като длъжникът следва да организира предлагането на имота по такъв начин и на такава цена, които с оглед пазара в конкретния момент да осигурят неговата продажба. Следователно изпълнението на задължението по чл.4.2. от договора следва да бъде преценено като предоставено на неговата воля и желание по смисъла на чл.69 ал.2 ЗЗД. Посочено е, че съдът намира за подходящо да се определи 6-месечен срок от влизане в сила на решението, тъй като това се явява един разумен и достатъчен период от време, за който да може да бъде реализирана продажбата на един имот по пазарни цени-още повече и, че, докато решението влезе в сила, също ще изтече един продължителен период от време.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че решението е недопустимо, тъй като е потвърдено недопустимо решение /първоинстанционният съд е определил срок за извършване на продажбата на имота, докато с исковата молба се иска срок за връщане на остатъка от получената авансово сума/. Формулира се и въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо /реш.№.15/30.01.15 по г.д.№.4604/14, ІV ГО/.
Твърдяната хипотеза на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК не е налице. Безспорно с оглед принципа за диспозитивното начало в гражданския процес произнасянето на съда следва да е в рамките на търсената защита и заявения петитум. В случая се касае за сезиране с искане по реда на чл.69 ал.2 ЗЗД за определяне на срок за изпълнение на задължение на ответната страна по чл.4.2 от предварителен договор от 5.04.11 – да се върне остатъка от получената на основание чл.2 б.а“ от договора авансова вноска, платим в 7-дневен срок от извършване на последваща продажба на имота. По така направеното искане е постановено и първоинстанционното решение – след обсъждане на доказателствата и формиране на извод за основателност на молбата, в същото изрично е посочено, че срокът се определя за изпълнение на задължението по чл.4.2 от договора. Така отразеното имплицитно включва именно задължението да се върнат получените авансово вноски в 7-дневен срок от продажбата на имота – предвид съдържанието на задължението по чл.4.2. от договора – каквото е и искането по исковата молба /по аналогичен случай е и цитираното във въззивното решение такова на ВКС №.15/22.04.14 по т.д.№.46/13, ІІ ТО/. Предвид изложеното не е налице твърдяната недопустимост на въззивното решение. Следва да се има предвид и, че производството по чл.69 ал.2 ЗЗД не е исково, а спорно производство за съдебна администрация на гражданските правоотношения между съконтрагенти по повод изпълнение на договор. В него съдът във всички случаи изследва дали са налице предпоставките на чл.69 ал.2 ЗЗД – за да се произнесе по основателността на молбата, и когато прецени, че те са налице – какъвто е разглеждания случай-я уважава и определя подходящ срок. Такова е решението и на предходните инстанции – определен е срок за изпълнение на задължението по чл.4.2. от договора по 5.04.11.
Във връзка с поставения въпрос е формирана практика, в това число цитираната, съгласно която съдът е длъжен да разгледа доводите и възраженията на страните относно въпросите, които са от значение за решаването на делото /реш.№.15/30.01.15 по г.д.№.4604/14, ІV ГО, реш. №.124/12.10.17 по г.д.№.4080/16, III ГО и др./. Въпросът се поставя в контекста на твърдения, че въззивната инстанция не е обсъдила оплакването за недостатъчност на 6-месечния срок, респективно не е изложил мотиви защо той е подходящ. Твърдяното отклонение от практика не е налице. ОС Стара Загора е разгледал възраженията в тази връзка. Посочил е, че срокът следва да даде реална възможност да се изпълни поетото задължение, че същият правилно е определен в месеци и че продължителността му – 6 месеца от влизане в сила на решението, е достатъчна и подходяща, в това число като се има предвид, че до влизане на решението в сила ще изтече един продължителен период от време /следва да се има предвид, че от прекратяването на договора /на 5.04.13/ до подаването на молбата по чл.69 ал.2 ЗЗД /на 4.04.18/ са минали 5години без 1 ден, а от тогава до постановяване на настоящото определение – още повече от 1 година и 2месеца/. Налице са изрични мотиви, които не са произволни. Несъгласието на касатора с тях не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, не и в настоящата фаза на селекция по тях.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски за адвокатско възнаграждение за отговор на касационната жалба в размер на 500лв.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение №.335/8.11.18 по г.д.№.1315/18 на Окръжен съд Стара Загора.
ОСЪЖДА „Кром“ЕООД, [населено място], ЕИК[ЕИК], да плати на Д. Р. Д., ЕГН [ЕГН], 500лв. /петстотин лева/ на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: