2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
гр. София,25.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3111 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „АТВ 2010” ЕООД /с предишно наименование „А. Ти Ви”/ и „АЛЕКСАНДРА ГРУПХОЛДИНГ” ООД, представлявани от адв. Б. Л., срещу решение № 1936 от 10.08.2017г. по т.д. № 5999/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, V състав, с което е потвърдено решение № 1712 от 05.10.2016г. по т.д. № 6192/2013г. на СГС, ТГ, VІ-5 състав и касаторите са осъдени да заплатят на „ОББ” АД разноски в размер на 550 лева. С потвърденото първоинстанционно решение по иск на „ОББ” АД по чл.422 ГПК е признато за установено, че касаторите дължат на „ОББ” АД солидарно сума в размер на 511 500 евро, представляваща част от главница по договор за кредит № 63 от 08.04.2008г., изменен и допълнен със споразумение № 1/06.04.2009г. и споразумение № 2/23.07.2009г., ведно със законна лихва върху нея от 26.06.2013г. до окончателно изплащане на сумата.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като няма идентичност в предмета на заповедното и на исковото производство и това е довело до произнасяне от въззивния съд с недопустимо решение, изследващо матуритет и падежирали вноски, докато претенцията е следвало да се отхвърли като предявена на различно основание от това, което е заявено в заповедното производство. Твърдят, че в заповедното производство и в петитума на исковата молба по чл.422 вр. чл.415 ГПК е заявена предсрочна изискуемост на кредита, като въз основа на нея е посочена претендираната сума, и единствено това е предметът на делото, от който съдът е обвързан императивно, като е недопустимо изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Поддържат, че вместо по заявеното основание, въззивният съд се е произнесъл с решението си по вземане с различно основание и без достатъчно ясна индивидуализация на вземането. Твърдят още, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че погрешно в решението е възприето като основание редовна изискуемост на вземането, въпреки заявената в заявлението и в исковото производство предсрочна изискуемост, каквато не е обявена съгласно изискването на чл.60 ЗКИ. Поддържат, че от мотивите на въззивния съд не става ясно кой е документът по чл.417 ГПК, въз основа на който се издава заповедта за незабавно изпълнение по конкретното производство и се обсъжда от съда, като извлечение от счетоводството на банката е посочено, но необсъдено от въззивния съд, въпреки че от него следват коренно различни изводи от възприетите от съда. Сочат, че същевременно е приет договор, върху който фигурират поправки от страна на банката, без подпис и надлежно съгласие на длъжника. Поддържат, че в периода 02.04.2010г.-25.06.2013г. и към датата на завеждане на иска банката не е подавала информация на БНБ съгласно чл.10, ал.3 и чл.19 от Наредба № 22 от 16 юли 2009г. за Централния кредитен регистър, издадена от БНБ, на основание чл.56, ал.4 и § 13 от ЗКИ, че договорът за банков кредит е в просрочие и поради това приетите по делото експертизи разчитат на данни, изхождащи от банката, което опорочава процеса и нарушава основния принцип на равнопоставеност между страните, както и правото на защита. Излагат и доводи за непоследователност и противоречивост на мотивите на въззивния съд, както и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички твърдения, доводи и възражения, както и на събраните доказателства.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция ДВ, бр.47 от 2009г./, като сочат следните правни въпроси:
1. Банково извлечение, приложено към заявлението по чл.417 ГПК, какви реквизити трябва да има, предвид невъзможност да бъде манипулирано, за да представлява основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение; достатъчно ли е да е посочен краен срок; какви са необходимите реквизити и как се отличава настъпила промяна по съществуващ кредит от откриване на партида по нов кредит, как се отличава погасяване на кредит от настъпили промени в параметрите по кредита и към кой момент се счита, че се прекратява едно правоотношение по кредит и се заражда ново, предвид извършване на транзакции; каква е връзката между банковите извлечения по чл.417 и чл.182 ГПК, как следва да ги възприема съдът; какво следва да е съдържанието на извлечението от счетоводните книги на банката, за да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, както и следва ли последното да се установява в самия договор за банков кредит? Твърдят, че по този въпрос е налице противоречие с определение № 207 от 15.02.2011г. по ч.т.д. № 970/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 693 от 16.11.2009г. по ч.т.д. № 731/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 426 от 16.07.2009г. по ч.т.д. № 332/2009г. на ВКС, І т.о., определение №№ 118 от 24.02.2009г. по ч.т.д. № 25/2009г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 42/2009г. и съответно решение № 92/2009г. по т.д. № 467/2008г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 58 от 15.04.2009г. по т.д. № 584/2008г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 31 от 12.01.2012г. по ч.т.д. № 851/2011г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 162 от 09.02.2010г. по ч.т.д. № 66/2010г. на ВКС, І т.о. По отношение на този въпрос твърдят и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
2. Кой екземпляр на документ, договор, е меродавен за търговските правоотношения – представеният от банката с поправки без подпис на кредитополучателя или екземпляра от договора, съхраняващ се у кредитополучателя, върху който няма поправки, но има подпис и печат на банката; какво е длъжен да направи съдът и как да цени такъв договор, при положение че е представен и съответно възражение е направено, отговаря ли този документ на изискванията за издаване на заповед за незабавно изпълнение?
3. Допустимо ли е в договори за кредит, когато има поправки само в екземпляра на банката/кредитната институция съдът да основе решението си само на този екземпляр, въпреки че върху тези поправки няма подпис на длъжника/кредитополучателя като страна по този двустранен договор, като при заведено производство длъжникът е направил такова възражение? Позовават се на противоречие с ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 556 от 25.06.2014г. по т.д. № 4161/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 349 от 21.05.2012г. по гр.д .№ 453/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 1 от 24.07.2012г. по гр.д. № 777/2010г. на ВКС, ГК, І г.о.
4. Кой е документът, съставляващ основанието за издаване на заповед за незабавно изпълнение и чието съдържание следва да е обект на преценка – банковото извлечение или договорът, включително във връзка с предпоставките по въпрос 1 е 2 /реквизити на банковото извлечение и поправки по договора за банков кредит/? Позовават се на определение № 130 от 27.01.2010г. по ч.т.д. № 415/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 693 от 16.11.2009г. по ч.т.д. № 731/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 211 от 26.02.2010г. по ч.т.д. № 120/2010г. на ВКС, ТК, І т.о.
5. Когато е подадено заявление по чл.417 ГПК с едно основание – предсрочна изискуемост на банков кредит, допустимо ли впоследствие при завеждане на съответния иск по чл.422 ГПК, без да се измени основанието на иска по реда на чл.214 ГПК, първата и втората инстанция да разгледат иска на друго основание, а именно, че кредитът не е предсрочно изискуем, а падежирал?
6. При заведено производство по чл.417 ГПК с правно основание предсрочна изискуемост и развиващо се впоследствие съответно исково производство по чл.422 ГПК пред първа и респективно пред втора съдебна инстанция явява ли се исковото производство продължение на заповедното производство и смята ли се исковото производство като обвързано от основанието, посочено в заявлението по чл.417 ГПК?
7. Допустимо ли е в заявлението по чл.417 ГПК да се посочи едно правно основание – предсрочна изискуемост, а в исковата молба по чл.422 ГПК да се посочи друго основание – редовна изискуемост?
8. Допустимо ли е в заповедното производство по чл.417 ГПК да има позоваване на предсрочна изискуемост, впоследствие в исковата молба по чл.422 ГПК да не се измени това основание, а съдът да се произнесе, уважавайки иск с друго основание – редовна изискуемост на кредита, включително с оглед правото на защита, диспозитивното и концентрационното начало в гражданския процес?
9. В случай на логическо несъответствие в подадено заявление как следва да процедира съдът – да отхвърли ли заявлението; има ли право сам да направи правна квалификация и въз основа на какво и в какви граници на поисканото от него; може ли да определи сам основанието, въз основа на което е сезиран, и в какви граници – изложени факти, приложени документи, конкретни клаузи от договор, части или цялост на извлечения; при констатирано логическо несъответствие в подаденото заявление /а и при исковото производство/ има ли достатъчна индивидуализация на претендираното вземане, която да позволява на длъжника да прецени дължи ли съответната сума на основанието, на което тя е претендирана, или с решението си съдът може сам да определи и постанови за какво е бил сезиран? В кои случаи правната квалификация се отнася до допустимостта, включително кога е нарушено диспозитивното начало, и в кои с неправилността на обжалваното решение с оглед заповедното производство и връзката му с общия исков процес? Твърдят, че съдебната практика по въпроса е противоречива, като сочат определение № 811 от 17.11.2010г. по ч.т.д. № 813/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 45/2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 164/2010г. по т.д. № 764/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 51/2009г. по т.д. № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25/2010г. по т.д. № 657/2009г. на ВКС, ТК, І т.о.
Касаторите твърдят, че въпросите от т.5 до т.9 са решени в противоречие с определение № 659 от 19.07.2010г.по ч.т.д.№ 474/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., т.4 на ТР № 1/2001г. на ВКС, решение № 225 от 11.08.2014г. по гр.д. № 6779/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 70 от 19.04.2011г. по гр.д № 813/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 264 от 17.11.2015г. по гр.д .№ 1227/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 166 от 13.01.2012г. по т.д. № 43/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 141 от 05.10.2016г. по т.д. № 1516/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., т.9 на ТР от 04.01.2001г. на ОСГК по т.д. № 1/2009т., определение № 64 от 06.02.2017г. и решение № 103 от 07.08.2017г. по т.д. № 851/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 139 от 05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 44 от 25.05.2017г. по т.д. № 407/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 432 от 26.10.2010г. по гр.д. № 826/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 810 от 17.10.2008г. по гр.д. № 2895/2007г. на ВКС, ГК, І г.о., определение № 118 от 24.02.2009г. по ч.т.д. № 25/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 162 от 09.07.2012г. по гр.д .№ 1260/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 183 от 02.11.2016г. по т.д. № 2588/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., т.10а от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 454 от 03.06.2010г. по гр.д № 195/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 50 от 29.06.2012г. по гр.д № 716/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 171 от 24.04.2012г. по гр.д. № 801/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Касаторите поддържат още и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените въпроси.
Ответникът по касация „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, представляван от юк. П. П., оспорва касационната жалба. Излага възражение за недопустимост на касационната жалба, тъй като формулираните въпроси не са конкретни и не могат да бъдат дефинирани като такива, включени в предмета на спора и обуславящи праните изводи на съда по конкретното дело, както и не е обосновано приложното поле на основанията по чл.280, ал.1 ГПК с приложената съдебна практика. Твърди, че по-голямата част от поставените въпроси и приложената практика нямат връзка с предмета на делото и нямат значение за изхода му – съдържанието на извлечението от счетоводните книги не е обсъждано в настоящото производство; въпроси 2 и 3, касаещи договорите за кредит, нямат отношение към предмета на спора, едва с касационната жалба се въвеждат за първи път някакви възражения, и то необосновани, срещу договора за кредит; въпросът по т.4 е некоректен, тъй като в чл.417 ГПК са посочени основанията, въз основа на които заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение. Прави възражение и за липса на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди, че не е налице произнасяне по непредявен иск, тъй като в заявлението изрично е посочен фактът на настъпване на редовна изискуемост на кредита поради настъпил краен срок за погасяване на задължението на 02.04.2010г. и в хода на исковия процес банката е уточнила и отстранила несъответствието, изразяващо се в посочване в заявлението и настъпила предсрочна изискуемост на задължението. Оспорва като невярно твърдението на касаторите, че не е налице достатъчно ясна индивидуализация на вземането. Поради това оспорва оплакването за недопустимост на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният установител иск, е приел за безспорни между страните следните обстоятелства: че са сключени договорът за банков кредит № 63/08.04.2008г. и последващите го два анекса с дати 06.04.2009г. и 23.07.2009г., че банката е подала заявление за издаване на заповед по чл.417 ГПК за описаните в исковата молба суми, като се е позовала на настъпила в нейна полза предсрочна изискуемост на главницата по договора за кредит, сключен с ответниците, че по заявлението е издадена заповед за незабавно изпълнение за търсената сума, че срещу заповедта ответниците са подали възражения в срока по чл.414 ГПК, а в срока по чл.415 ГПК е подадена исковата молба. Въззивният съд е приел, че в случая е настъпила редовна изискуемост на вземането към датата на заявлението, уговорена в договора за кредит, поради което се явява лишено от смисъл посочването в заявлението и исковата молба на обстоятелството за предприети действия, с които кредитът се обявява за предсрочно изискуемост. Посочил е, че в случая както в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, така и в обстоятелствената част на исковата молба, „ОББ” АД изрично е посочила, че в описания договор за кредит страните са уговорили краен срок за издължаване на кредита – 02.04.2010г.. Изложил е съображения за неоснователност на доводите на въззивниците – ответници по иска, че настъпилата редовна изискуемост на вземането може да бъде релевирана само чрез изменение на основанието на иска по реда на чл.214 ГПК, каквото ищецът не е предприел, като е посочил, че след като в заявлението кредиторът изрично е посочил и факта на настъпване на редовна изискуемост, съдът в исковото производство следва да прецени наличието на подлежащо на изпълнение вземане, съобразно обективираната в документа по мл.417 ГПК изискуемост, поради което не е налице произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на въззивниците, че не дължат заявената от ищеца сума поради погасяване на задължението по договора за кредит, като след обсъждане на приетите в първоинстанцинното и във въззивното производство ССЕ, е достигнал до извод, че извършените на 15.05.2009г. финансови операции не са довели до реално плащане на задълженията по договора за кредит, макар да са отразени с различен от договора за кредит референтен номер. Посочил е, че генерирането на 15.05.2009г. на нов референтен номер във връзка с отразените промени по досието на длъжниците, възникнали след сключеното на 06.04.2009г. споразумение, се е наложило поради техническа невъзможност промените да бъдат въведени под стария референтен номер на договора, но тази промяна е без всякаква правна стойност, тъй като не отменя съществуващите към този момент, а и към момента на приключване на устните състезания, и изискуеми задължения на ответниците по договора за кредит.
Въззивният съд е счел за установено, че сумата по договора за кредит е реално отпусната и усвоена от ответниците, съответно това е станало преди да е настъпила изискуемостта на задължението за връщане на получената сума, като е без значение фактът на коя точно дата счетоводно е отразено усвояването.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Неоснователен е доводът на касаторите за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по съществуването на вземане с основание, различно от заявеното в заповедното производство. С решението си въззивният съд се е произнесъл по вземането, което е индивидуализирано по основание и размер в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и в исковата молба. В заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е посочено, че се дължи сумата 511 500 евро, представляваща част от вземането на банката /част от просрочената главница/, произтичащо от договор за банков кредит № 63 от 08.04.2008г., изменен и допълнен с допълнително споразумение № 1 от 06.04.2009г. и допълнително споразумение № 2 от 23.07.2009г.. Посочено, че съгласно чл.91, ал.1 от договора кредитополучателят следва да издължи кредита в срок до 02.04.2010г. с еднократно плащане на датата на падежа и че просрочието по договора за кредит е 1 181 дни, с оглед на което кредитът е станал предсрочно изискуем. С решението си въззивният съд се е произнесъл по съществуването на това вземане, като, съобразявайки настъпилата редовна изискуемост на кредита, твърдения за което се съдържат в заявлението, не се е произнесъл по обстоятелства, които не са посочени в него като основание на вземането. С оглед на това не е налице произнасяне на въззивния съд по непредявено основание, нито е налице недопустимо изменение на предявения иск по чл.422 ГПК в отклонение от предмета на заповедното производство.
Въпросът, поставен в т.1 от изложението е общ, съдържа неясни твърдения и няма връзка с фактите по делото и с мотивите на въззивния съд, с оглед на което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По делото не са правени възражения за нередовност от външна страна на извлечението, представено със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а са оспорени отразените в него факти, относими към съществуване на заявеното вземане – че кредитът не е усвоен на посочената дата и следователно разпоредбите на договора за кредит не са приложими за сочената сума, предоставена на посочената дата, както и че кредитът е погасен. Въпросите по т.2 и т.3 не са обсъждани от въззивния съд и поради това не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на решението. По делото не са правени възражения за наличие на поправки в представените от банката договор и допълнителни споразумения и за липса на подписи на длъжниците и ответниците не са представяли други екземпляри на тези документи, поради което и такива мотиви не са излагани от първоинстанционния и от въззивния съд. Въпросът по т.4 не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд и изхода на делото, тъй като крайният извод за съществуване на вземането, предмет на предявения иск по чл.422 ГПК, е основан на дължимата от съда съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Въпросите по т.5, т.6., т.7 и т.8 от изложението са неотносими, тъй като, както бе изложено по-горе във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение, не е налице несъответствие между предмета на заповедното и на исковото производство, не е налице предприето от ищеца измение на предявения иск и не е налице произнасяне от съда по настъпила редовна изискуемост на вземането, каквато не е посочена в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Въпросът по т.9 в първата си част касае произнасянето на заповедния съд, поради което не е от значение за изхода на исковото производство. В останалата му част въпросът е свързан с преценката за наличие на индивидуализация на спорното право в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба, поради което отговорът му зависи от конкретните факти по делото, а няма характера на правен въпрос, отговарящ на изискването на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед липсата на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда наличието на сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1936 от 10.08.2017г. по т.д. № 5999/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, V състав.
ОСЪЖДА „АТВ 2010” ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „АЛЕКСАНДРА ГРУПХОЛДИНГ” ООД, ЕИК[ЕИК] да заплатят на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК[ЕИК] сумата 200 лева /двеста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: