5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№515
гр. София,29.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Е. В.
А. Б.
изслуша докладваното от съдия А. Б. т.д. № 1767 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], представлявано от адв. Ал. И., срещу решение № 571 от 21.03.2015г. по гр.д. № 4226/2014г. на Софийски апелативен съд, 1 състав, в частта, в която след частична отмяна на решение от 14.07.2014г. по гр.д. № 11125/2013г. на СГС, ГО, I-13 състав, касаторът [фирма] е осъден да заплати на Т. Т. Д., действаща чрез законния си представител З. В. Д., допълнително 3 000 лева, представляваща разликата между дължимото обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат на ПТП на 13.04.2010г. в размер на 17 000 лева и присъденото от първата инстанция обезщетение в размер на 14 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.04.2010г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която касаторът [фирма] е осъден да заплати на Т. Т. Д., действаща чрез законния си представител Т. А. Д., обезщетение за неимуществени вреди от същото ПТП в размер на 14 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 13.04.2010г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при допускане на съществено процесуално нарушение. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, твърди, че правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, е относно обстоятелството доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение, направено от негова страна, относно наличието на „случайно деяние”. Поддържа, че въззивният съд е приел, че презумпцията за вина не е оборена, но счита, че тези изводи противоречат на събраните по делото доказателства. Твърди, че не е доказан основен елемент от фактическия състав на деликта, но въззивният съд е приел, че има такъв, в противоречие с доказателствата по делото, като по този начин е нарушил разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК и задължителната тълкувателна практика на ВС. Позовава се на противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 72 от 12.03.2010г. на ВКС, ТК, II г.о. и ТП № 7 от 30.12.1959г. на ВС и ТП № 7 от 04.10.1978г. на ВС, във връзка с което обосновава наличието на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация Т. Т. Д., представлявана от адв. Вихър Н., оспорва касационната жалба. Поддържа, че обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е изложил съображения във връзка със спорния по делото въпрос, свързан с механизма за настъпване на произшествието. Въз основа на изслушаната автотехническа експертиза и показанията на свидетеля В. Щ. – водач на лекия автомобил, е приел за установено настъпването на ПТП на 13.04.2010г. с участието на л.а. „Фолксваген Голф” с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от В. Щ., при което е пострадала малолетната ищца – Т. Т. Д. на 5 г. Приел е, че не е налице основание да се приеме, че настъпилото ПТП е в резултат на „случайно деяние” по смисъла на чл.15 НК, т.е. да липсва вина като основание за отпадане на деликтната отговорност и конкретно да се изключи небрежността, в която форма на вина отсъства предвиждането като предпоставка за съобразяване на дадено поведение с възможното настъпване на вредите. Взел е предвид втория вариант от заключението на автотехническата експертиза, който с оглед констатираните петна от кръв и тяхното разположение на снимковия материал вещото лице е счел за по-вероятен. Според този вариант ударът е бил с крайна лява предна част /в областта на левия фар/ при перпендикулярно движение на детето спрямо момента, в който слиза от десен тротоар, и водачът би имал възможност при своевременна реакция да избегне удара при скорост на движение 28 км/ч, разстояние на видимост 15,75 м. и опасна зона за спиране 15,69 м., т.е. ударът е бил предотвратим. Приел е, че избраната от водача скорост на автомобила 28 км/ч, независимо, че е значително по-ниска от максимално разрешената скорост от 50 км/ч в населено място, не е била съобразена с конкретните условия – привечер 19,45 ч. през април, тясна улица с паркирани странично автомобили, ограничаващи видимостта, в жилищен район, където пресичат и играят деца – обстоятелство, известно и на самия водач. Позовал се е на чл.116 и чл.117 ЗДвП, които вменяват на водача да бъде особено внимателен и предпазлив, както и задължение за намаляване на скоростта и дори спиране при необходимост, когато се приближава място, където в близост се намират деца. Поради това въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че вредите са настъпили в резултат на допуснато от водача нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2 ЗДвП. Приел е, че е налице и нарушение на чл.114, ал.1 ЗДвП от страна на пострадалата, която внезапно се е появила на пътното платно. Съпоставяйки поведението на двамата участници, въззивният съд е приел, че приносът на пострадалата е 1/5.
По отношение на размера на дължимото обезщетение е съобразил събраните доказателства, взел е предвид вида и степента на констатираните увреждания, периода на интензивни болки и страдания- около месец, търпените интервенции и други неудобства, преживеният шок и уплаха в съвсем ниската възраст /на 5 години/, но така също и пълното физическо възстановяване на детето, без каквито и да било усложнения и неблагоприятни прогнози за физическото му състояние. С оглед на това е възприел определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението – 20 000 лева и е счел, че на ищцата следва да се присъди обезщетение в размер на 17 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си, инкорпорирано в касационната жалба, не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът е изложил оплакванията си за неправилност на въззивното решение, които обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Въпросът дали е доказано с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение, направено от касатора, относно наличието на „случайно деяние”, е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на въззивното решение, но няма характера на правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Дори и да се приеме, че е поставен процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд, произтичащи от чл.235, ал.2 ГПК, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. /на които се позовава касаторът/, решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като в мотивите си е обсъдил обстойно събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и доводите и оплакванията на страните, и въз основа на тях е формирал фактическите и правните си изводи по спорните във въззивното производство въпроси.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. Вихър Н. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 780 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 571 от 21.03.2015г. по гр.д. № 4226/2014г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. Ал. И., да заплати на адв. Вихър Н., САК, с адрес на кантората: [населено място], [улица], ет.5, ап.9 на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата 780 лева /седемстотин и осемдесет лева/ – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: