13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
София, 30.09.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№4150 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение №2095 от 15.11.13г. по в.гр.д.№3431/12г. на Софийския апелативен съд, след частична отмяна на решението от 29.05.12г. по гр.д.№298/09г. на Софийски градски съд, е осъдена държавата, чрез министъра на регионалното развитие, да предаде на основание чл.108 ЗС на [фирма] 30 помещения /канцеларии/, находящи се на петия етаж от административната сграда в [населено място], [улица], както и на 21 помещения /канцеларии/ от седмия етаж на същата сграда, ведно с припадащите им се идеални части от общите части на сградата. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът по чл.108 ЗС е отхвърлен по отношение на общите части по предназначение – коридори, санитарни помещения и стълбища. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника – Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията.
Въззивният съд е приел след анализ на писмените доказателства по делото, че праводателят на ищеца – ДП „Б.” е участвал в строителството на административната сграда на [улица], завършено през 1970г., и това обстоятелство е вписано в коригирания през 1991г. акт за държавна собственост. Според този акт стопанисването и управлението на сградата е предоставено на участниците в строителството – МТ-СО Б., Б. и А.. Въз основа на вътрешен разделителен протокол Б. е ползвало V, VІ и VІІ етаж от сградата. За предоставянето на правото на стопанисване и управление върху процесните етажи на Б. свидетелстват и признанията на М., съдържащи се в писмо изх.№09-00-7/29.01.91г. и писмо изх.№53-01-28/11.08.92г., а включването им в капитала на ищцовото дружество се установява и от данните по икономическата експертиза за заприходяването им в счетоводния баланс. Налице са били предпоставките на чл.17а от З. /отм./ за трансформиране на собствеността на държавата върху процесните етажи в собственост на ищцовото дружество, образувано на основата на бившата ДФ Б.. Прието е, че Р. №2/18.01.1999г., с което е намален капиталът на [фирма] със стойността и собствеността на част от сградата на [улица] не е произвело правно действие, тъй като не е извършено вписване по чл.231, ал.3 ТЗ и процедурата по намалението не е приключила. Направен е извод, че ищецът [фирма] е собственик на канцелариите на процесните V и VІІ етаж, но не и на общите помещения – коридори, стълби и санитарни помещения, които по естество и предназначение представляват общи части на сградата по смисъла на чл.38 ЗС и до тях ищецът има достъп като собственик на отделни обекти в нея. По направеното възражение за изтекла придобивна давност в полза на държавата е прието, че само ответникът /държавата/, но не и третото лице помагач – М., информационните технологии и съобщенията, може да прави такова възражение.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, както и от третото лице помагач – М., информационните технологии и съобщенията.
Държавата счита, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата по делото. Няма документ, съставен до 1991г., от който може да се направи извод, че правото на стопанисване и управление върху отделни етажи от сградата на [улица] било предоставено на държавните предприятия, които са участвали в строителството и. В съставения през 1970г. А. сградата е вписана на името на М. Това вписване съдържа грешка, тъй като към този момент бившето М. и съобщенията е разделено и е трябвало да се впише, че сградата се предоставя само на Министерство на транспорта. Именно тази грешка е трябвало да се отстрани през 1991г. в служба „Държавни имоти” по искане на М., но не и да се вписва предоставяне на стопанисване и управление на отделните държавни предприятия в системата на Министерството, включително Б.. Не следвало да се тълкува като признание на правата на ищеца направеното в писмо на М. до [фирма] изявление, че Б. притежава 3/7 ид.части от сградата, съответстващи на ползването на V, VІ и VІІ етаж, тъй като в това писмо само се цитирало извършеното разпределение на ползването, но не и признаване на правата на отделните ползватели. Съдът изобщо не коментирал А. №001007/13.02.1997г. на областния управител, според който седем стаи на петия етаж с обща площ от 93,85кв.м. били включени в капитала на [фирма] на основание заповед № РД-14-20/10.05.1996г. на МТ. Съдът не отчел обстоятелството, че със заповед №РД-08-245/28.04.01г. на министъра на транспорта ищцовото дружество е задължено да извърши съответните счетоводни записвания за намаляване на капитала на дружеството със стойността на 5 и 7 етаж от сградата, но същевременно е разпоредено дружеството да допълни основния си капитал до регистрирания размер за сметка на допълнителните резерви на дружеството. В този случай не се налагало вписване на намаляването на капитала, тъй като той си оставал непроменен. Едновременното намаляване и увеличаване на капитала на било предвидено в чл.203 ТЗ. Не била обсъдена и справка от 07.06.2001г., според която е извършено счетоводно отбелязване на отписването на процесните етажи от баланса на дружеството. При тези данни неправилен бил изводът на съда, че процесните етажи са станали собственост на ищцовото дружество на основание чл.17а З. /отм./. Пренебрегнато било и обстоятелството, че при преобразуването на ДФ Б. в търговско дружество с държавно имущество стойността на капитала е определен по баланса от 15.10.91г. /приложение №41 към Р. №25/15.10.91г./, а процесните етажи са включени в баланса на Б. по-късно, през месец декември 1991г. Имало разлика между регистрирания капитал на П. ЕАД и фактическия основен капитал, който бил с 2 667 хил.лв. по-малко. И на последно място – в жалбата са изложени оплаквания, които касаят правата на третото лице помагач.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. За задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи.
2.1. Длъжен ли е ищецът по ревандикационен иск, основаващ претенцията си на чл.17а от З. /отм./, при направено оспорване от ответника, да установи по несъмнен начин факта, че спорният имот е идентичен с този, който е бил включен в Д. на неговия праводател преди преобразуването, като представи посочения в акта за преобразуването баланс, инвентарни книги, амортизационни ведомости, счетоводни справки и други писмени доказателства за индивидуализация на имуществото, или е достатъчно да обосновава правата си с аргумент, че в акта за преобразуване не е предвидено друго. 2.2. Може ли изводът на съда, че процесният имот е предоставен за стопанисване и управление / с оглед прилагането на разпоредбата на чл.17а З. /отм./ , да се основава единствено на доказателства, в които имотът, за който се твърди че е предоставен за стопанисване и управление, не е индивидуализиран чрез никакви индивидуализиращи белези, като се има предвид, че за установяване на активната легитимация на ищеца е необходимо той да даде доказателства, че при преобразуването той е бил част от Д. на неговия праводател.
2.3. Към кой момент настъпват правните последици на нормата на чл.17а З. /отм./ – към датата на постановяване на акта за преобразуване или в по-късен момент – при регистрацията на търговското дружество, ако в акта за преобразуване е посочено правоприемство на активите по баланс към датата на преобразуването и е определен капитал на дружеството.
2.4. Упражняването на фактическа власт върху имот има ли значение за придобиването на имота на основание чл.17а З. /отм./.
2.5. Ползва ли се с материална доказателствена сила на официален документ по смисъла на чл.179 ГПК акт за държавна собственост, неодобрен с подпис и печат на издателя, съответно неподписан от съставителя.
2.6. Може ли изводите на съда, изведени чрез неправилно тълкуване на писмо по повод актуване на недвижим имот, съответно изводи за „признания на права”, без да е посочен обемът и признанието на правата, да се приемат за допустими доказателствени способи.
Третото лице помагач – М., информационните технологии и съобщенията счита решението на въззивния съд за неправилно по следните съображения:
Съдът не отдал значение на обстоятелството, че заприходяването на спорните етажи в капитала на ищцовото дружество е станало след акта на държавния орган за преобразуването му. Дружеството не било собственик на земята, на която е построена процесната сграда, нито пък имало право на строеж за процесните етажи. Земята била собственост на М., строителните книжа също били издадени на името на министерството. Актът за държавна собственост, на който е основано въззивното решение, бил нередовен от външна страна, а освен това съдържал и неверни отбелязвания, а възраженията срещу него не били обсъдени от съда. Не били обсъдени доказателствата, представени от третото лице помагач; превратно били тълкувани представените по делото писма на М.; допуснати били сериозни процесуални грешки при преценка на другите доказателства по делото. Въззивният съд не изложил в мотивите си кои фактически констатации на първоинстанционния съд приема и кои – не. По делото липсвал акт на компетентен държавен орган за предоставяне на процесните имоти на държавното предприятие Б., затова чл.17а ППЗДОП /отм./ бил неправилно приложен. Неправилно било отхвърлено направеното възражение за придобивна давност. Това възражение изхождало от надлежна страна, тъй като Министерството осъществявало владение върху част от обектите, които се намират на процесните етажи. Отказът на съда да разгледа това възражение противоречал на чл.221, ал.1 ГПК.
В изложенията към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Изисква ли правилното прилагане на материалния закон – чл.17а З. /отм./ предоставянето на правото на стопанисване и управление да е извършено от компетентен държавен орган по реда и формата, установени в законодателството към момента на предоставяне на правата. Необходимо ли е да има пълно и главно доказване, че точно процесният имот в претендирания в иска обем е предоставен на ищеца с акт на компетентен държавен орган при спазване на установените ред и форма и трябва ли това пълно главно доказване да съдържа изясняване на момента на предоставянето на правата, органа и акта, с който е било извършено, за да се установи дали са спазени съответните изисквания на закона.
2. Осчетоводяването на имота /извършено след издаването на акта за преобразуване/ има ли характера на придобивен способ по смисъла на чл.17а З..
3. След като по делото е установено и прието, че спорният имот не е бил включен в баланса на праводателя на ищеца към датата на издаване на акта за преобразуване, по отношение на този имот може ли да се приложи транслативният ефект на чл.17а З..
4. Обстоятелството, че актът за преобразуване определя имуществото чрез препращане към баланс към определена дата, формиращо точно определен размер на капитала на ищеца, означава ли, че по отношение на невключен в тези балансови активи имот е предвидено друго по смисъла на чл.17а З. /отм./.
5. Обвързан ли е съдът с материалната доказателствена сила на официален документ, който е нередовен от външна страна и съответно от съпоставката му с другите доказателства по делото има данни, че в представения по делото вид актът не е редовен по смисъла на чл.179, ал.1 и чл.178, ал.2 ГПК.
6. Необходимо ли е да има пълно главно доказване на предпоставките на чл.17а З. /отм./, или е достатъчно това да стане чрез система от непълни косвени доказателства.
7. Длъжен ли е бил въззивният съд да разгледа представените доказателства в тяхната съвкупност и да разгледа и обсъди всички възражения на страните във връзка с фактите и обстоятелствата, които приема от фактическа страна.
8. Обвързано ли е още с встъпването си третото лице, което подпомага една от страните, с настъпилата преклузия за тази страна, да прави твърдения и да представя доказателства. Ако действително е обвързано от преклузията, настъпила по отношение на подпомаганата страна, и е встъпило в процеса след представянето в съда на отговора на исковата молба, какви са правата на третото лице да извърши съдопроизводствени действия по чл.221, ал.1 ГПК по отношение на излагане на фактически и правни съображения и доказването им. Могло ли е третото лице да твърди обстоятелства и да посочи и представи доказателства по смисъла на чл.147, т.1 ГПК преди да стане страна в процеса.
9. Включва ли правото на управление по чл.14, ал.3 З. правото на управляващото държавен имот ведомство – държавно учреждение да изразява владелчески анимус за държавата. Може ли третото лице – държавно учреждение да направи възражение за изтекла в полза на държавата придобивна давност, ако главната страна – процесуален представител по чл.31, ал.2 ГПК не е направила такова. Кога би се погасило това право.
Ответникът в производството – [фирма] оспорва жалбите. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането им до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Тезата на жалбоподателите, че не е било налице валидно включване на процесните етажи в капитала на новообразуваното [фирма], намира отражение в поставените по-общи въпроси за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност /№1 от първата и №7 от втората жалба/, както и във въпросите, свързани с прилагането на чл.17а З. /отм./ – №2.1; 2.2; 2.3; 2.4 от първата и №1 – №6 от втората жалба. Тъй като тази теза не намира опора в доказателствата по настоящото дело, то и свързаните с нея въпроси, по начина, по който са поставени, не са определящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР №1/19.01.2010г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателите акцентират върху определени писмени доказателства и собствената си трактовка върху тях, за да обосноват становището си, че съдът не е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото; че се е позовал на негодни доказателства и че не е възприел правилно фактите по делото. Това виждане не може да бъде споделено. За валидното включване на процесните етажи в капитала на [фирма] свидетелстват следните по-важни доказателства: А. №7448; Р. №25/29.10.1991г. и приложение №41 към него; разделителен протокол от 31.07.1991г. и писмо от 07.05.1992г. на генералния директор на ДФ Б.; мемориален ордер за заприходяване на етажите в баланса на дружеството; заповед № РД-08-233/03.06.94г. на министъра на транспорта за увеличаване на капитала на П. АД и свързаните с нея документи за преоценката му; Р. №2/18.01.99г. за намаляване на капитала на дружеството с процесните етажи, както и свързаната с него заповед № РД-08-245/28.04.01г. на министъра на транспорта и съобщенията. Актът за държавна собственост /представен в заверен препис и затова не съдържащ данни за името и подписа на длъжностното лице, което го е утвърдило/ свидетелства за предоставянето на етажите за стопанисване и управление на държавното предприятие, на основата на което е създадено ищцовото дружество. Действително, не се спори по делото, че в първоначалния акт от 1970г. са вписани други обстоятелства. Коригираният през 1991г. акт обаче съответства на данните по делото, че за строителството на сградата не са давани пари от републиканския бюджет, а тя е финансирана от държавни организации в състава на М., включително СО „В. транспорт”, в което е било включено ДП Б. и че между тези организации има протокол за разпределение на ползването, както и че надстройката на V, VІ и VІІ етаж от процесната сграда е извършена със средства на Б. и издадени на негово име строителни книжа, във връзка с уговорката за обезщетяването му за отнета негова сграда, строена преди 1944г. /писмо №09-00-7/29.01.91г. на МТ с приложен към него протокол за разпределение на ползването и писмо №53-01-28/11.08.92г. на МТ/. Тези писма на М. съдържат не само признание на факти, но и признание на права, което изрично личи от последния абзац на писмо №53-01-28/11.08.92г. на МТ, в който Б. е наречен собственик на VІІ етаж. Данните по оспорения А. се свързват и с гласните доказателства, че след 1974г. данъците и консумативите за V и VІІ етаж от сградата са заплащани от П. Б. – св.М. П., св..П. Т.. На следващо място – при образуването на [фирма] с Р. №25/29.10.1991г. е предвидено, че то поема всички активи и пасиви на поделенията на ДФ Б. по баланса и към 15.10.1991г. /към този момент процесните етажи не са включени в баланса/, заедно със съответстващата част от активите и пасивите на ДФ Б. по разделителен протокол. Към момента на издаване на Р. №25/91г. видът и стойността на тези активи по разделителен протокол не са били известни, това става едва с изготвянето на протокола от 31.07.92г. и приложените към него документи, от които според вещото лице Е. Г. следва, че етажите се предоставят на [фирма]. Въз основа на този протокол е извършено заприходяването им в инвентарната книга и осчетоводяването им в баланса на дружеството. Независимо от това, че към 1992г. няма изричен последващ акт на принципала за включване на етажите в капитала на новообразуваното дружество, това включване следва от общата формулировка на Р. №25/1991г. Нещо повече, през 1994г., когато етажите вече са били заприходени и са се водели в баланса на дружеството, е извършена преоценка на капитала му /включително и тези етажи/ и е издадена заповед на министъра на транспорта № РД 08-233/03.06.1994г. за увеличаване на капитала. Този акт на принципала следва да се приеме като признание, че процесните етажи са станали част от капитала на П. АД. Именно защото са били част от този капитал се е наложило и издаването на последващото Р. №2/18.01.1999г. за намаляване на капитала на ПБМФ ЕАД със стойността и правото на собственост върху помещения в процесната сграда, както и заповед №РД-08-245 на министъра на транспорта и съобщенията, с която се конкретизират тези обекти – V и VІІ етаж, както и тяхната стойност – 57 186,70лв. Процедурата по намаляването на капитала обаче не е довършена, тъй като липсва вписване по чл.231, ал.3 /сега ал.4/ ТЗ, вр. ПРУПСДП, което има конститутивен характер – в този смисъл практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №81/28.11.11г. по т.д.№674/09г. на ВКС, ІІ ТО; решение №208/30.11.11г. по т.д.№1159/10г. на ВКС, ІІ ТО; решение №237/11.01.12г. по т.д.№190/11г. на ВКС, ІІ ТО и решение №72/16.09.13г. по т.д.№925/11г. на ІІ ТО. Разпоредбата на чл.231, ал.3 ТЗ се прилага и в случаите на едновременно увеличаване и намаляване на капитала на дружеството – в този смисъл мотивите на решение №21/12.03.14г. по т.д.№2278/13г. на ВКС, ІІ ТО.
С оглед всичко изложено, въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като в съответствие с тази практика доказателствата по делото са обсъдени от въззивния съд в тяхната взаимна връзка. Изводът на въззивния съд, че са налице предпоставките на чл.17а от З. /отм./ не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС по прилагането на този законов текст. Напротив, в съответствие с практиката по чл.290 ГПК установяването на факта на предоставянето на спорното имущество на търговското дружество е извършено с всички допустими доказателствени средства – данни от А., заприходяването на имуществото в баланса, от неговото реално използване от предприятието – в този смисъл решение №406/25.11.10г. по гр.д.№614/10г. на ВКС, ІІ ГО; решение №263/19.07.10г. по гр.д.№1157/09г. на ВКС, І ГО и др., както и други данни – разделителният протокол между ДФ Б. и П. АД, предвиден в Р. /25/1991г.; увеличаването на капитала на дружеството през 1994г. със заповед на министъра на транспорта, както и откритата процедура по намаляване на капитала със стойността и правото на собственост върху процесните етажи. В съответствие с цитираните от втория жалбоподател решения №425/06.11.11г. по гр.д.№969/09г. на ВКС, І ГО, решение №250/13.07.10г. по гр.д.№2955/08г. на ІV ГО, решение №22/11.02.11г. по гр.д.№1339/09г. на ІІ ГО и решение №118 от 22.03.12г. по гр.д.№1370/10г. на І ГО е прието, че в случая има валидно предоставяне на правото на стопанисване и управление на процесните етажи на държавната организация, на основата на която е образувано ищцовото дружество. По-същественото в случая обаче е това, че и от последващите действия на държавата се съди за включването на спорните етажи в капитала на това дружество. Решение №432/18.03.13г. по гр.д.№90/12г. на ВКС, І ГО, на което се позовава вторият жалбоподател, е постановено при фактическа обстановка, различна от настоящата, а общият извод на ВКС в това решение, че заприходяването на държавното имущество следва да е станало преди преобразуването на държавното предприятие не е абсолютен, тъй като в същото решение по-долу е прието, че фактът на заприходяването не е решаващ и само от него не може да се съди за предоставянето на имуществото на държавното предприятие. От решение №115/30.04.13г. по т.д.№805/11г. на ІІ ТО, решение №616/04.07.08г. по гр.д.№1538/07г. на ВКС, V ГО, решение №1098/15.12.08г. по гр.д.№6292/97г. на ВКС, ІІІ ГО; решение №1313/10.03.09г. по гр.д.№5391/07г. на ВКС, І ГО и решение №982/17.10.08г. по гр.д.№6497/07г. на ІІІ ГО жалбоподателят е цитирал отделни изрази, без връзка с основната проблематика по делата. От тези изрази не може да се направи генерален извод, че във всички случаи предоставянето на имуществото следва да е станало с акта за преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество и че към този момент то следва да е било заприходено в баланса. Независимо от това, в настоящия случай данните по делото сочат, че предоставянето е станало с акта за преобразуване и последващите документи /разделителен протокол/, предвидени в него, така че дори и формално въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС по чл.17а ЗРРДОП /отм./. По настоящото дело е установено по несъмнен начин предоставянето на имуществото на Б., затова и обжалваното решение е в пълно съответствие с посочената от втория жалбоподател практика на ВКС, според която установяването на този факт следва да е посредством пълно и главно доказване. Ето защо не са налице условията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите, свързани с чл.17а от З. /отм./.
Въпроси №2.5 от първата и №5 от втората жалба са свързани с възражението за нередовност на съставения през 1991г. акт за държавна собственост, с който се извършва корекция в записванията на първоначалния акт от 1970г. Както беше вече посочено, актът от 1991г. е представен в заверен препис, затова в него не фигурира подписът на длъжностното лице, което го е одобрило. Има обаче данни, че той е одобрен от председателя на ИК на ОбНС София, който е положил и съответния подпис. Ето защо въпросите, които съдържат в себе си предпоставката за нередовност на този акт, са неотносими към спора по настоящото дело и по тях не може да се допусне касационно обжалване.
Въпрос 2.6. в първата жалба също съдържа невярна предпоставка, съобразно приетото по-горе от настоящия състав, затова също е неотносим към спора по делото.
Въпроси №8 и №9 от втората жалба са свързани с мотивите на въззивния съд по направеното от третото лице помагач възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност за процесните етажи. Настоящият състав приема, че тези въпроси са определящи за изхода на делото, но по тях не следва да се допуска касационно обжалване на посоченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Крайното становище на въззивния съд по възражението се състои в това, че то е направено от лице, което предявява чужди права, затова е недопустимо. Този извод е в пълно съответствие със съдебната практика по прилагането на чл.15, ал.2 ГПК /отм./ и чл.26, ал.2 ГПК в хипотеза, когато страната по дело направи възражение за изтекла придобивна давност в полза на друго лице. В този смисъл са например решение №732/09.10.09г. по гр.д.№2228/08г. на ВКС, ІV ГО; решение №1573/29.10.12г. по гр.д.№1881/12г. на Пловдивския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение №70/08.02.13г. по гр.д.№54/13г. на ВКС, ІІ ГО; влязлото в сила решение №631/01.04.13г. по в.гр.д.№3054/12г. на САС и др. Особеностите на настоящото дело не са от такова естество, че да се мисли за отклонение от посочената съдебна практика. Обстоятелството, че в случая Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията е направило възражение за изтекла в полза на държавата придобивна давност не е по-различно от общия случай на предявяване на чужди права. В съдебния процес по спор за собственост държавата се представлява от министъра на регионалното развитие – чл.31, ал.2 ГПК и само той може да предяви в процеса възражение за изтекла в полза на държавата придобивна давност.
По изложените съображения не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Тъй като от ответника в производството [фирма] не са постъпили доказателства за направени разноски по настоящото дело, такива не следва да бъдат присъждани.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2095 от 15.11.13г. по в.гр.д.№3431/12г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предмет на делото са два имота, намиращи се в съседство. Те са обособени като самостоятелни в резултат на реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. и последващото им нанасяне в кадастралния план въз основа на влезли в сила заповеди на кмета на общината. В резултат на реституцията е възникнало и основанието на чл.134, ал.2, т.2 ЗУТ за изменение на регулационния план и за отделянето им в общ УПИ, което според заключението на вещото лице по делото е възможно. Самите ищци разглеждат имота като един общ, като посочват за него обща цена на иска – 7735,87лв. От значение за юридическата самостоятелност на имотите е техният общ
Процесните имоти ПИ №271 и ПИ №272 представляват реални части от УПИ І-за обществено обслужване и офиси. Те са възникнали в резултат на реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. и последващото им нанасяне в кадастралния план въз основа на влезли в сила заповеди на кмета на общината. Въпреки че имат различни собственици , от гледна точка на предмета на делото
Предмет на делото е реална част от УПИ І-за обществено обслужване и офиси, с площ на реалната част от 980кв.м. Макар тази реална част да включва два отделни имота с двама различни собственика, спорното материално право е едно и то се определя от цялата площ от 980 кв.м., т.е. от двата имота, разглеждани в тяхната цялост, тъй като те са съседни, по отношение на всеки от тях се преценяват едни и същи предпоставки за реституция, едни и същи възражения на ответника за изтекла придобивна давност, и най-вече – двата имота могат да имат в бъдеще само общ градоустройствен статут по чл.134, ал.2, т.2 ЗУТ, съгласно заключението на вещото лице на стр. – по делото. Недопустимо е постановяване на различни решения по отношение на двете части от процесния имот, а това би могло да се случи, ако формално се приложи правилото на чл.280, ал.2 ГПК по отношение на отделните части от спорния имот. Самите ищци разглеждат имота като едно цяло, като определят обща цена на предявения иск в размер на 7735,87лв., явяваща се сбор от ? от данъчните оценки на двете части. Следва да се има предвид и това, че ПИ №271 и ПИ №272 нямат юридическа самостоятелност, тъй като са части от един по-голям УПИ, чиято данъчна оценка удовлетворява изискването на чл.280, ал.2 ГПК.
Съгласно чл.280, ал.2 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивни решения по граждански дела с цена на иска до 5000лв. Цената на иска в случая се определя по правилото на чл.55, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, като ? от данъчната оценка на недвижимия имот, който е предмет на делото.
Процесните имоти са реални части от по-голям УПИ І-за обществено обслужване и офиси, с площ от 2040кв.м., обособен с плана по заповед №РД-09-50-121/08.03.1999г. След последваща реституция и въз основа на заповеди №РД-09-283/284/ от 20.12.1999г., процесните имоти №271 и №272 са попълнени в кадастралната основа. Те обаче не са придобили юридическа самостоятелност, тъй като са част от един общ УПИ, затова при определяне цената на иска е меродавна не тяхната данъчна оценка, а данъчната оценка на УПИ І-за обществено обслужване и офиси, ? от която във всички случаи е над 5000лв. Дори процесните имоти да бъдат отделени като самостоятелни при бъдещо изменение на подробния устройствен план на основание чл.134, ал.2, т.2 ЗУТ, те могат да имат само общ градоустройствен статут, т.е. да бъдат обединени в общ УПИ, тъй като единият от тях не отговаря на изискванията за обособяване на самостоятелен УПИ, съгласно заключението на вещото лице по делото. Във всички случаи ПИ №272 с площ от 220 кв.м. не може да има отделен регулационен статут, не може да се разглежда като самостоятелен имот и затова не може неговата данъчна оценка да бъде разглеждана като определяща за цената на иска. В исковата молба ищците са посочили обща цена на иска в размер на 7735,87лв., формирана като сбор от ? от данъчните оценки на двата имота и тази сума следва да бъде взета предвид при преценката по чл.280, ал.2 ГПК.