1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
София, 06.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1828 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 401 от 25.11.2016 г. по в. гр. д. № 327/2016 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 156 от 06.11.2015г. по гр. д. № 616/2015 г. на Радомирския районен съд, с което са били уважени предявените от Н. А. А. и Е. Г. А. срещу Д. И. Т. и В. Д. С. искове по чл.108 и чл.109 ЗС – признато е за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на недвижим имот с площ от 605 кв.м., представляващ реална част от УПИ VІ-967 в кв. 47а по плана от 1984 г. на [населено място], [община], като ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на тази реална част; да премахнат съществуващата незаконна ограда, навлизаща в имота на ищците и да премахнат онази част от незаконна постройка, която навлиза с 11,5 кв. м. в имота на ищците.
Въззиввният съд е приел от фактическа страна, че страните по делото са собственици на съседни урегулирани поземлени имоти. Ищците са собственици на УПИ VІ-967 с площ по заключение на вещите лица от 1035 кв. м., а ответниците – на УПИ V-967 с площ от 1708 кв. м. Прието е, че оградата между двата имота не съвпада с разделителната регулационна линия между тях, а навлиза навътре в имота на ищците, като спорната площ от 605 кв. м., представляваща реална част от УПИ на ищците, се владее от ответниците, които са изградили и стопанска сграда, попадаща с 11,5 кв. м. в имота на ищците.
При тези данни въззивният съд е приел, че предявените искове по чл.108 и чл.109 ЗС са основателни. Решаващият мотив на съда се състои в това, че при действащ дворищнорегулационен план недвижимите имоти имат тези граници и площ, които са определени от регулационните линии. Затова е приет за неоснователен доводът на ответниците, че ищците са собственици само на 800 кв. м., за които в нотариалния им акт е вписано, че праводателите им притежават документ за собственост, а за разликата до действителния размер на техния УПИ те не притежават права. Прието е, че по делото няма данни за неуредени регулационни сметки между страните по повод притежаваните от тях имоти. За стопанската сграда е прието, че тя е строена през 1984 г., че е незаконен строеж, че има заповеди за премахването й, като част от нея навлиза в имота на ищците.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Д. И. Т. и В. Д. С..
Жалбоподателите считат, че съдът неправилно е уважил предявения иск по чл.108 ЗС за разликата над 339 кв. м. до 605 кв. м., както и иска за събаряне на част от процесната стопанска сграда и оградата. Позовават се на обстоятелството, че според нотариалния акт на ищците те закупуват имот с площ от 800 кв. м., а по скица от 980кв.м. Считат, че ищците нямат документ за собственост за разликата над 800 кв. м., затова съдът не може да им признае права за тази разлика. Тълкуването на съда, че площта е вторичен белег на недвижимите имоти не можело да бъде прието, тъй като не намирало опора в закона. Индивидуализиращите белези на имотите като местоположение, граници, площ, статут, се третирали като съвкупност, без да се степенуват по важност от законодателя. Аргумент за това, че законодателят не пренебрегва действителната площ на имотите, произтича и от чл.210 ЗЗД с предвидената в него възможност за разваляне на договор за продажба, ако действителната площ се окаже по-малка с 10% от продадената. Неправилен бил и изводът, че в конкретния случай няма неуредени сметки по регулация. Съдът не обяснил как така площта на имота е нараснала от 800 кв. м. по документ за собственост на 980 кв. м. по скица. Съдът не обсъдил довода на жалбоподателите, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. Не били обсъдени и показанията на свидетелите, че спорната площ е около 350 кв. м., а не 605 кв. м., колкото е приел съдът.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос, уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така: площта на един недвижим имот негов вторичен белег ли е и дали само регулационните линии са меродавни за индивидуализирането на имота.
Ответниците в производството Д. И. Т. и В. Д. С. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателите въпрос е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е свързан с едно от възраженията на ответниците по предявените искове по чл.108 и чл.109 ЗС, че ищците не се легитимират като собственици на имот с по-голяма площ от 800 кв. м., колкото според тях е по документа им за собственост.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Налице е постоянна практика на ВКС, според която първичен индивидуализиращ белег на имота са неговите граници, а не площта му. В този смисъл са решение № 202 от 04.07.2003 г. по гр. д. № 592/2002 г. на ВКС, І ГО; решение № 1171 от 22.12.2008 г. по гр. д. № 4521/2008 г. на ВКС, І ГО; решение № 389 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 364/2009 г. на ВКС, І ГО; решение № 1459 16.12.2008 г. по гр. д. № 5090/2007 г. на ВКС, ІV ГО и др. Настоящият състав споделя тази практика и счита, че липсва основание за изменението й по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Площта сама по себе си не може да бъде решаващ индивидуализиращ белег на имота, тъй като тя не може да определи пространственото му разположение. Индивидуализирането на имота чрез неговите граници, когато те са известни, е достатъчно, за да бъде той идентифициран. Това е невъзможно, ако се знае само площта му. Затова при разминаване между действителната и отразената в документа за собственост площ, решаваща е площта, очертана от границите на имота.
Втората част на въпроса е за значението на регулационните линии във връзка с индивидуализацията на имота. По този въпрос също има формирана постоянна практика на ВКС, според която пространственият обхват на правото на собственост върху имотите, предмет на заварените от ЗУТ дворищнорегулационни планове, се определя от регулационните линии – в този смисъл решение № 1957 от 01.11.1995 г. по гр. д. № 2423/1993 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 589 от 17.11.2009 г. по гр. д. № 1817/2008 г. на ВКС, ІІ ГО. Тази практика е приложима в случаите, при които не възниква спор за наличие на грешка в кадастралния план или за отпадане на отчуждително действие на заварен от ЗУТ и неприложен дворищнорегулационен план. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, приложима и в настоящия случай, а съставът на ВКС счита, че липсва основание за промяната й по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като тя изцяло съответства на законодателната уредба.
В настоящия случай с дворищнорегулационния план на [населено място] от 1984 г. за имот пл. № 967 са отредени два парцела – № V-967 и № VІ-967. Правото на собственост за всеки от парцелите се определя от регулационните линии, независимо от това, че както парцелът на ищците, така и парцелът на ответниците е с по-голяма площ от тази по документ за собственост. Според нотариалния акт на ищците те придобиват УПИ VІ-967 с площ по нотариален акт от 800 кв. м., а по скица – 980 кв. м., докато реално според вещото лице става въпрос за 1035 кв. м. По същия начин има несъответствие и в нотариалните актове на ответниците, според които придобития от тях в съсобственост УПИ V-967 е с площ от 1450 кв. м., докато в действителност според вещите лица реално площта е 1708 кв. м. И в двата случая има несъответствие между посочената в нотариалния акт площ на имота и реалната площ. И в двата случая правото на собственост се разпростира върху по-голямата площ, очертана от регулационните линии, а не от посочената в нотариалния акт.
В обобщение – не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация Н. А. А. и Е. Г. А. са поискали да им бъдат присъдени разноските за касационното производство, но не са представили доказателства, че реално са направили такива разноски, затова съдът не следва да се произнася по този въпрос.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 401 от 25.11.2016 г. по в. гр. д. № 327/2016 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: