15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
София, 08.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1574 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Х. И., и на Л. Ф. Т., с адрес в [населено място], обл. П. – двамата чрез адв. Б. В., против решение № 225 от 2 декември 2015 г., постановено по гр.д. № 516/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което е отменено изцяло решение № 1158 от 24 юни 2015 г., постановено по гр.д. № 865/2010 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив и вместо него в полза на Д. от Т. се отнемат дялове от капитала на две дружества, а от дружеството се отнемат петнадесет недвижими имота, два леки автомобила и товарен автомобил, и в тежест на касаторите са определени разноски.
В жалбата се поддържа наличието на всички касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е нарушил правилата за разпределение на доказателствената тежест, като е вменил в тежест на касаторите да доказват, че законоустановените доходи на Т., реализирани в чужда държава, са пренесени в България, как и кога е станало това и пр., отказано е поисканото още пред първата инстанция изслушване на свидетел, не са взети предвид доказателства по съображения, които не са били изтъкнати като възражения от ищеца при представянето на доказателства за съответните суми, не са били обсъдени доводите на касаторите. Поддържа се, че в обжалваното решение е налице очевидно противоречие в мотивите – макар да е прието, че са налице доходи, чийто произход е доказан и може да бъде приет за законен, е заключено, че не бил установен законен източник за покриване на покупната стойност на имотите, а и необосновано е прието, че след като според представените документи за покупка плащането е ставало в брой, Т. е следвало да има в брой платените суми. Подчертано е, че към момента, в който К. е подала искане за възбрана на имотите на дружеството и тази възбрана е вписана, както и към момента на подаване на мотивираното искане по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./, дружеството не е било контролирано от Т., като новия мажоритарен собственик добросъвестно е придобил дялове и няма как да се предполага каквато и да е връзка между придобиването на имотите и престъпления, извършени от предишния собственик. Оспорва се изводът на съда, че не е установен законен източник за покриване на покупната стойност на имотите, тъй като няма законово изискване доходите на ответника да са от източник в България, нито има изискване да се доказва трансфер на парични средства от други страни в България, а и един от заемите е деклариран в България пред НАП, поради което е несъстоятелно искането да се доказва „пристигането” на парите в България. Изтъкната в тази връзка е специфичността на случая, тъй като става дума за сделки между свързани лица, на всички от които Т. е едноличен собственик и разплащането между тях не е задължително да е извършвано само в България. Като неправилно е посочено заключението на съда че не били ангажирани доказателства присъдените със съдебни решения от италиански съдилища парични суми да са били събрани от длъжника, както и че липсват доказателства за произхода на сумата, върната от [фирма] към момента на плащането й от Т. на това дружество. К. оспорват приетото, че може да се направи обосновано предположение, че придобитото е свързано с престъпната дейност, а и сделките са осъществени в условията на висящо наказателно производство, при приет ЗОПДИППД /отм./ и стартирала проверка на К., което е индикация за съвсем различни цели. От престъпната дейност на Т. не е установена каквато и да било облага за него. Твърди се, че неправилно е постановено отнемане на цялото поискано от Комисията имущество, без по делото да е било установено дали това имущество съответства на приетия от него недостиг от 7167 М. или го надвишава. Като неправилен се посочва изводът, че последващите промени в т. 17 на чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./, не са релевантни за настоящия случай, тъй като производството било започнало преди промяната. Поддържа се, че за имущество, придобито след съответната промяна, не може да се иска отнемане. Сочи се и че е отнето имущество извън определения проверяван период. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че са налице допълнителните основания за това по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
За да приеме за неправилно решението на първата инстанция, въззивният съд се основава на осъждането на касатора Т. за това, че за периода 14 март 1999 г. – 31 март 2001 г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери, като е потвърдил неистина за реализирани продажби и затаил истина за същите в подадени данъчни декларации, и за това, че в периода 1 януари 1999 г. – 31 март 2001 г. в [населено място] и в [населено място], в условията на продължавано престъпление, с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери, е водил отчетност с невярно съдържание, като с деянията са били укривани данъчни задължения с особено големи размери, при проверяван период 1 януари 1994 г. – 23 март 2010 г., действащата към момента на започването на производството по ЗОПДИППД /отм./ редакция на т. 17 на чл. 3, ал. 1 от закона, включваща в предметния обхват на закона и престъплението по чл. 257, ал. 1 НК, обща пазарна стойност на имотите от 1373984 лева, недостиг на парични средства от източник в страната от 7157 М., поради което е прието, че са налице основанията на закона за отнемане на процесното имущество. Не са възприети твърденията на Т. за наличието на други законни доходи, които са от негови дейности на територията на Италия – присъдени суми по две съдебни решения в Италия, без да са ангажирани допустими доказателства за събиране на сумата от длъжника, върнати пари поради несключен окончателен договор, за които няма доказателства за произхода им към момента на плащането първоначално на сумата, и същевременно са приети за доказани доходи от продадени дялове в италианско дружество, продажба на имот, три заема, един от които отпуснат от дъщеря му и зет му. Макар в случай на отчитане на тези доходи да е възможен излишък на парични средства от 149297,41 М., имуществото е закупувано в България, плащането е ставало в брой и Т. е следвало да има платените суми в наличност в страната, или че суми от други държави са внесени в България до 2008 г., поради което е счетено, че дори и тези доходи да са напълно законни, не могат да обосноват наличността на паричните средства на територията на България. Осъществените от Т. документни престъпления са довели до обогатяване, и закупуването на процесното имущество е станало със сумите, които е следвало да бъдат платени като данъци, поради което е счетено за налично обоснованото предположение, че придобитото е свързано с престъпната дейност, доколкото не е установен законен източник за покриване на покупната стойност на процесните имоти. Недвижимите имоти на дружеството са придобити в периода 2006 г. – 2008 г., в рамките на проверявания период, като до 23 февруари 2009 г. то е било с едноличен собственик на капитала касаторът Т., а след тази дата той е имал само един дял, поради което е счетена за налична хипотезата на чл. 6 и § 1, т. 4 ДР ЗОПДИППД /отм./, при доходи на дружеството за 2006 г. – 2008 г. в размер на 848,56 М., поради което е налице недостиг с оглед цената на купените имоти.
К. съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита допустимо ли е въззивният съд едва с постановяване на решението си да прави разпределение на доказателствената тежест, като с него за пръв път да вменява в тежест на една от страните доказването на определени обстоятелства. Въпросът се основава на твърдението, че първоинстанционният съд надлежно е разпределил доказателствената тежест, като е указал на ответниците по мотивираното искане да установят законния източник на средства, с които е придобито имуществото през проверявания период, а въззивният съд с решението си приема, че е трябвало да доказват и транспортирането/трансфера на парични средства от Италия до територията на България, което е недопустимо на този етап от производството. Даденото от въззивния съд разрешение се твърди да е в нарушение на практиката на ВКС, намерила израз в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, в което е прието, че въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат съответни процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. По делото се установява, че в доклада на първоинстанционния съд е указано, че в тежест на ответниците е да установят законния източник на средства, с който е придобито имуществото през проверявания период. Това указание е дадено, като са съобразени доводите на ответниците срещу мотивираното искане – недопустимост на искането заради пороци в процедурата пред К., осъждане на Т. по текст от НК извън предметния обхват на ЗОПДИППД /отм./, неналичие на условието на § 1, т. 1 ДР ЗОПДИППД /отм./, продажба на 99 от 100 дружествени дяла от ответното дружество на трето лице, поради което то не е сред визираните от чл. 6 на закона субекти, добросъвестно придобиване на дяловете от капитала на дружеството, невъзможност да се направи основателно предположение, че имуществото е свързано с престъпната дейност на осъдения, придобиване на недвижимото имущество в период и със средства отпреди инкриминирания период, правени от Т. допълнителни парични средства в капитала на съответните търговски дружества от законни източници – суми по съдебни решения на италиански съд, върната сума по несключен окончателен договор, продажба на дружествени дялове в Италия, продажба на жилище в Италия, получени заеми. Тъй като част от представените от ответниците по мотивираното искане доказателства не са били представени в оригинал, съответно други без превод на български език, първата инстанция не е дала ход на делото в първото насрочено публично заседание от 15 април 2011 г., а след представянето им в становище, К., освен оспорването на получаването на съответните суми, изрично сочи, че липсват доказателства за внасянето на сумите в България по съответния ред. В публичното съдебно заседание от 7 юни 2011 г. на първоинстанционния съд процесуалните представители на Т. и на дружеството са направили искане, свързано със снабдяване с доказателства за попълнени митнически декларации за внесени от Т. суми на територията на страната от 1995 г. до момента, и на ответниците е дадена възможност да представят доказателства в този смисъл. Предвид тези обстоятелства първоинстанционният съд подчертава в решението си, че ответникът Т. не е длъжен да доказва как е внесъл посочените суми в България, и дори да е допуснато нарушение на митническото или валутно доказателство, това не би довело до извод за липса на законен произход на дохода. Съдът заключава, че няма законово въведено ограничение доходът да е реализиран на територията на друга държава, нито пък законът вменява задължение на ответника да докаже внасянето на парични суми от други страни на територията на България. Съвкупността от изложеното води до извода, че съответните твърдения на страните са надлежно въведени в процеса очевидно във връзка с указаната доказателствена тежест, поради което поставеният правен въпрос не взема предвид действително дадените от съда указания и предприетите от страните действия по изпълнението им, поради което условието на въпроса (за пръв път с въззивното решение да се вменява в тежест на една от страните доказването на определени обстоятелства) не съответства на обстоятелствата по делото. Затова първият от поставените въпроси като необуславящ изхода на спора не води до допускане на касационното обжалване.
Вторият въпрос е задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо. По този въпрос се твърди, че въззивният съд не е съобразил изобилна практика на ВКС, като не е обсъдил нито един от доводите, сочени в следващите въпроси, и не е изложил съображения защо ги намира за неоснователни, а е възприел множество от доводите на К. за неправилност на първоинстанционния съдебен акт. Тази теза на касаторите не може да бъде споделена. Въззивният съд в обжалваното решение е обсъдил относимите по спора доказателства и доводите на страните по тях, като, противно на тезата на касаторите, е възприел голяма част от доводите за получени от Т. законни доходи, но е променил изхода на спора не въз основа необсъждане на събрани доказателства или доводи на страните. Съдът е отговорил на съображенията на касаторите в отговора на въззивната жалба, поради което въпросът не води до допускане на касационното обжалване.
Изрично се поставя въпросът законосъобразно ли е в съдебното производство по ЗОПДИППД /отм./ пазарната оценка на имуществото да служи за отправна точка при доказване размера на конкретни разплащания по сделки. Въпросът, зададен така, по никакъв начин не кореспондира с обосновката му, дадена от касаторите. Твърди се, че отговорът на въпроса следва да е отрицателен, а съдът е достигнал до необоснования извод, че според представените документи за покупка, плащането е ставало в брой, и следователно Т. е следвало да има в брой платените суми, определени като стойност от експертизите. Поставеният въпрос действително е относим, но не към изводите на съда, а към соченото от касатора решение № 481 по гр.д. № 99/2012 г., ІV г.о., в което се приема, че важни са действително вложените средства в придобиването и е възможно това да са посочените в съответния придобивен акт, но е възможно действително вложените средства да са по-високи или по-ниски от посочените; за третите лица по сделките, каквото се явява и К., отразеното в нотариалния акт или частния договор няма обвързваща сила – това важи, както за посочената цена, така и за вида придобиване. Правен въпрос, относим към извода на съда, че плащането в процесните случаи е ставало в брой, което е налагало Т. да има платените суми (определи като стойност от експертизите) в наличност в България, не се поставя, поради което не се установява поддържаното противоречие с практиката на ВКС.
Пита се може ли да се отнеме по реда на ЗОПДИППД /отм./ имущество от юридическо лице, което към момента на налагане на възбраната върху имуществото и предявяването на искането по чл. 28 от закона не е контролирано от лицето, извършило престъплението, а се контролира от друго лице, и ако да, при какви предпоставки. Твърди се, че по този въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на практиката на ВКС, намерила израз в решение № 834 по гр.д. № 1417/2009 г., ІV г.о. В това решение по въпроса подлежи ли на главно и пълно доказване знанието на третото лице за произхода на имуществото, ВКС приема, че съгласно чл. 7 ЗОПДИППД /отм./, сделките, извършени с имущество, придобито от престъпна дейност, са недействителни по отношение на държавата и даденото по тях подлежи на отнемане, когато са възмездни сделки с трети лица, ако те са знаели, че имуществото е придобито от престъпна дейност, или са придобили имуществото за неговото укриване, или за прикриване на незаконния му произход или на действителните права, свързани с това имущество; в случаите на придобиване от страна на третото лице по възмезден начин, недобросъвестността му се изразява в знанието на определени факти – не само факта на осъществявана от прехвърлителя престъпна дейност, но и факта, че прехвърленото имущество е придобито в резултат на престъпната дейност, и тези факти подлежат на пълно и главно доказване от страната, която се позовава на тях, а знание, че прехвърленото имущество е придобито в резултат на престъпната дейност, може да се предположи само когато приобретателят е в определена степен на родство, даваща основание да се изключи добросъвестността му – чл. 8, ал. 2 ЗОПДИППД /отм./. Следователно, даденото от въззивния съд разрешение касае втората част на въпроса – относно предпоставките (и доказването им), при които може да се отнеме имущество на юридическо лице в случаите, когато то се контролира не от извършилия престъплението, а от трето лице. В първата си част въпросът не е относим към което и да е заключение на въззивния съд, или към довод, сочен във въззивната жалба и в отговора по нея. Въззивният съд приема, че от момента на регистрацията на дружеството-касатор до 23 февруари 2009 г. (т.е. в рамките на приетия от съда проверяван период) то е било с едноличен собственик на капитала касатора Т., а след тази дата същият е имал само един дял. Липсва извод на съда, свързан с приложението на чл. 6 от закона при хипотеза, в която към момента на налагане на възбраната върху имуществото и предявяването на искането по чл. 28 от закона юридическото лице не е контролирано от лицето, извършило престъпление в предметния обхват на чл. 3 от закона. И тук не се поставя правен въпрос по приложението на чл. 6 от закона – към кой момент е от значение за целите на закона кой контролира съответното юридическо лице. Тъй като относим правен въпрос по действителното правно разрешение не е зададен, а според условието на първата част от въпроса той не е относим към сочената обвързваща практика на ВКС, не се обосновава допускане на касационното обжалване.
По въпроса има ли задължение ответникът в производството по ЗОПДИППД /отм./ да доказва внасянето в България на реализираните от него доходи в други държави, за да се приеме, че е установен законен източник за покриване на покупната стойност на имуществото, чието отнемане се иска, се твърди нарушение на практиката на ВКС, закрепена в решение № 806 по гр.д. № 335/2009 г., ІV г.о. Посоченото от касаторите решение е дало обвързващо тълкуване по съвсем различен кръг проблеми – тълкуван е въпросът за предпоставките за приложението на чл. 28 от закона и в частност, включва ли се в тях и формирането на основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност, че съставлява приход от незаконна дейност или реинвестиране на такъв приход. Едва при решаване на спора съобразно конкретните обстоятелства на съответния случай, касационният съд приема за неправилни изводите, че липсата на доказателства за правосубектността на италианския работодател и законното внасяне на парите в България имат отношение към преценката за законен източник на средства – правосубектността на работодателя, която не се оспорва в процеса, е без връзка със законността на изплатеното на работника възнаграждение срещу положен труд, а незаконното внасяне на средства в България, доколкото би могло да бъде свързано с данъчно нарушение, не рефлектира върху извода законен ли е източникът на средства от труд. От посоченото следва, че дори и да се приеме, че и в тази част на решението на ВКС се съдържа обвързващо тълкуване, то е направено във връзка с надлежно въведени доводи по правосубектността на чуждестранен работодател, изплатил трудово възнаграждение, и внасянето на съответните суми в страната при нарушаване на правилата за това. Отговор на изрично поставения от касаторите въпрос не се съдържа в соченото решение на ВКС, поради което допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, единствено поддържано по този въпрос, не се разкрива. Тълкуване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този иначе значим въпрос не се иска и не се обосновава от касаторите, което пречи за допускане на касационното обжалване. Допълнително при обосновката на въпроса си касаторите изтъкват, че от съществено значение е, че в нотариалните актове е записано единствено, че сумите, представляващи продажната цена, са получени напълно преди подписването на съответния договор, от което не можело да се направи възприетият от съда извод, че тези пари са получени накуп, в деня на сделката, и то на територията на България, и то при положение, че сделките са между свързани лица – дружествата продавачи и купувачи са с едноличен собственик касаторът Т., заради което не е било необходимо непременното разплащане между тях на територията на страната. Въпрос, обаче, по тълкуването на доказателствата в конкретната хипотеза, не се поставя, което също не дава възможност касационното обжалване да се допусне. Посочени от касаторите са и редица решения на ВКС, тълкували въпроса за установяването на законен източник за придобиване на имуществото и предположението за придобиването му от престъпна дейност, като всички те са постановени отпреди приемането на ТР № 7/2013 г., ОСГК, като се твърди, че на въззивния съд е убягнала логиката на закона, налагаща при наличието на придобити определени имущества с достатъчно законни доходи в периода, предхождащ придобиването, да се приеме, че имуществото няма как да се обвърже с престъпната дейност, независимо от чисто техническите въпроси по начините и условията на плащането на конкретните сделки. И в това последно обяснение по въпроса касаторите не са успели да ангажират наличието на някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като в цитираната от тях съдебна практика, както и в соченото по-горе ТР, въпросът не е изрично разрешен, а разрешаването му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се претендира.
На следващо място се пита подлежат ли на разширително тълкуване разпоредбите на ЗОПДИППД /отм./. К. заявяват, че въззивният съд е нарушил дадено от ВКС в решение № 328 по гр.д. № 271/2011 г., ІV г.о., разрешение на въпроса. Цитираната от касаторите извадка от решението на ВКС (при тълкуване на закона следва да се изхожда от това, че същият урежда отнемане на имущество като принуда, поради което възникват неблагоприятни последици в имуществената сфера; за субектите на тази принуда искът по чл. 28 от закона е със санкционен ефект, и поради това нормите на закона не могат да се тълкуват разширително, а трябва да се прилагат стриктно) е насочена към съвсем различен проблем от изтъкнатия от касаторите, които отново подчертават липсата на законово изискване доходите на ответника да са от източник в България, и липсата на изискване да се доказва трансфер на парични средства от друга страна в България. В соченото решение на ВКС съдът е посочил горните заключения като основа, върху която да развие тълкуването си за това дали неустановяването на законен източник за придобиване на имущество замества предположението за връзка с престъпната дейност, или само го прави основателно за целите на закона. Приетото в соченото решение е в съответствие с практиката на ВКС, установена окончателно с ТР № 7/2013 г., ОСГК, но и в този случай ВКС има предвид тълкуването на въпроса по какъв начин следва да се преценява връзката между конкретното престъпление, повод за образуване на производството по закона, и конкретното придобиване на имуществото, предмет на отнемане по реда на чл. 28 от него. Отново правен въпрос за това достатъчно ли е според чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ да се установи законен източник на доход, без значение дали законно придобитите суми са били използвани за конкретно придобитото имущество, предмет на отнемане, не се поставя, което не дава възможност касационната жалба да бъде разгледана по същество.
К. поставят група проблеми с питането следва ли съдът да изгради изводи за връзката между конкретната, установена престъпна дейност и доходите, послужили за придобиване на имуществото; какви са критериите при формиране на основателно предположение, че придобитото имущество е свързано с престъпна дейност; достатъчно основание ли е да не е установен законен източник на доходите за придобиване на имуществото през проверявания период, за да е налице основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност. Твърди се, че по този кръг проблеми постановеното от въззивния съд решение е в нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ТР № 7/2013 г., ОСГК, ВКС. При все това касаторите при обосновката на въпроса си излагат единствено и само доводи за допуснати от съда нарушения при преценката на доказателствата и необоснованост на изводите – придобиването на недвижимите имоти от дружества-продавачи, които са били изцяло собственост на Т., и целта е била окрупняването на имуществото, притежавано от различните дружества във фирмената група, ръководена от Т., извършване на незабранени сделки под пазарните цени между свързани лица, придобиване на активите при условията на висящо наказателно производство, което било ясна индикация за липса на логическа връзка с престъпната дейност, характер на престъпната дейност непредполагащ лично облагодетелстване на Т., неяснота за това имало ли е ревизия за данъчните задължения, какви са резултатите от нея и как е станала трансформацията на предполагаемите средства от формалното престъпление. Виждането на касаторите е, че от горните според тях установени твърдения била ясна липсата на връзка между придобиването на имотите и извършването на престъплението пет години по-рано. Накрая се заявява, че в противоречие със съдебната практика въззивният съд в няколко реда е направил непочиващ на никакви доказателства, събрани по делото, извод, че чрез формално документално престъпление е избегнато плащане на данъци от Т. (а не от дружеството, което ги е дължало) и че тези данъци са отишли като приход за него. Поставените от касаторите въпроси са разрешени в соченото тълкувателно решение, съдът е взел предвид обвързващото разрешение на ВКС по тях и е посочил заключенията си, а необосноваността на изводите на въззивния съд не е въздигнато от законодателя като допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Конкретен правен въпрос във връзка с кое да е от тук посочените оплаквания, както дефинитивно се възприема за необходимо от практиката на ВКС, дадена в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не се посочва, което препятства допускането на касационното обжалване по тези въпроси.
На следващо място се пита установяването на законен източник за придобиване на имуществото изключва ли предположението, че придобитото имущество е свързано с престъпна дейност. К. цитират три решения на ВКС, постановени отпреди уеднаквяването на съдебната практика с ТР № 7/2013 г., ОСГК. Въпросът е разрешен по обвързващ начин в тълкувателното решение, и съдът не е нарушил обвързващото тълкуване. Фактът, че касаторите не са успели да посочат правен въпрос по извода на съда за наличие на съответното обосновано предположение, не е основание да се приеме, че е нарушена практиката на ВКС, както се твърди.
Поставен е въпросът подлежи ли на отнемане цялото поискано от К. имущество без значение на обстоятелството дали това имущество съответства на приетия от съда недостиг или го надвишава. Сочи се, че по въпроса съдът е нарушил практиката на ВКС, изразена в решение № 233 по гр.д. № 2799/2014 г., ІІІ г.о., и решение № 17 по гр.д. № 462/2010 г., ІІІ г.о. В първото от решенията при отговор на въпроса дали преценката за възможността да се направи основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност, касае всеки отделен актив или установеното на значителна стойност имущество като цяло, в обосновката си съдът сочи, че преценката се прави за всеки отделен актив от подлежащото на отнемане имущество, както и че законът визира имуществото като цяло само когато се прави преценка дали то е на значителна стойност по смисъла на закона. Същевременно изрично се подчертава, че стойността на имуществото за проверявания период е обективна сумарна величина, а не цената по отделните сделки като показател за приходите на лицето, и че критерият по чл. 3, ал. 1 от закона се отнася до придобитото през процесния период като цяло; стойността е сборна, но е реалната пазарна към момента на придобиване на процесния актив и се установява с помощта на експертни заключения, и тази му стойност се съпоставя с друга обективна величина – тази на доходите на лицето от законен източник към момента на придобиване, изразена в минимални работни заплати за страната – аргумент от чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./. Във второто решение, тълкувайки въпроса за начина, по който следва да бъдат оценявани като разходи имуществата на проверяваните лица по ЗОПДИППД /отм./, касационният съд приема, че стойността на имуществото се определя към момента на придобиването му, като единен отговор на въпроса за това как се определя тази стойност не може да бъде даден – отговорът зависи от всеки конкретен случай и се решава съобразно ангажираните по делото доказателства. Предвид дадените в двете заявени от касаторите решения разрешения по съответните въпроси, следва да се приеме, че не се обосновава наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касационният съд не е разрешавал съответния правен въпрос. Във второто решение, при преценката на законосъобразността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, ВКС между другото приема, че законът не изисква отнемане на цялото налично имущество на лицето, а на това, за което може да де направи основателно предположение, че е придобито от престъпна дейност. А в първото от цитираните решения, по съществото на спора касационният съд сочи, че следва да се извърши преценка дали за цялото имущество може да се направи основателно предположение, че е придобито в резултат на престъпна дейност, и при положителен отговор на отнемане подлежи цялото незаконно придобито имущество, а не само разликата, между цялата сума и тази, която е определена на значителна стойност. Следователно, касаторите по този въпрос са се облегнали единствено на извадени от контекста на разрешенията изводи, които сами по себе си не обосновават извод за допуснато от въззивния съд противоречие с практиката на ВКС.
Пита се към кой момент се прави преценка за приложимия закон относно предпоставките за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, и релевантен ли е моментът на придобиване на съответното имущество. Основание за поставянето на този проблем касаторите намират в придобиването на значителна част от процесните активи на дружеството във време, след като при вече започнато от К. производство по закона, е изменена т. 17 на чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ и е отпаднал чл. 257, ал. 1 НК като основание за започване на производството по отнемане. Поддържа се, че даденото от въззивния съд тълкуване на въпроса е в нарушение на практиката на ВКС, изразена в решение № 368 по гр.д. № 1129/2010 г., ІІІ г.о., в което касационният съд е разглеждал въпроса за момента на възникване на правото на държавата, в лицето на К., да образува производства и внася искове по реда на ЗОПДИППД, както и за времето и начина на погасяване на тези права. В решението еднозначно е отговорено, че разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от закона е от материалноправно естество, и поради липсата на преходни разпоредби в съответните закони измененията на т. 17 с ДВ, бр.75/2006 г. и бр.16/2008 г., ще се прилагат занапред, по силата на общото правило за действието на гражданскоправните норми във времето, поради което започналите, но неприключили производства по чл. 3, ал. 1, т. 17 от закона, вр. чл. 257 НК, ще продължат и завършат по силата на закона, който е действал към момента на възникване на правото, след като производството за реализиране на отговорността по ЗОПДИППД е започнало на предвидени в закона основания. Изречението: „И обратно – за тях не могат да се приложат новите правни положения, които ще действат занапред спрямо факти, които са се проявили след влизането им в сила.”, отново е извадено от контекста на съображенията на касационния съд, за да обслужи твърденията на касаторите, че е нарушена практиката на ВКС по тезата им, че законът за отнемане не се прилага спрямо имущество, придобито след като съответният текст на НК е премахнат от предметния обхват на закона, независимо от наличието на съответното основание за започване на производството към момента на вземане на решението за това от К. Това е така, тъй като соченото заключение е сторено във връзка с хипотеза, при която е оспоре