О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
гр.София, 11.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на двадесет и девети април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 716/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. Г. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 4/ 05.01.2010 г. по гр.д. № 215/ 2006 г. С въззивното решение, след като е отменено частично решение на Велинградски районен съд по гр.д. № 6/ 2005 г., е отхвърлен предявения от М. Г. М. против Г. А. А. и Г. Г. А. иск по чл.87 ал.3 вр. ал.1 от ЗЗД за разваляне на договор, сключен на 12.05.2003 г. с нотариален акт № 202 т.ІІ рег. № 1* н.д. № 192/ 2003 г. на нотариус рег. № 156 (с този договор М. Г. М. прехвърля срещу задължение за извършване на строителни дейности на Г. А. А. по време на брака му с Г. Г. А. недвижим имот – ? ид.ч. от апартамент № 5 със застроена площ 96,43 кв.м., находящ се на ІІ етаж в южната част на сграда – жилищен блок, с избено помещение № 5, таванско помещение № 8, гараж № 3 и 16,22 % ид.ч. от правото на строеж за сградата в УПИ * в кв.296, находящ се в гр. В., ул.”Д” № 3).
С въззивното решение са разрешени и други спорове между същите страни – за обявяване на нищожност на продажбен договор като привиден и за ревандикация на недвижим имот – по които спорове поради липса на жалба от страните съдебният акт следва да се счита влязъл в сила от 19.02.2010 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че във въззивното решение е даден отговор на материалноправният въпрос за това, кога е налице забава на кредитора, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Сочи решение № 28/ 14.03.2009 г. по търг.д. № 497/ 2008 г. на І т.о. на ВКС, което разглежда хипотеза на неоказано съдействие от кредитора и се излагат доводи, че такова поведение в случая не е доказано. Касаторът повдига и материалноправният въпрос за съотношението между нормите на чл.81 ал.1 и чл.83 ал.1 от ЗЗД. Според него в противоречие с решение № 1190/ 06.01.2004 г. по гр.д. № 514/ 1993 г. на V г.о. на ВКС въззивният съд не изследвал конкуренцията между противоправното поведение на длъжника и на кредитора, в зависимост от което се решава дали да се освободи длъжника от отговорност или последиците от неизпълнението да се възложат нему. Освен това жалбоподателят се позовава и на решение № 1025/ 20.01.2009 г. по гр.д. № 475/ 2007 г. на І г.о. на ВКС и решение № 145/ 25.02.2005 г. по гр.д. № 303/ 2004 г. на ІІ г.о. на ВКС, като счита че в противоречие с постановките в тях въззивният съд отказал да анализира неизпълнението на задължението на длъжника и да прецени дали същото се явява съществено. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответниците по касация Г. и Г. А. не вземат становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК има тогава, когато обжалваното решение не е съобразено с обвързващи решения на ВКС – такива, които са постановени при действието на отменения ГПК и съдържат задължително тълкуване, или такива, които са постановени по чл.290 от действащия ГПК. Решенията на ВСРБ и на ВКС по конкретни казуси не са задължителни и могат да обусловят приложението на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, но противоречието с тях не е основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Първото от посочените от касатора решения е постановено по чл.290 от действащия ГПК, но даденото в него тълкуване не е в колизия с обжалваното въззивно решение. При постановяването на последното въззивният съд е направил правните си изводи въз основа на фактическа констатация, че страните са били обвързани от договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за извършване на строителни дейности на два етапа. Първата група дейности ответникът А. е трябвало да извърши до 31.12.2003 г., а втората – до 31.12.2004 г. По отношение на дейностите с падеж 31.12.2003 г. е установено от фактическа страна, че няма неизпълнение на задължението от страна на А. За работите, които е трябвало да бъдат приключени до 31.12.2004 г., е направена фактическа констатация, че кредиторът М. е създал пречки за приключването им, като е препятствал достъпът до имота, в който е трябвал да бъдат извършени. Правилността на тези фактически констатации в производството по чл.288 от ГПК не могат да бъдат проверявани, т.е. доводите на касатора във връзка с доказателствата за установените по делото факти е недопустимо да бъдат разглеждани Могат да бъдат проверявани само правните изводи на съда по значими за конкретния спор правни въпроси, които са направени въз основа на тези факти.
При това положение не може да има противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 28/ 14.03.2009 г. по търг.д. № 497/ 2008 г. на І т.о. на ВКС. Актът на ВКС изхожда от фактическа предпоставка, при която по делото не е установено кредиторът, направил изявление за разваляне на предварителен договор, да е бил в забава. В обжалваното решение от фактическа страна забавата на кредитора е приета за установен факт. Поради това различните разрешения в двата акта не обусловят извод за наличие на противоречия по правни въпроси между тях.
Останалите решения на ВКС, на които касаторът се позовава, не са задължителни и следователно следва да се преценят не в светлината на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, а само от гледна точка дали доказват твърденията му за противоречиво разрешаване на повдигнатите в тях въпроси от различните съдилища.
Настоящият съдебен състав намира, че не може да става въпрос за противоречиво решаване на въпроса дали неизпълнението на задължението на длъжника се явява съществено, тъй като той се поставя само в хипотеза, когато вече е прието наличие на основания за разваляне на договора. Самото право на разваляне възниква тогава, когато кредиторът е изправен, а длъжникът е в забава за изпълнение. При забава на кредитора (каквато е приета за установена в обжалваното решение) длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава – т.е. кредиторът няма право да развали договора. В този случай въпрос за приложението на чл.87 ал.4 от ЗЗД не се поставя, тъй като незначителността на неизпълнението е релевантна и подлежи на обсъждане само тогава, когато правото на разваляне е вече възникнало. Ето защо не може да става въпрос за противоречие между обжалваното решение и решение № 1025/ 20.01.2009 г. по гр.д. № 475/ 2007 г. на І г.о. на ВКС и решение № 145/ 25.02.2005 г. по гр.д. № 303/ 2004 г. на ІІ г.о. на ВКС. И в двата цитирани акта на ВКС е прието, че кредиторът не е в забава, поради това в тях е обсъждан въпросът за незначителността на неизпълнението. В обжалваното решение кредиторът е в забава, поради няма данни по повдигнатия въпрос за незначителността на неизпълнението да има противоречива практика.
Неоснователно е и позоваването на решение № 1190/ 06.01.2004 г. по гр.д. № 514/ 1993 г. на V г.о. на ВКС. Въпросът за съотношението между правилата по чл.81 ал.1 от ЗЗД и чл.83 ал.1 от ЗЗД се поставя само при предявен иск за обезщетения за вреди от неизпълнение. При невиновна невъзможност за изпълнение длъжникът се освобождава от отговорност да обезщети вредите безусловно (чл.81 ал.1 от ЗЗД), а при виновна невъзможност това може да стане само ако кредиторът също е отговорен за неизпълнението (чл.83 ал.1 от ЗЗД). И двете хипотези обаче се поставят във връзка с иск по чл.79 от ЗЗД. В процесния случай съдът не е сезиран с такъв иск, (а с иск по чл.87 от ЗЗД) поради което за изхода от настоящия спор въпросът за съотношението между правилата на чл.81 и чл.83 от ЗЗД няма значение.
Предвид изложеното съдът не намира основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода от спора ответниците по касация имат право на разноските в производството по чл.288 от ГПК. Те обаче не са представили доказателства за направени разходи и не са поискали присъждане на такива, поради което по отговорността за разноски произнасяне не може да има.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 4/ 05.01.2010 г. по гр.д. № 215/ 2006 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: