ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N.515
София,04.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия в закрито заседание на 23 април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Марио Бобатинов
дело N 168-2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ”М”-г. Р. срещу въззивното решение от 14.12.09год. по г.д. №250/09г. на ОС-г. Р. , с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 27.04.09г. по г.д. №608/08г. на РС-г. Р. и в частта с която е уважен частично иска по чл.59 ЗЗД за сумата 3029.40 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищеца от право на ползване върху процесния имот.
В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост/чл.281 т.3 ГПК/.
В изложението си съобразно императивното изискване на чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване, обосновано с наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК основания.
Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по съществен материално правен въпрос, а именно относно упражняване правото на задържане и правото на недобросъвестния подобрител в имота да задържи същия до заплащане стойността на подобренията.
Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл.258 и сл. ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл.283 ГПК.
ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба основания за допустимост по смисъла на чл.280 ГПК приема следното:
За да уважи предявените от МБАЛ” Св. И. Рилски”АД-г. Р. срещу касатора в обективно кумулативно съединение искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД въззивният съд в съобразителната част на решението, чиято отмяна се иска е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, а ответникът ЕТ”М”-г. Р. е бил наемател на същия на основание сключен между тях договор за наем.
От данните по делото се установява, че по силата на договор за наем №68/1.04.03г., сключен между О. Р. , в качеството й на наемодател и ЕТ”М”-г. Р. , в качеството му на наемател е предоставен на последния за временно ползване обособена част от публична общинска собственост с търговско предназначение, представляваща обект „М” със застроена площ от 68 кв.м., находяща се в района на МБАЛ” Св. И. Рилски”АД-г. Разград. Договорът е сключен за срок от 3 години, считано от 1.03.03г. С влизане в сила на ЗОС и учредяване на ищцовото дружество процесния имот е станал собственост на МБАЛ” Св. И. Рилски”АД-г. Разград-арг.от чл.2 ал.2 ЗОС във вр. с пар.7 т.6 от ПЗР на ЗОС. Предвид съществувалото между страните за процесния период наемно правоотношение, породено от сключения между наемен договор ответника по иска-касатор в настоящето производство-ЕТ”М”-г. Р. има качеството на държател, а не на владелец.
Ето защо по отношение на правото на задържане, упражнено от ответника по иска същото е признато единствено на добросъвестния, съответно недобросъвестния владелец съгласно чл.72 ал.3 ЗС и чл.74 ЗС, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС №6/1974г. Тъй като ответника няма качеството на владелец правилно въззивният съд е обосновал неоснователност на упражненото от ответника по иска право на задържане при точно съблюдаване на посочената задължителна съдебна практика. При това положение ВКС-ТК намира, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Както ВКС многократно е имал случай да се произнесе, за да е налице основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, то следва приложимата правна норма, обусловила решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт да е неясна или непълна и да се налага по пътя на нейното тълкуване да се изясни съдържанието й, което би имало значение за развитие на правото.
В конкретния случай разпоредбата на чл.108 ЗС е ясна и съдебната практика по нейното прилагане е непротиворечиева, обстоятелство което изключва наличие на основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ето защо не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 14.12.09год. по г.д. №250/09г. на ОС-г. Р. , с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 27.04.09г. по г.д. №608/08г. на РС-г. Р. и в частта с която е уважен частично иска по чл.59 ЗЗД за сумата 3029.40 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищеца от право на ползване върху процесния имот.
Водим от горното ВКС-ТК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 14.12.09год. по г.д. №250/09г. на ОС-г. Р. , с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 27.04.09г. по г.д. №608/08г. на РС-г. Р. и в частта с която е уважен частично иска по чл.59 ЗЗД за сумата 3029.40 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване върху процесния имот.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: