2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 516
гр. София, 25.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3087 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ГЛАВБОЛГАРСТРОЙ” АД, представлявано от адв. Д. Д., срещу решение № 1860 от 27.07.2017г. по т.д. № 1607/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 200 от 27.01.2017г. по т.д. № 7473/2015г. на СГС, ТО, VI-7 състав и касаторът е осъден да заплати на „Реставрация” АД разноски за въззивното производство в размер на 19 450 лева. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на „Реставрация” ЕАД на основание чл.266, ал.1, ЗЗД сумата 468 205,99 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за изпълнени съгласно договор от 18.06.2014г. консервационно-реставрационни работи на обект „Транспортен възел Лъвов мост”, ведно със законната лихва от 23.11.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК съдебно-деловодни разноски в размер на 36 048,24 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд за наличие на валидно сключен договор за изработка между страните, като сочи, че никога не е постигано съгласие по съществените елементи на договора, включително „Реставрация” ЕАД не е отправяло валидно предложение, а касаторът не е приемал такова относно съществените елементи на договора, било чрез изрични волеизявления, било чрез конклудентни действия. Поддържа, че съгласно представения по делото документ, наименован „договор”, от 18.06.2014г. двата съществени елемента на процесния договор е следвало да се определят в приложенията към него, каквито никога не са били подписвани, а договорът, при тълкуване на клаузите му, не предвижда, че конкретните видове работи и тяхната стойност ще бъдат определяни от старните в хода на изпълнение на обекта. С оглед на това счита за неправилен и необоснован извода на съда, основан на чл.2.1 и чл.2.2 от договора, че видът на изпълняваните работи и следващото се за тях възнаграждение, макар и неопределени, били определяеми. Твърди още, че по делото е установена причината да не се постигне съгласие по съществените елементи на договора, а именно – липсата на осигурено финансиране от страна на инвеститора на процесния обект, като въззивният съд е игнорирал доказателствата в тази насока. Във връзка с изложеното счита, че въззивният съд не е извършил тълкуване на договора съгласно изискванията на закона, а е изменил и подменил уговорките му. Поддържа, че дори и да се възприеме даденото от въззивния съд тълкуване, по делото липсват доказателства, че страните са постигнали съгласие по съществените елементи на договора, като излага съображения за незаконосъобразност и необоснованост на противния извод на съда. На трето място, касаторът излага съображения за неправилност и на извода на въззивния съд за приемане на твърдените за изпълнени от ответника КРР, като твърди, че касаторът нито фактически е получил изработеното, нито чрез изрично волеизявление или конклудентни дейстия е одобрил работата като съответстваща на сключения договор. Обосновава неправилност на извода на въззивния съд, че договорът не е прекратен с обратна сила, формиран в нарушение на правилата за тълкуването му. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че ищецът е изпълнил процесните КРР и че същите са на стойност 468 205,99 лева с ДДС, както и че неправилно е уважен искът за присъждане на ДДС в размер на 78 034,33 лева, който е неоснователен на самостоятелно основание. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси:
1. Въпроса за това, до къде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл.20 ЗЗД и може ли при извършването на това тълкуване да се подменя действителната воля на страните. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 102 от 01.08.2017г. по гр.д. № 50254/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 26 от 26.04.2017г. по т.д. № 50246/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
2. Въпроса относно сключването на договор за извършване на СМР, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 97 от 03.07.2013г. по т.д. № 533/2012 на ВКС, ТК, ІІ т.о.
3. Въпроса относно предпоставките, за да се счита работата по договор за изработка за приета, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 9 от 05.06.2017г. по т.д. № 2690/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът „Реставрация” ЕАД, представлявано от адв. В. М., оспорва касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че първият поставен въпрос е много общ и зададен по принцип, като така формулиран е насочен към оспорване на правилността на обжалваното решение, и излага доводи, че съдът е възприел, тълкувал и приложил последиците от договора съобразно установената воля на страните и при съобразяване с практиката на ВКС по прилагането на чл.20 ЗЗД. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач Столична община, представлявана от адв. А. В. и адв. Д. П., предоставя на съда да се произнесе по наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Моли да бъде взето предвид, че всички работи, извършени на обект „Транспортен възел Лъвов мост”, са включени в предмета на договор за обществена поръчка № РД-55-707/04.12.2012г., сключен между СО и дружество по ЗЗД Обединение „Лъвов мост”, съдружник в което е касаторът, и са заплатени от инвеститора; включените в договора СМР са всички онези, които се извършват съгласно разработения от изпълнителя работен инвестиционен проект, като според заключението на СТЕ такива са и изпълнените консервационни и реставрационни работи, изпълнени въз основа на одобрен инвестиционен проект и без съществени отклонения от него, поради което са и приети с акт обр.16.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, като е обсъдил събраните в първоинстанционното производство доказателства, е счел за неоснователен довода на въззивника за липса на сключен между страните договор за изработка. Приел е, че на 18.06.2014 между „ГБС” АД– възложител и „Реставрация” ЕАД – изпълнител е сключен договор, с който изпълнителят е приел за изпълнени аварийни и спасителни работи на археологически структури /съгласно приложение № 1/ и консервационни и реставрационни работи на архитектурен паметник „Лъвов мост” /съгласно приложение № 2/ на обект: Транспортен възел „Лъвов мост”, като предмет на спора са само твърдените консервационни и реставрационни работи. Обсъждайки чл.2.1 от договора, въззивният съд е приел, че страните, действайки при условията на договорна свобода, са се споразумели конкретните видове СМР и тяхната стойност да бъдат взаимно определени в хода на изпълнението на работата на обекта поради наложилите се в хода на изпълнението на договора археологически и архитектурни разкопки и тяхното естество, кратките срокове за изпълнението на главния договор между СО и „Г.” по изграждането на транспортен възел „Лъвов мост” и съществуващата реална опасност да се изгубят средства от европейско финансиране при неспазване на сроковете по главния договор. Изложил е съображения, че с договора за изработка, въпреки че при подписването му страните само общо са определили вида на изпълняваните СМР на обекта, те са постигнали споразумение относно съществените негови условия – относно вида на работата, срока на договора, дължимото възнаграждение и начина, по който те ще бъдат допълнително уточнени, и е достигнал до извод, че задълженията на двете страните по договора са определяеми чрез изрично посочване на начина на индивидуализиране на престациите им- в хода на изпълнение на договора, чрез съставянето на двустранни актове и протоколи. Счел е, че наличието на чл.2.5 от договора, предвиждащ специална процедура по възлагане на допълнителни видове работи, не води до друг извод, каквито допълнителни работи могат да възникнат при всяка изработка. Посочил е още, че липсата на предварително договорени цени за допълнителните СМР не съставлява пречка за определяне на възнаграждението на изпълнителя към момента на извършването на фактически и правни действия по приемането им, обективиращи последващо спрямо изпълнението на СМР съгласие на страните за цената, каквото в случая е постигнато с акт обр.19 от 31.10.2014г. Въззивният съд е приел, че изводът за наличието на сключен договор е основан на представения по делото писмен договор от 18.06.2014г., като ангажираните свидетелски показания са във връзка с причините, наложили сключването на договора и неговото изпълнение.
Въззивният съд е приел, че в изпълнение на чл.2.1. и чл.2.2 от договора с писмо от 03.12.2014г., получаването на което се признава от възложителя на стр. 3 от допълнителния отговор, изпълнителят му е връчил акт обр.19, К. на обекта, анализни цени по К., вътрешно фирмен отчет на труда, технология за изпълнение на раздел І – Ремонт на гранитни елементи и технология на описание на видовете дейности за раздел ІІІ – ремонт на пластични елементи, с които документи е установило вида, количеството, единичните цени и общата стойност на извършените при изпълнението СМР, с които документи, а не само с приложение № 2, представени за одобрение на възложителя, изискването за конкретизация на задължението по смисъла на договора е изпълнено, като възложителят не е направил каквито и да било възражения за неправилно изпълнение. Позовавайки се на представения по делото договор от 18.06.2014г., от който възложителят е могъл да се откаже, въззивният съд е счел за неоснователен довода му за липса на възлагане на каквито и да било работи по договора. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на възложителя за противопоставяне на работата на изпълнителя, като е посочил, че въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че възложителят не само не се е противопоставил на работата на изпълнителя, а напротив – допуснал е и е оказвал съдействие на наетите от изпълнителя подизпълнители, като изпратените до третото лице-помагач писма са без значение.
Въззивният съд е счел, че липсата на счетоводно отразяване на процесните вземания от изпълнителя и неизпълнението на поетото от възложителя задължение по чл.2.6 от договора за заплащане на аванс не водят до извод за липса на възлагане.
Във връзка с довода на възложителя за липса на приемане от негова страна на изпълнената работа въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че такова приемане е налице, тъй като възложителят не е ангажирал доказателства, че е направил възражение за неправилно изпълнение на извършените КРР, за което е съставен акт обр.19 от 31.10.2014г., връчен му от изпълнителя с придружително писмо от 03.12.2014г., заедно с К. на обекта, анализни цени по К., вътрешно фирмен отчет на труда, технология за изпълнение на раздел І – Ремонт на гранитни елементи и технология на описание на видовете дейности за раздел ІІІ – ремонт на пластични елементи. С оглед на това и на основание чл.264, ал.3 ЗЗД е достигнал до извод, че работата се счита приета чрез конклудентни действия, като всички направени след това възражение за неправилно изпълнение, заявени за първи път в исковото производство, са преклудирани. Изложил е съображения, че при липса в ЗЗД на изрично законово изискване за форма на приемането на извършената работа от възложителя, липсата на някои от актовете на строителството за отделните видове работи не изключват приемането на извършената работа, при положение, че с протокол на държавна приемателна комисия за установяване готовността за ползване на строеж „Пътен възел Лъвов мост” и съпътстваща инфраструктура /акт обр.16/ от 28.05.2015г. и от разрешение за ползване от 30.06.2015г., издадено от ДНСК, строеж „Транспортен възел Лъвов мост” и съпътстваща инфраструктура”, в т.ч. подобект „Консервация и реставрация на архитектурно-строителен паметник на културата „Лъвов мост” и „Консервация и експониране на археологическа структура /зид № 5 – северен устой на римски мост/, са приети и е разрешено ползването им. Въззивният съд е приел за доказано изпълнението на процесните работи на стойност 390 171,66 лева без ДДС въз основа на приетите по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице А. и, с оглед липсата на възражение от възложителя за липсата на уговорка между страните цената да е без ДДС, е приел, че на изпълнителя се дължи възнаграждение в размер на 468 205,99 лева с ДДС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Първият форулиран от касатора правен въпрос е свързан с приложението на чл.20 ЗЗД и тълкуване на договора. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 1 от 24.07.2012г. по гр.д. № 777/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 105 от 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т.д. № 558/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 13.07.2012г. по гр.д. № 680/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 453 от 03.11.2011г. по гр.д. № 634/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Според нея на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при тълкуване на договора е обсъдил клаузите му във връзка една с друга и е взел предвид обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и обкръжаващите сключването на договора факти. Несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Вторият материалноправен въпрос, отнасящ се до сключването на договор за извършване на СМР и доказването му, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като даденото от него разрешение е обусловено от конкретните факти по делото. Въззивният съд е обсъдил сключения между страните писмен договор и събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и съдебно-технически експертизи, и е приел, че с договора за изработка страните са постигнали споразумение относно съществените негови условия – относно вида на работата, срока на договора, дължимото възнаграждение и начина, по който те ще бъдат допълнително уточнени, като задълженията на двете страните по договора са определяеми чрез изрично посочване на начина на индивидуализиране на престациите им. Не е налице противоречие на въззивното решение с посоченото от касатора решение № 97 от 03.07.2013г. по т.д. № 533/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Това решение е постановено при различна фактическа обстановка, с оглед на която е дадено разрешение на правния въпрос, съставлява ли авансовото плащане на възнаграждение, извършено въз основа на отправена от изпълнителя оферта за изпълнение на строителни работи, конклудентно действие на възложителя, потвърждаващо съгласието му за сключване на договор за изработка при условията на офертата. Този въпрос не е обсъждан от въззивния съд, тъй като изводът му за наличие на сключен между страните договор е основан на представения писмен договор, както и на събраните писмени доказателства, счетени след тълкуване на клаузите на договора за относими към определяне предмета му.
Третият материалнопавен въпрос, отнасящ се до приемане от възложителя на изпълнената работа, също отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от създадената във връзка с приложението на чл.264 ЗЗД постоянна практика, съгласно която сред основните задължения на възложителя по договор за изработка е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се открият по–късно. При липсата на такива възражения, съгласно чл.264, ал.3 ЗЗД работата следва да се счита приета. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие – реалното получаване на фактическата власт на изработеното, така и правно действие – одобрение на изработеното, т.е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 84 от 30.07.2015г. по т.д. № 1428/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 9 от 05.06.2017г. по т.д. № 2690/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., на които се позовава касаторът. Приемането на извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е налице както, когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато такова одобрение е изразено с конклудентни действия. Установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства /приемо– предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и други/, съдебно – техническа експертиза, гласни доказателства – решение № 94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. , решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. В настоящия случай изводът на въззивния съд за приемане на изпълнената работа е формиран след обсъждане на събраните по делото доказателства за извършените от изпълнителя СМР, за приемане на обекта с акт обр.16 и с разрешение за ползване от 30.06.2015г., издадено от ДНСК, за строеж „Транспортен възел Лъвов мост” и съпътстваща инфраструктура”, в т.ч. подобект „Консервация и реставрация на архитектурно-строителен паметник на културата „Лъвов мост” и „Консервация и експониране на археологическа структура /зид № 5 – северен устой на римски мост/, както и за липса на направени възражения от страна на възложителя, след като са му предадени съставените за извършените работи акт обр.19, К. и други документи. Следователно произнасянето на въззивния съд е обусловено от конкретните факти по делото – от предмета на сключения договор и от събраните по делото доказателства във връзка с доказване на извършената работа и приемането й от страна на възложителя с конклудентни действия с оглед липсата на своевременно направени възражения за неточно изпълнение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1860 от 27.07.2017г. по т.д. № 1607/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: