О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 516
София, 28.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.04.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2270 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 197 от 03.04.2014 год., по в.т.д.№ 875/2013 год., с което е обезсилено, като недопустимо, на осн. чл.270, ал.3 ГПК, решението на Старозагорския окръжен съд № 172 от 29.04.2013 год., по т. д. № 594/ 2008 год. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона – касационни основния по чл.281, т.3 ГПК.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото процесуалноправни въпроси, относими към определяне „кога правната квалификация на иска е свързана с допустимостта и кога с неправилно посочена правна квалификация на иска” и за правомощията на въззивния съд при посочена неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд.
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС са посочени постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на касационната инстанция: № 45 от 20.042010 год., по т.д.№ 516/2009 год. на ІІ т.о., № 124 от 24.03.2011 год., по гр.д.№ 882/2010 год. на ІV г.о. и № 375 от 26.10.2011 год., по гр.д.№ 931/2009 год. на ІV г.о. и № 317 от 27.06.2012 год., по гр.д.№ 117/2012 на ВКС ІV г.о..
Ответникът по касационната жалба ТД [фирма], в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, чрез процесуалните си представители- адв. В.Хайк и адв.Г.А., е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в прекратителния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с първоинстанционния съдебен акт Старозагорският окръжен съд не се е произнесъл по нито един от трите обективно кумулативно съединени иска, основани на чл.74, ал.1 ТЗ, с които са въведени и три самостоятелни основания за отмяна на решението на Общото събрание на акционерите в ответното АД, от 12.12.2008 год., като вместо това е разгледал въпроса за правото на собственост върху представени от ответника конкретни временни удостоверения, чрез които един от акционерите е участвал във вземане на процесното решение и за валидността на джирото по няколко временни удостоверения, между които и последното. Изложени са съображения, че при така посочените в исковата молба основания за отмяна на процесното решение на ОС на акционерите- първото, поради приемането му в нарушение на забранителни разпоредби на Устава – чл.12, ал.2 от същия, а останалите- поради нарушение с тях императивни норми на закона, отразеното в диспозитива на обжалвания съдебен акт, че се отменя взетото от извънредното О. събрание на акционерите, решение за назначаване на контрольор за проверка на ГФО на ответника за 2007 год., като противоречащо на повелителните разпоредби на закона и на Устава на дружеството, при отсъствие в конкретизацията на последните, създава невъзможност за формиране сила не пресъдено нещо и яснота относно релевираното с исковата молба основание, на което възприетият, от решаващия съд, за главен , иск е уважен.
Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт въпросите за валидността на джирото по конкретно временно удостоверение и момента на действието му спрямо дружеството- ответник, които първостепенният съд е обсъдил, не са били въведени с исковата молба в предмет на спора и доколкото действащият ГПК не създава възможност за инцидентно установяване на нищожността им в производството по иск с правно основание чл.71 ТЗ, то съобразена преклузията по чл.74, ал.2 ТЗ изключва да е допустима и отмяна на решението на Общото събрание на търговското дружество, поради порок- материалноправен или процесуален, който не е въведен от ищеца в рамките на определения в закона прекратителен срок. Затова като е разгледал непредявен иск, а не се е произнесъл по заявените от ищеца, при условията на кумулативност, обективно съединени искови претенции за отмяна на оспорваното решение на ОС на акционерите, с които е бил надлежно сезиран първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт, спрямо който въззивният съд е приложил разпоредените от чл.270, ал.3, пр.1 ГПК правни последици.
Съобразени решаващите мотиви на Пловдивския апелативен съд позволяват да се приеме, че макар и непрецизни поставените от жалбоподателя процесуалноправните въпроси имат обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Неоснователно по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираните от касатора съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК и имащи задължителен за съдилищата в страната характер, е възприето безпротиворечиво разрешението, което настоящият съдебен състав изцяло споделя, че когато първостепенният съд е разгледал заявените в исковата молба фактически обстоятелства, спрямо които е постановил решенето си, но погрешно е определил правната квалификация на предявения иск, то съдебният му акт не е недопустим, а незаконосъобразен и въззивният съд е оправомощен да поправи грешката му, като след отмяната му, приложи правилната материалноправна норма и реши сам спора по същество, тъй като определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и се изважда от исковата молба- обстоятелствена част и петитум.
Следователно, както последователно поддържа в практика си ВКС, вкл. в ТР № 2/ 29.02.2012 год. на ОСГТК на ВКС правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита.
В случая Старозагорският окръжен съд е бил сезиран с ясна и редовна искова молба, като основание и петитум.Обстоятелството, че първостепенният съд е разгледал не само заявените от ищеца със същата фактически обстоятелства и искане, а е аргументирал решението си с различни от твърдяните в обстоятелствената и част факти обосновава правен извод, че не се касае до подвеждането на последните под погрешно основание, т.е. до неправилно определена правна квалификация, а до решение по предмет, неидентичен с този, с който е бил сезиран. Произнесено по иск на непредявено основание постановеното първоинстанционно решение не отговаря на изискванията за решаване на делото по същество от въззивната инстанция и приемайки за приложимо по отношение на същото процесуалното правило на чл.270, ал.3 ГПК, Пловдивският апелативен съд не е разрешил формулираните от касатора процесуалноправни въпроси в отклонение от цитираната с касационната жалба и служебно известна на състава задължителна практика на ВКС / решение № 109 от 25.06.2010 год., по т.д.№ 860/2009 год. на ІІ т.о. и др./.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 197 от 03.04.2014 год., по в.т.д.№ 875/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: