2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 516
София, 06.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4601 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ю. И. М., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представляван от адв. Д. Д., против решение № 154 от 4 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 176/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 4 от 15 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 200/2016 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта му за осъждане на едноличния търговец на основание чл. 200 КТ да заплати на Е. Р. М., с адрес в [населено място], сумата от 6000 лева обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука на 06.11.2013 г., ведно със законната лихва от същата дата, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, не са обсъдени всички наведени във въззивната жалба оплаквания и събраните по делото доказателства – освен твърденията на ищцата, няма други доказателства, установяващи, че е имало автомобил, с който ищцата да е реализирала пътно-транспортно произшествие вследствие на излизане на колата в насрещното движение, което да е довело до падане от колелото и до фрактура на тънката кост на подбедрицата и до увреждане на здравето на ищцата. Не е отчетено, че ударът е бил предотвратим, дори и да е имало автомобил. Поддържа се твърдение за осъществена от ищцата изключително груба небрежност – тя не е проявила нужното внимание и самонадеяно е управлявала велосипеда си с несъобразена скорост спрямо пътната обстановка, което е отбелязано и от изслушаната експертиза. Подчертана е липсата на доказателства, че действията на ищцата са били причинени от уплаха. Твърди се и че присъденият размер на обезщетението е многократно завишен, и не е взето предвид, че по предходно дело на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, поради което те за ищцата са изцяло покрити. Освен това ищцата се е възстановила за сравнително кратък период от време, а свидетелите не са имали преки наблюдения за състоянието на ищцата. Не са събрани и доказателства за намалено самочувствие и увереност в собствените сили на ищцата. Касаторът счита, че за сходни случаи са присъждани обезщетения от по 1000 лева, а в случая приносът на ищцата е от 95% и ако тя е била предприела необходимите действия, вредоносният резултат е нямало да настъпи. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата Е. Р. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. З. П., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за правилността на въззивното решение.
Въз основа на установеното по делото – трудова злополука, установена с решение на НОИ, влязлото в сила решение за осъждане на работодателя да заплати на основание чл. 200 КТ сумата от 1000 лева частично от 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на произшествието, вида и тежестта на причинената травма – счупване на малкия пищял на дясната подбедрица в долната му трета, продължителността на възстановителния период – гипсова имобилизация около месец и половина и последващ период на рехабилитация, оздравителен период от 5-6 месеца след произшествието, изпитваните болки и страдания при промяна на метеорологичните условия и при физическо натоварване, съдът приема иска за установен в своето основание. При собствен анализ на данните, въззивният съд счита, че размерът на обезщетение за причинени неимуществени вреди следва да е в присъдената от първата инстанция сума от 6000 лева. Съдът приема за правилен извода на първата инстанция, че не е доказано съпричиняване от страна на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат, тъй като не е установена допусната от нея груба небрежност – няма данни при движението си с колело тя да е нарушила правилата за движение по пътищата или други обстоятелства, които да водят до извода, че тя е проявила липса на елементарно старание и внимание, като непредотвратяването на произшествието е резултат на конкретна субективна преценка на ситуацията, въз основа на което тя рязко е натиснала спирачките на велосипеда и при силно наклонения терен не е могла да продължи плавно по правилната траектория и да задържи управлението на велосипеда под контрол, и е паднала от него. По тези съображения е отречено твърдението на работодателя за осъществено от ищцата съпричиняване от 95%, тъй като тя била управлявала велосипеда с несъобразена скорост спрямо пътната обстановка и ударът е бил предотвратим. Отбелязана е липсата на данни при движението си ищцата да е нарушила правилата за движение по пътищата и да е развила несъобразена скорост.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставя проблемът за задълженията на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146 ГПК, като се твърди, че е допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 51 по т.д. № 105/2011 г., ІІ т.о., и решение № 40 по т.д. № 1554/2013 г., ІІ т.о. Изобилна и непротиворечива е практиката на ВКС, закрепена и в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, за това, че при направени във въззивната жалба оплаквания за нарушение на правилата при изготвяне на доклада на първата инстанция, въззивният съд има задължение да отстрани допуснатото нарушение на чл. 146 ГПК. Допуснато от въззивния съд нарушение в това отношение обаче няма, тъй като във въззивната жалба позоваване на нарушение на първата инстанция по чл. 146 ГПК няма. Изложените в нея твърдения са: неуспешно доказване от страна на ищцата на съответните обстоятелства, обосноваващи претенцията й, наличие на хипотезата на чл. 201 КТ – проявена изключително груба небрежност, неправилна преценка на заключението на съдебна експертиза, завишен размер на обезщетението съобразно събраните доказателства, несъобразяване с практиката на ВКС за размера на обезщетенията, присъждан при трудови злополуки, неправилно определена дата за присъждане на лихвата. При тези обстоятелства, обсъждането на посочената от касатора практика на ВКС не е необходимо.
Поставен е въпросът за процесуалните задължения на въззивната инстанция и следва ли въззивната инстанция да обсъди всички въведени от страната оплаквания срещу първоинстанционното решение, както и да обсъди всички доказателства по делото. Твърди се, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с решение № 102 по гр.д. № 1055/2016 г., ІІ г.о., решение № 113 по гр.д. № 5961/2015 г., ІІІ г.о., решение № 187 по гр.д. № 1332/2015 г., ІV г.о. При отговора на предходния въпрос се посочиха оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба, и сравнението с мотивите на въззивната инстанция води до категоричното заключение, че твърдението на касатора е лишено от каквото и да е основание. Въззивният съд е дал отговор на поставените във въззивната жалба въпроси, а несъгласието на касатора с този отговор само по себе си не представлява основание да се приеме, че е нарушена задължителната съдебна практика в това отношение. Затова и по този въпрос преценката на сочената практика на ВКС е ненужна.
Накрая са твърди нарушаване на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и несъобразяване на неговия размер с практиката на ВКС, както и неотчитане на всички релевантни по делото факти при определяне на размера на присъденото обезщетение. Сочат се решение № 140 по гр.д. № 1328/2012 г., ІІІ г.о., решение № 252 по гр.д. № 1364/2016 г., ІV г.о., решение № 291 по гр.д. № 951/2011 г., І ІV г.о., решение № 348 по гр.д. № 387/2010 г., ІV г.о. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е обсъдил вида и обема на причинените неимуществени вреди подробно, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания. Предвид безспорно установените в процеса претърпени болки и страдания, присъденият размер на обезщетението е адекватно определен, като са съобразени конкретните обстоятелства на случая. Тъй като моралните вреди винаги се определят индивидуално за случая, при което се вземат предвид множество обстоятелства и взаимовръзки, за да се приеме, че има противоречие с практиката на ВКС относно присъжданите размери на справедливо обезщетение, отделните случаи следва да са еднакви или сходството на вземаните предвид обстоятелства да е почти пълно, за да се приеме, че е нарушена практиката на ВКС. Доколкото обаче конкретните факти са относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, то унифицирането на размера на присъждано обезщетение е невъзможно. Поради изложеното, и тъй като не се сочи релевантен факт, който действително да не е взет предвид при определянето на справедливо обезщетение в случая, посочената от касатора практика не обосновава основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторените за касационната инстанция разноски от 500 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154 от 4 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 176/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място]
ОСЪЖДА Ю. И. М., в качеството му на Едноличен търговец „М. – Ю. М.”, ЕИК[ЕИК], да заплати на Е. Р. М., с адрес в [населено място], [улица], вх. Б, партер, кантора П., сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: