О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N516
София, 11.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 197/2009 година
Производство по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба Д. “О” АД срещу решение № 229 от 10.11.2008 г. по гр.д. № 1327/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение от 22.04.2008 г. по гр.д. № 1689/2007 г. на Софийски районен съд, І-1 с-в в частта, с която са отхвърлени предявения от ищците исокев за разликата от по 40 000 лв. за всеки един от тях е постановено вмето него друго, с което касаторът е осъден да заплати на Е. С. П. и П. М. П. на основание чл.407 ТЗ (отм.) още по 10 000 лв. на всеки един от тях, едно със законната лихва върху нея, считано от 29.08.2003 г.
С касационната жалба е наведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснаи нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочил, че решението на Софийски апелативен съд, с което се оставя в сила първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законна лихва е недопустимо поради произнасяне “плюс” петитум” и това произнасяне противоречи на практиката на съдилищата – Решение от 13.07.2006 г. на САС, по гр.д. № 21/2006 г. и на Решение № 244 от 05.01.2009 г. на САС по гр.д. № 944/2008 г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поддържа освен това, че посоченото основание е налице и по въпроса относно релевираното от него в хода на процеса възражение за изтекла погасителна давност по отношение на законната лихва, което въззивният съд в противоречие с Решение № 220 от 23.04.2008 г. на ВКС по т.д. № 968/2007 г. на ІІ т.о. е отказал да уважи – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците по касация Е. С. П. и П. М. П. чрез пълномощника си адв. П керанова изразяват становище за недопустимост на асационното обжалване, а по същество и за неоснователност на наведените с касационната жалба отменителни основания.
Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Срещу касатора “Д” са предявени при условията на субективно съединение преки искове по чл.407 ТЗ 8отм.) от увредените при ПТП ищци, предизвикано от водач на МПС, чиято отговорност по задължителната застраховка “гражданска отговорност” е застрахована при касатора, а с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 2307/2003 г. на Пловдивския окръжен съд последният е признат за виновен за причинената смърт на И. П. М. , син на ищците. Като се позовал на задължителната за гражданския съд влязла в сила присъда (чл.222 от отменения ГПК) относно извършеното деяние, неговата противоправност и вината на дееца и въз основа на събраните по делото доказателства, въззивният съд присъдил на ищците определеното в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, както и мораторната лихва по чл.86 ЗЗД, считано от датата на увреждането.
По така формираните от въззивния съд изводи по приложението на чл.86 ЗЗД не е посочена противоречива практика на съдилищата. Константна е съдебната практика, включително и тази на Върховния касационен съд, че лихвите от датата на увреждането(чл.84, ал.3 ЗЗД) съставляват законна последица от уважаването на предявения по реда на чл.45 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, а не самостоятелна акцесорна претенция по чл.86 ЗЗД. Именно поради липсата на посочената самостоятелност по отношение на искането за присъждането им не са приложими изискванията на чл.116 и чл.123 ГПК (отм.), показателно за което е и липсата на задължение за конкретизирането му от ищеца по размер и за внасянето на отделна държавна такса върху това вземане. По своя характер, искането за присъждане на изтекли лихви от датата на увреждането се доближава до искането за присъждане на законна лихва по чл.116, ал.3 ГПК (отм.) и то може да се направи не само с исковата молба, но и устно в съдебно заседание във всяко положение на делото, както това са сторили ищците в настоящия случай. Именно с тази практика в конкретния случай е съобразено даденото от въззивния съд разрешение, което не противоречи на представените от касатора решения на САС, първото от което е относимо до иск за обезщетения от имуществен характер, какъвто не е разглеждания случай, с което при съоблюдаване на диспозитивното начало е присъдена законна лихва съобразно искането на ищците, а с второто е обсъдена недопустимостта на решение, с което са присъдени лихви, изтекли преди увреждането и непоискани от ищеца. Очевидно е, че извършеното с тях произнасяне по въпроси, неотносими към поставения от касатора въпрос не могат да обосноват наличието на сочения от него селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не е налице и второто от поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД. Действително не съществува спор както в практиката, така и в доктрината относно изискуемостта на вземанията за обезщетения от непозволено увреждане, вкл. и обезщетението за законна лихва, която настъпва от датата на ПТП. От този момент по отношение на вземането по чл.86 ЗЗД поради му периодичния характер започва да тече установения в посочената разпоредба тригодишен давностен срок. Постановеното в посочения смисъл решение, на което се позовава касаторът е неотносимо към конкретния спор. Тъй като давността не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД), поради липса на релевирано от последния възражение за изтекла погасителна давност съдът не се е произнесъл относно съществуването на вземането извън тригодишния срок преди датата на предявяване на иска. Изложеното позволява да се приеме, че повдигнатият от касатора материалноправен въпрос не е от значение за изхода на делото и предвид отсъствието на основната по чл.280, ал.1 ГПК предпоставка не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 229 от 10.11.2008 г. по гр.д. № 1327/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: