ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№517
гр. София, 19.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 2139 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Е. А., Ш. Б. А. и С. Б. М. против Решение № 13/ 25.01.2018 г. по в.гр.д. № 234/2017 г. на Кърджалийския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 83/ 06.10.2017 г. по гр.д. № 77/2017 г. на РС- [населено място], с което са отхвърлени предявените от Н. Р. Р., Р. А. Х. и Ю. Р. Д. против Н. Е. А., Ш. Б. А. и С. Б. М. субективно съединени положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вместо което е постановено уважаване на същите, като е признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици, на основание наследяване от Р. Ш. Х. /поч.17.01.1953 г./ и давностно владение, на идеални части, както следва: Н. Р. Р.- на 1/81 ид.ч., Р. А. Х.- 1/108 ид.ч. и Ю. Р. Д.- на 1/27 ид.ч., от следния недвижим имот: УПИ VІ- 726 от кв.42 по плана на [населено място], с площ от 710 кв.м., при граници: [улица], УПИ V-727, УПИ VІІ- за жилищно строителство и общинско място, като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен Н..акт № 92 от 21.05.2010 г., том ІІ, дело № 292/ 2010 г. на нотариус Г. Г. до размера на 19/ 324 или 5/18 ид.ч. от признатото на ищците право на собственост. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените срещу касаторите субективно съединени установителни искове за собственост бъдат отхвърлени със законните последици.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е посочено, че от обуславящо значение за изхода на спора са материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната и казуалната практика на ВКС като основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Уточнени и конкретизирани съобразно указанията на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, тези въпроси са, както следва:
1. Какви действия следва да извърши един от съсобствениците на наследствен недвижим имот, които да се противопоставят на собствеността на останалите наследници. Представлява ли в тази връзка бездействие невръчване на издадения констативен нотариален акт в полза на сънаследника, който претендира да е придобил по давност идеалните части на останалите сънаследници.
2. Представляват ли демонстрация на намерението за своене на идеалните части на останалите сънаследници действията по деклариране на имота в общинската администрация, вписване на констативния нотариален акт за собственост по давност и извършването на ремонт за съхраняване на имота със знанието и съгласието на останалите сънаследници.
3. Необходимо ли е демонстриране на намерение за своене спрямо сънаследници, които не живеят на територията на Република България и които са се дезинтересирали от собствеността си.
4. Към кой момент и спрямо кого следва да се демонстрира намерение за своене в хипотезата, при която сънаследникът е починал след изтичане на давностния срок по чл.79, ал.1 ЗС и снабдяване на владеещия сънаследник с констативен нотариален акт за собственост за целия имот.
5. Прилага ли се презумпцията на чл.69 ЗС по отношение на съсобственик, снабдил се по реда на обстоятелствената проверка с констативен нотариален акт за собственост на целия имот.
6. Представлява ли владение „по скрит начин” продължителното, спокойно и непрекъсвано в продължение на 50 години владение, започнало преди смъртта на общия наследодател и на преките наследодатели на сънаследниците, чиито идеални части друг сънаследник твърди да е придобил по давност.
7. Представлява ли владение „по скрит начин” декларирането на недвижимия имот в общинската администрация и заплащането на местни данъци и такси за него.
8. Как се разпределя доказателствената тежест при опровергаване на презумпцията по чл.69 ЗС и длъжен ли е въззивният съд, ако първоинстанционният съд не е изпълнил служебните си задължения по чл.146, ал.1, т.5 ГПК или е изпълнил същите погрешно, служебно да поправи това нарушение, без да е сезиран с оплакване във въззивната жалба или отговора.
9. Представлява ли пълно доказателство за правото на собственост записването в разписния лист, или е необходимо правото на собственост да бъде доказано и с други доказателствени средства.
10. Длъжен ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение, ако в първата инстанция не е бил конституиран задължителен необходим другар.
Ответниците по касационната жалба- Н. Р. Р., Р. А. Х. и Ю. Р. Д. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените за това предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
За да постанови решението си, с което е разрешил спора за собственост върху процесните идеални части от имота в [населено място], въззивният съд е изложил мотиви, според които общият наследодател на страните Р. Ш. Х. е притежавал 1/3 ид.ч. от имота, като след смъртта му през 1953 г. тези права са преминали в полза на наследниците му по закон. Прието е за недоказано възражението на ответниците, че по силата на давност /вкл. в резултат на присъединяване на владението на прекия им наследодател Б. Р. Х./ са придобили притежаваните от ищците идеални части от общността. В тази връзка са изложени съображения, че ответниците, респ. прекият им наследодател, не са предприели действия, отричащи по явен и несъмнен начин правата на ищците, като са манифестирали спрямо тях намерението си да придобият идеалните им части. Съобразено е, че след смъртта на общия наследодотел Б. Х. е останал в имота с позволението на всички наследници, тъй като е нямал възможност да си закупи свой имот, и следователно упражняваната от ответниците фактическа власт обуславя качеството им на държатели за идеалните части на ищците, при което превръщането на държането във владение предполага извършване и манифестиране на действия, с които недвусмислено се отричат правата на сънаследниците. Изрично е прието, че обикновеното ползване на имота не обуславя извод за такава промяна в намерението за своене, като същевременно не е и налице обективна пречка за манифестиране на анимуса по отношение на ищците, тъй като вторият и третият от тях живеят в същото населено място, а третият- в С., а през времето, когато е живял в Турция, се е прибирал в България редовно. Взети са предвид събраните по делото гласни доказателства /разпит на св.А. Ф. Ш./, според които, след като Б. Х. бил оставен да живее в къщата със съгласието на останалите сънаследници, последните идвали в къщата, били гонени от съпругата му, но въпреки това влизали, т.е. не е налице отблъскване на владението им. За да обоснове решаващия си краен извод, че ответниците не са довели до знанието на ищците намерението си да придобият по давност идеалните им части, въззивният съд е посочил, че декларирането от страна на ответницата Н. А. през 2003 г. на 270 кв.м. по наследяване от съпруга й Б. Х. не представлява по естеството си такова действие, а за съставения през 2010 г. констативен нотариален акт ищците узнали едва през 2014 г. по повод предприето събаряне на къщата.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В контекста на посочените по-горе факти от значение за спора, обуславящият изхода на делото материалноправен въпрос е свързан с преценката, налице ли е владение като предпоставка за придобиване по давност на идеалната част на сънаследника, когато фактическата власт върху имота е установена на основание, което признава правата му. Както правилно е приел въззивния съд, в конкретния случай фактическата власт на
прекия наследодател на ответниците върху процесния имот се основава на допускането му от страна на останалите сънаследници, и следователно по отношение на тях е било налице държане. При това положение, според задължителните указания на ТР № 1/ 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/ 2012 г. на ОСГК, презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за оборена, при което, за да придобият по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, ответниците, които не са техни владелци, е следвало да превърнат с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, като така държането се обърне във владение /interversio possessionis/. Това предполага при спор за собственост провеждане на доказване, че ответниците са престанали да държат идеалните части за другите сънаследници и са започнали да ги държат за себе си с намерение да ги своят, като тези действия са доведени до знанието на останалите участници в общността. Завладяването частите на останалите и промяната по принцип трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Това е така, доколкото общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато поради неведение засегнатият собственик не е могъл да се брани.
Предвид приетите за установени данни от значение за спора, въззивният съд правилно е приложил тези постановки на задължителната практика на ВКС по въпроса, който именно се явява от обуславящо изхода на спора значение. В същия смисъл е и казуалната практика по чл.290 ГПК, която приема, че презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, при което предприетите действия по ремонтиране на имота, самостоятелното му ползване и деклариране като собствен не обуславят извод за манифестиране на своене, доведено до знанието на собственика или съсобственика /Решение № 41 от 26.02.2016 г., гр.д.№ 4951/ 2015 г. на І г.о./. Колкото до снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка, няма спор в практиката, че това действие не манифестира намерението да се свои имота пред останалите съсобственици, тъй като вписването няма такова действие. Вписването се състои в даване на гласност на подлежащите на вписване актове по начин, предвиден в Правилника за вписванията- чрез подреждане на подлежащите за вписване актове в достъпни за гражданите книги и възможност гражданите да правят справки по тези книги. В Правилника за вписванията не е предвидено задължение гражданите да следят за съдържанието на книгите за вписване, а в закона не е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на ПВ актове. Ето защо вписването на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК в полза на един от съсобствениците за целия съсобствен имот, не е действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на имота на намерението на владелеца съсобственик да свои целия имот. Още по-малко подобна последица може да се свърже с факта на самото снабдяване с констативен нотариален акт /Решение № 7 от 10.09.2018 г., гр.д.№ 1903/ 2017 г. на ІІ г.о./.
Колкото до поддържаното от ответниците относно невъзможността за демонстриране на промяната в намерението им по отношение на сънаследник, който не живее в България, въззивният съд правилно е приложил постановките на ТР № 1/ 06.08.2012 г. на ОСГК, като е приел, че такава обективна невъзможност не е налице по отношение на лице, което, макар и да е живеело в чужбина, редовно се е завръщало в страната и следователно в течение на давностния срок по чл.79, ал.1 ЗС е могло да бъде поставено в състояние на известност за отричането на правата му.
Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване поради несъобразяване на въззивното решение с указанията на т.6 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК предвид поддържаното от касаторите, че въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение поради неучастие на задължителен необходим другар /съсобственика А. Х./ в първоинстанционното производство. Няма спор в практиката, че по делата за собственост съсобствениците са обикновени, а не необходими другари- тяхното материалноправно положение не е еднакво, делата им могат да бъдат решени различно и следователно неучаствалият в процеса съсобственик не може на това основание да иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение, тъй като същото обвързва само другия участник в съсобствеността /Решение № 135 от 29.05.2013 г. по гр.д.№ 2332/ 2013 г. на І г.о., Решение № 157 от 10.07.2014 г. по гр.д.№ 7651/ 2013 г. на ІV г.о. и др./. В този смисъл съсобственикът А. Х., чиито права не са предмет на делото, няма качеството на необходим /още по-малко на задължителен необходим другар/, поради което поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос не е относим към делото.
С оглед горното, не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, тъй като обжалваното въззивно решение на Кърджалийския окръжен съд е изцяло съобразено със задължителната и казуалната практика на ВКС по обуславящите изхода на спора правни въпроси.
Независимо от изхода на спора, в полза на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски предвид липсата на заявено искане в този смисъл.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 13/ 25.01.2018 г. по в.гр.д. № 234/2017 г. на Кърджалийския окръжен съд, по касационната жалба на Н. Е. А., Ш. Б. А. и С. Б. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: