1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№517
гр. София, 29.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1313 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу решение № 29 от 28.01.2015 г. по описа на Апелативен съд – [населено място] по т.д. 1045/14 г. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 264 от 03.06.2014 г. по т.д. 837/12 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, с което исковете на [фирма] срещу [община] за заплащане на сума в размер на 50 000 лв, представляваща получената от [община] цена за учреденото право на строеж по договор от 30.07.2007 г. в размер на 37,20 кв.м. в УПИ II за К. и подземни гаражи в кв. 10 по действащия към тази дата план на [населено място] , целият с площ от 24 450 кв.м., за създаване на постоянен градоустройствен статут на временен търговски обект. Сума в размер на 2 000 лв, представляваща разноски по сключване на договора от 30.07.2007 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.11.2012 г. до окончателното им изпащане и сума в размер на 16 167,33 лв, представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата от 52 000 лв, за периода от 15.11.2009 г. до 15.11.2012 г. като погасени по давност.
В касационната жалба [фирма] , [населено място] подробно излага съображения за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Сочи, че с влязло в сила съдебно решение № 11/17.04.2006 г. по адм.д. 202/2005 г. е отменен отказ на [община] да му учреди право на строеж върху търговски обект е отменен. С решение на Общински съвет – [населено място] № 907 по протокол № 52 от заседание на 10.05.2007 г. е дал съгласие за учредяване право на строеж. Със заповед на кмета на [община] е учредено върху имота право на строеж. На 03.07.2007 г. ищецът [фирма] бил платил на [община] цената на правото на строеж 50 000 лв и режийни разноски. Договорът за отстъпване право на строеж е подписан от кмета на [община] на 30.07.2007 г. На 5.3.2012 г. [община] издала скица с № 648 от 05.03.2012 г., от която се констатира, че търговският обект на [фирма] понастоящем попадал в новопредвиден участък от [улица]от о.т. 538 а до [улица]. В скицата е посочено, че действащият план за регулация е одобрен със заповед № 1464/11.07.2007 г. на кмета на [община]. Въз основа на горепосочените писмени доказателства недвусмислено се установява, че кметът на [община] е положил подписа си и е одобрил документите и по двете процедури – подписал е заповед и договор за учредяване право на строеж и заповед за изменение на ПУП – ПР. При което втората заповед – за изменението на ПУП – ПР фактически препятства изпълнението на първата заповед за учредяване право на строеж. Това изменение на ПУП и ПР препятствало упражняването на правото на строеж на касатора. Счита, че първоинстанционният и въззивният съд са възприели грешно твърдението, че договорът за отстъпване правото на строеж от 30.07.2007 г. е нищожен. Съдът следвало да съобрази всички горепосочени факти и данни и да констатира неправилността на това твърдение. Съдът не е взел предвид, че надлежното плащане на цената на правото на строеж и сключеният договор от 30.07.2007 г. е последен елемент от сложния фактически състав за възникване на правото на строеж по смисъла на пар. 17 , ал. 2 от ПР на ЗУТ. Не е съобразено също, че процесният случай попада в хипотезата на изключението по смисъла на нормата на чл. 7, ал. 2 изречение последно от ЗОС, респ. не е зачел настъпването на предвидените в закона правни последици, а именно – завършена процедура по пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. А поради това и неправилно е приложена нормата на чл. 110 от ЗЗД. Според касатора не можело да се приложи нормата на чл. 55 от ЗЗД, а следвало да се приложи чл. 34 от ЗЗД. А тази норма била предвиждала, че при прогласяване на нищожността се дължи връщане на сумата. [община] била признала правото на [фирма] да получи обратно платената от него цена за учредяване право на строеж. През 2013 г. е подадено от [фирма] до кмета на [община] заявление с искане за промяна на плана на 6.4.2012 г. Официалният отказ на [община] по искането за промяна на ПУП се съдържал в писмо от 13.07.2012 г. изх. № 68-00-2439-1-217/13.07.2012 г. на главния архитект на [община] и така била прекъсната през 2013 г. давността. Двете съдебни инстанции не се били произнесли по действителността на заповедта за изменение на регулация. Това било задължение на съда по чл. 17, ал. 2 от ГПК. Предвид гореизложеното моли да приеме решение № 29 от28.01.2015 г. по в.т.д. № 1045/15г. на П. Апелативен съд, с което е потвърдено решение № 264/03.06.2014 г. на С. Окръжен съд по т.д. 837/12 г. като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което иска да се отмени като неправилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обуславя основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК на съдебното решение.
Сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото като посочва следните въпроси:
1. Като се вземе предвид, че са налице влезли в сила съдебни решения, че е проведена законова процедурата по пар. 17 , ал. 2 от ПР на ЗУТ и въз основа на влязло в сила решение на ОбС, кметът на [община] е издал заповед за учредяване право на строеж, която е влязла в сила, какъв е характерът (действителен ли е) сключеният въз основа на горните документи договор за отстъпване право на строеж?
2. Така сключеният договор за учредяване правото на строеж противоречи ли на чл. 7, ал. 2 от ЗОС като се вземе предвид първо, че предложение последно от същата разпоредба допуска случаите, определени от закона да се учредяват ограничени вещни права върху имоти публична общинска собственост, второ, че с одобрението на изменението на ПР, теренът , върху който е изграден магазина само е отреден за улица, но не е завършена процедурата за промяна и не е приложена уличната регулация?
3. Следва ли гражданският съд да се произнесе по действителността на заповедта на кмета за промяна на ПУП-ПР, когато първо по делото са налице данни, че тази заповед изцяло противоречи на влезли в сила съдебни решения, на проведена законова процедурата по пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ, на влязло в сила решение на ОбС, и на влязла в сила заповед за учредяване право на строеж на Кмета на [община] и второ в исковата молба и в хода на съдебното производство ищецът се позовава на нарушения, водещи до нищожност на заповедта като адм. акт?
4. Може ли при положение, че има завършена процедура по параграф 17, ал.2 от ПР на ЗУТ, че е налице сграда – собственост на [фирма], която се ползва и към настоящия момент и че не е прогласена по съдебен ред нищожността на договора за учредяване на правото на строеж, да се заключи, че тече давностен срок за връщане на даденото по договора?
5. В кой момент възникват последиците на реституцията по чл. 34 ЗЗД при договори за прехвърляне на вещни права – следва ли това да става едва след разваляне на договора по чл. 87 от ЗД по съдебен ред, респективно прогласяване на нищожността на договора, по чл. 26 от ЗЗД със съдебен акт (диспозитив)?
6. В случаите когато има напълно завършена процедура по пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ , влезли в сила съдебни решения, решение на Общинския съвет, заповед на кмета, заплащане на цената на правото на строеж и сключване на договор и договорът не е прогласен на нищожен по съдебен ред, започва ли и от кой момент да тече погасителна давност по чл. 34 то ЗЗД?
Моли да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [община] не е подал отговор.
Върховният касационен съд , Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи приема следното:
С решение № 29 от 28.01.2015 г. Пловдивски апелативен съд, по т.д. 1045/14 г. е приел, че са предявени при условията на обективно кумулативно съединение на искове с правно основание чл. 34 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. В мотивите си съдът е приел, че ищецът [фирма] е придобил собствеността на метален павилион чрез приватизационен договор за покупко-продажба, монтиран през 1983 г. като временен търговски обект по реда на чл.120 от ППЗТСУ (отм.). Въз основа на решение № 907 от 10.05.2007 г. на Общински съвет – [населено място] между [община] и [фирма] е бил сключен процесният договор за отстъпено право на строеж от 30.07.2007 г., за което приобретателят е заплатил сумата от 50 000 лв, представляваща цена на учреденото право на строеж, режийни разноски в размер на 1 000 лв и местен данък прехвърляне на вещни права – 1000 лв като всички плащания са извършени с платежни нареждания от 03.07.2007 г. Междувременно със заповед на кмета на [община] е изменен регулационния план на [населено място] , касаещ терена, върху който е монтиран павилионът и върху който е отстъпено правото на строеж, като е попаднал в участък, предвиден за удължаване на [улица]до [улица]. Въззивният съд е приел, че договорът е нищожен, на основание чл. 26, ал.1 пр. 1 от ЗЗД, тъй като нарушава нормата на чл. 7, ал. 2 от ЗОС. Като последица от тази нищожност е ефектът на взаимната реституция по чл. 34 от ЗЗД – всяка от страните дължи връщане на другата страна, което е получила в резултат на сделката. Престацията, която е направила ищцовата страна е сумата 52 000 лв, като съдът е приел, [община] не е направила насрещна престация. С писмения отговор [община] е направила възражение за изтекла погасителна давност, което съдът намира за основателно. Началният момент, от който започва да тече давността, е датата на сключване на договора – 30.07.2007 г. и изтича на 30.07.2012 г., а исковата молба е постъпила в съда след изтичането на този срок на 16.11.2012 г. Съдът е приел, че съгласно чл. 119 от ЗЗД с погасяване на главното вземане, се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, каквото е претендираното за мораторна лихва по чл. 86 от ЗЗД. Едновременно с това е препратено и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК като е прието, че плащането на стойността на правото на строеж е извършено от [община] на 03.07.2007 г. и към 16.11.2012 г. правото на вземане за връщане на даденото по нищожен договор е погасено по давност. Д. в касационната жалба за прекъсване на давността, не е въведен в хода на исковия процес пред първата или въззивната инстанция, а е релевиран едва в касационната жалба.
Съдът намира, че основанието на предявения от [фирма] срещу Община – [населено място] иск за заплащане на сумите от 50 000 лв, платена стойност на правото на строеж, 2000 лв разноски, е установяване нищожност на сключения между страните договор за учредяване право на строеж в размер на 37,20 кв.м. в УПИ ІІ К. и подземни гаражи в кв. 10, по плана на Ст. З. целият с площ 24 450 км.м. Следователно всички посочени въпроси, касаят основанието на иска, така както е предявено. В случая ищецът е предявил иска си на основание чл. 34 от ЗЗД, т.е. самата искова молба в обстоятелствената част и петитумът съдържа основанието, че договорът за учредяване право на строеж, сключен между [фирма] и [община] № 2380/30.07.2007 г. е нищожен, тъй като имотът е отреден за изграждане на улица с изменение на плана за регулация и предвиждане на терена. След като това е основанието на иска ищецът търси защита на правата си, а именно връщане на даденото по един нищожен договор. Всички поставени въпроси относно предходните действия, свързани хронологично с правото на ищеца да иска и да получи учредяване право на строеж върху мястото са извън основанието на иска. А следователно и не са въпроси, по които съдът се е произнесъл. Разрешеният от въззивния съд въпрос е относно нищожността на договора за отстъпване право на строеж и съдът е приел в съответствие с предявеният иск, че е налице такава нищожност. Поставените въпроси за това, че може и да не е налице нищожност, поради определени обстоятелства, според настоящия съдебен състав, са извън търсената от ищеца защита.
По отношение на въпроси 1 до 3 включително от изложението по чл. 284, ал.3 , т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че са в противоречие с търсената от касатора в качеството му на ищец от съда защита пред първоинстанционния съд. Както бе отбелязано, касаторът е обусловил иска си с основанието – нищожност на договора за учредяване право на строеж. В този смисъл поставяне на въпроса дали този договор е нищожен е част от основанието на иска и е предмет на спора. Касаторът не е основал иска си на правното действие на договора. Съдът не е сезиран с всички административни и вещни спорове между страните, които съществуват. А е сезиран единствено с иск за връщане на дадено по нищожен договор. Ако се твърди нищожност на договор, то следва да се установи, тъй като от тази нищожност следва според ищеца правото му на вземане. Следователно съдът не е сезиран с иск да се приеме, че договорът е действителен или че е провел действие между страните. Въззивният съд не е разрешил спор, който да е свързан със защита правата на [фирма] като носител на права, произтичащи от договора. Той е разрешил спор, чието основание е нищожност на договор за учредяване право на строеж. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да посочи въпрос, който е разрешен от въззивния съд. Разрешаването на въпроса, означава, че съдът се е произнесъл по материално правен въпрос от значение за изхода на делото, включен в предмета на спора. В случая основанието на иска е установяване нищожността на договора и е приета такава нищожност от съда. В този смисъл е налице разрешаване на въпроса за нищожност на договора за учредяване право на строеж, но поставянето на въпроса за действителността на този договор е извън предмета делото. Касационното производство е част от процеса, който е определен чрез предявяване на иска. Това производство не може да отговаря на различни въпроси от тези, които са разрешени от въззивния съд, чието произнасяне е обвързано от търсената искова защита. Ето защо по отношение на въпроси 1 до 3 включително не са налице основания за допускане до касационно обжалване поради липсата на общата предпоставка, така както е разяснена в т. 1 от тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно касаторът да е посочил правен въпрос, разрешен от въззивния съд. Въззивният съд не е разрешавал въпрос за действителността на договора, както и на елементите от фактическия състав за сключване на договор за учредяване право на строеж и за възникване на правото на строеж. Поради това, че така поставените въпроси от 1 – 3 не са разрешени от съда въпроси, не е налице общото основание за достъп до касационно обжалване. Ще следва да се приеме, че не трябва да се изследва и допълнителното основание за достъп до касационно обжалване такова, така както е дефинирано от законодателя в чл. 280, ал. 1 т. 1-3 от ГПК и разяснено чрез тълкуване от Върховния касационен съд.
По отношение на въпроси 4, 5 и 6 от изложението на основанията за достъп до касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира, че така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение е приел, че след като договорът противоречи на чл. 7, ал. 2 от ЗОС е нищожен на основание чл. 26, ал.1 пр. 1 от ЗЗД. Последица от нищожността, предвидена в чл. 34 от ЗЗД е връщане на даденото по договора, след като една от страните [фирма] е престирала, а другата – [община] не е осъществила престация, то подлежи на връщане на даденото по нищожен договор. Преценявайки датата, на която е станало това – 30.07.2007 г. и с оглед направеното възражение за давност от ответника [община], съдът е приел, че изискуемостта за връщане на даденото по договора е станало на 30.07.2007 г. Следователно касаторът е посочил материалноправния въпрос, разрешен от въззивния съд и той е към кой момент е изискуемо вземането за връщане на дадено по нищожен договор. Въпросът, който е разрешен е на плоскостта на неоснователното обогатяване, тъй като нормата на чл. 34 от ЗЗД разрешава именно този въпрос, за даване на нещо при начална липса на основание, тогава когато сключеният договор е нищожен. В т. 1 от ППВС 1/28.05.1979 г. на ОСГК по гр.д. 1/79 г. е прието, че нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД обхваща предаване, получаване на нещо при начална липса на основание. Ето защо въззивният съд в разглеждания случай, в съответствие с т. 7 от същото тълкувателно решение, е приел, че е налице неоснователно обогатяване и ответникът дължи връщане на даденото по договора, като изискуемостта на вземането на ищеца, е възникнала от момента на даването по нищожния договор. Съдът в съответствие с тълкувателните правила е приел, че при начална липса на основание денят, от който вземането е станало изискуемо, е денят на извършване на самата престация и давностният срок тече от получаване на престацията.
Касаторът е обусловил посочването на въпроси по т. 5 и 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК , а именно „точно прилагане на закона и развитие на правото“. Според разясненията в т. 4 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона е – „разкриване на точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й и изясняване на установеното в закона правило и съответното му неточно прилагане е създаване на различно правило от установеното в закона.“ „Точното прилагане на закона“ е разкриване на точния смисъл на нормата чрез тълкуването й. „Точното прилагане на закона се отнася до изменение на задължителна практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба.“ Такова в случая не е налице, тъй като въззивният съд в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд, в посочените тълкувателни решения, е разрешил правния казус. Няма нужда от различно от вече даденото тълкуване за това кога договорите са нищожни и кога настъпва реституция на даденото по един нищожен договор. Липсва необходимост от такова тълкуване, което да преодолее неточното предходно тълкуване. Не може да се приеме, че Освен това в разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по т.д. 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че тълкувателните решения не могат да обосноват противоречиво разрешаване на правни въпроси, тъй като е задължително за органите на съдебна власт и съставът на Върховния касационен съд, разглеждащ касационната жалба по реда на чл. 290 от ГПК, е длъжен да се съобрази с него при разрешаване на правния спор. В този смисъл, въззивният съд, съобразявайки се в тълкувателните решения, не може да приеме различно разрешение. А от това правило и настоящият съдебен състав, на основание чл. 290 от ГПК, не може да пререши въпрос, за който има постановено вече тълкувателно решение. В този смисъл, формираната практика по правната норма на чл. 34 от ЗЗД не се нуждае от осъвременяване, поради настъпили промени в обществените услови или изменения на законодателството, или преодоляване на погрешни виждания относно прилагането на закона като допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в нормата на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, се изключва и когато вече има постановено съдебна практика. А в случая, по реда на чл. 290 от ГПК е постановено задължително решение № 303 от 01.10.2015 г. по гр.д. № 2081/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, съгласно което „правото на възстановяване по нищожните сделки възниква от получаване на изпълнението и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността. съдебното решение има установително действие, но не е елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД. При нищожност на сделката, поради противоречие на закона, е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД.“ Така формулираният отговор на въпроса в посоченото решение на ВКС, представлява по същество и отговор на поставените от касатора въпрос 5. Нормата на чл. 34 ЗЗД не е самостоятелно основание за нищожност и не въвежда специално основание за неоснователно обогатяване, различно от основанието по чл. 55, ал.1 , пр. 1 от ЗЗД.
По отношение на поставения въпрос по т. 6 от изложението, по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК, съдът намира, че частично относно установеното за процедурата по пар. 18, ал. 2 от ПР на ЗУТ, въпросът е свързан с анализ на доказателствата и фактите, установени от въззивния съд и не представлява въпрос, който формулира общо основание за достъп до касационно обжалване. В останалата част на въпроса относно това следва ли да има прогласяване на нищожност на договор, за да възникне изискуемост на вземането за даденото по договора, е постановена вече цитираната от съда практика по чл. 290 от ГПК и това изключва приложението на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.
Предвид изложените съображения и на основание чл. 288 от ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 29 от 28.01.2015 г. по т.д. 1045/14 г. Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.