6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
гр. София, 29.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т.д. N 1760 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „АЛ ШАМ 94” ООД срещу решение № 70 от 26.02.2018г. по в.т.д. № 753 / 2017г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 134/20.04.2016г. по т.д. № 7/2015г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е уважен предявения от „Авто Инженеринг Холдинг Груп” ООД срещу дружеството – касатор осъдителен иск за сумата от 171 493,88 лева – обезщетение за пълна липса на товар по сключен помежду им договор за превоз, установен с международна товарителница (CMR) от 28.11.2014г., по която изпращач е „Авто Инженеринг Холдинг Груп” ООД, превозвач – „АЛ ШАМ 94” ООД, получател – Министерство на труда и социалната сигурност на Турция, с описан вид на стоката и придружаващи документ – фактури 24444, 2445, 2446, 2447, ТИР карнет № JX77905836, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба 13.01.2015г. до окончателното изплащане на задължението, както и направените по делото разноски от 13 762,74 лева.
В касационната жалба е изложено становище за неправилност на атакуваното решение, поради необоснованост, игнориране и неправилно тълкуване на представените и събрани по делото доказателства, нарушение на материалния закон и на правилото за равнопоставеност в гражданския процес. Твърди се, че при повторното разглеждане на спора въззивният съд не е обсъдил всички наведени във въззивната им жалба доводи и аргументи. Жалбоподателят не споделя извода на съда, че е налице валидно сключен договор между ищеца и дружеството – жалбоподател, подчинен на разпоредбите на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, тъй като процесната международна товарителница не съдържа подписа на управителя на „АЛ ШАМ 94” ООД. Поддържа, че не следва да носи отговорност за унищожения товар, тъй като е налице непреодолима сила – пожар. Счита, че анализа на събраните по делото доказателства относно вероятната причина за възникване на пожара, категорично изключва възможността тя да се дължи на повреда в спирачките и по безспорен начин установяват външна причина (извън камиона и ремаркето), която е причинила пожара. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените претенции.
Ответниците по жалбата, „ФРИЛАЙН” ООД и „АВТО ИНЖЕНЕРИНГ ХОЛДИНГ ГРУП” ЕООД, в отговорите си излагат подробни съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба. „ФРИЛАЙН” ООД претендира разноски, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение № 174 от 19.12.2017г. по т.д. № 417/2017г. на ІІ т.о. на ВКС е отменено изцяло предходно постановено решение № 352 от 8.11.2016г. по в.т.д. № 578/2016г. на Апелативен съд – Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция. При повторното разглеждане на делото апелативният съд се е съобразил с указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона, че в отношенията между страните по настоящия спор е приложима Конвенция за договора за международен автомобилен транспорт на стоки (CMR), както и че компетентен да се произнесе по спора е държавният, а не арбитражният съд.
За да достигне до извода за наличие на договор за международен превоз на стоки между страните, решаващият съд се е позовал на предоставената по делото международна товарителница от 28.11.2014г., съдържаща подпис и печат на изпращача – „Авто Инженеринг Холдинг Груп” ООД, посочен превозвач –„Ал Шам 94” ООД и получател –Министерство на труда и социалната сигурност на Турция, както и вид на стоката. Посочил е, че съгласно чл. 4 от Конвенцията, договорът за превоз се установява с товарителница. Същевременно съдът, след анализ на съдържанието на международната товарителница, в частност текстът на английски, който освобождава превозвача от отговорност, е заключил, че превозвачът дори и да не носи отговорност за състоянието и бройката на стоките вътре в кашоните, носи отговорност за общата бройка на самите кашони. Също така е намерил за неоснователно възражението на дружеството – касатор, че липсва валидно изразена воля за сключване на договора, поради липсата на подпис на управителя на „Ал Шам 94” ООД върху товарителницата. Аргументирал се е с разпоредбата на чл. 5, т. 1 изречение две от Конвенцията, която допуска подписите да бъдат отпечатани или заменени с печатите на изпращача и превозвача, ако това се разрешава от законодателството на страната, в която се изготвя товарителницата. Изтъква, че поставените печати на дружеството –касатор върху международната товарителница, включително и посочването на регистрационните номера на товарния автомобил и ремаркето – собственост на „Ал Шам 94” ООД, не са оспорени, с оглед на което и въз основа на извършените от „Ал Шам 94” ООД действия в изпълнение на задълженията по договора, е направен извод за изразено съгласие за сключването на договора.
За да достигне до извода, че „Ал Шам 94” ООД носи отговорност за стойността на унищожената при пожара стока, решаващият състав е приел, че в случая не е налице основание за освобождаване на превозвача от отговорност за унищожения товар. Посочил е, че разпоредбите, уреждащи отговорността на превозвача, са в глава Четвърта от Конвенцията, като в чл. 17, т. 1 от Конвенцията е предвидено, че превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й. Тази обща разпоредба за отговорността на превозвача при цялостно унищожаване на превозваната стока, какъвто е настоящият случай, се прилага тогава, когато не е налице някое от изключенията, предвидени в чл.17, т.2 и т.4 от Конвенцията. Аргументирал е неприложимост на разпоредбата на чл.17, т.2 от Конвенция, предвиждаща освобождаване от отговорност на превозвача в случаите, когато липсата или повредата се дължат на обстоятелства, които не е могъл да избегне, предвид обстоятелството, че става дума за пожар, възникнал по време на превоз, без в процеса да се твърдят и без да са установени конкретни други обстоятелства. Съдът е счел, че не е налице и хипотезата на чл.17, т.4 от Конвенцията, тъй като от събраните по делото писмени и гласни доказателства е установил, че липсата или повредата не произтича от особени рискове, дължащи се на пакетиране, натоварване, подреждане или разтоварване на стоката от изпращача или получателя или от лица, действащи за тяхна сметка.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси за които се поддържа, че са от значение за изхода на делото: „1.1а/ При действаща към момента на постановяване на обжалваното решение от въззивния съд и към настоящия момент редакция на ГПК в частта досежно касационното обжалване и по-специално на нормите на чл. 280 и чл. 290 ГПК, кои са актовете, които имат приоритет – актовете на Конституционния съд или съдебната практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК?; 1.1б/ Има ли приоритет Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз пред вътрешното законодателство, при условие, че едната страна оспорва наличието на валидно превозно отношение, поради липса на договор за превоз и е оспорен подписа на управителя в представената от другата страна международна товарителница?; 2.1/ Преклудира ли се правото на ответника да представи доказателства и да прави доказателствени искания, респективно възражение по доказателства и доказателствени искания на ищеца, с изтичане на срока на отговор на исковата молба по чл.370 ГПК, респ. срока за допълнителен отговор, ако доказателственото искане не е заявено с отговора по първоначалната искова молба, а е заявено на по – късен етап – след допълнителната искова молба или след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът изважда възражение заявено в отговорите на исковата молба и уточнено от фактическа страна, с оглед на доклада или на указанията на съда?; 2.2/ Неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, респ. чл. 367, ал. 1 ГПК, неоспорването на всички представени от ищеца доказателства, само по себе си прави ли иска основателен и освобождава ли ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК?; 2.3/ В какъв обем следва да бъдат направени възраженията в отговора на исковата молба?; Следва ли същите да сочат правно основание на своето възражение?; 2.4/ Налице ли е в случая императивна материалноправна норма, която следва да се приложи и без да е налице конкретно оплакване от жалбоподателя/ответника?; 2.5/ Императивни ли са разпоредбите на чл. 17, т.2 и т.4 и чл.23, т.2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки?; 2.6/ Приложима ли е хипотезата на чл. 17, т. 4, б „в” от Конвенцията при пълна липса на превозния товар?; 2.7/ Следва ли да се доказват конкретните причини за възникването на непреодолима сила (форсмажор), или е достатъчно да бъде доказано, че непреодолимата сила е възникнала не по вина на превозвача, същата не се дължи на недостатъци на превозното средство или на грешки на лицето, извършващо превоза, като последният е направил всичко възможно същата да бъде избегната или преодоляна?”. Касаторът се е позовал и на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т.2 и ал. 2, последно предложение ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 7/02.07.1992г. по к.д. № 6/1992г. на КС на РБ, решение № 143/12.06.2016г. по т.д. № 1234/2014г. на І т.о. на ВКС, решение № 48/12.06.2017г. по т.д. № 408/2015г. на ВКС, решение № 128/25.02.2015г. по т.д. № 2611/2013г. на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Първият въпрос е зададен с оглед приложимостта на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз. Същият не може да обоснове допускане на второто решение на въззивната инстанция до касационен контрол, тъй като с постановеното по делото решение № 174 от 19.12.2017г. по т.д. № 417/2017г. на ІІ т.о. на ВКС при първото касационно производство е разяснено, че в настоящия случай намират приложение разпоредбите на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз. С оглед на това, въпросът не може да бъде предмет на преразглеждане във второто по ред касационно производство, на основание чл.295, ал.1, изр.1-во ГПК.
Въпрос № 1.1б не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакувания акт до касация, тъй като съдът е приел за доказано сключването на превозен договор между страните въз основа на съвкупна преценка на доказателствата – съдържанието на международната товарителница, печатите в нея на превозвача и извършените от последния действия по осъществяването на превоза с посочените в товарителницата превозни средства, негова собственост. Тези обстоятелства не са обхванати от въпроса, поради което същият не е обуславящ за изхода на спора.
Въпросите № 2.1 и № 2.2, касаещи съдържанието на отговора на исковата молба и последиците от релевирани или не възражения с него, съответно непосочването на доказателства, също не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържащите се във въпросите твърдения, не са обусловили правните изводи на съда. Въззивната инстанция е приела, че не могат да се ангажират доказателства относно преклудирани възражения, които не са заявени с отговора на исковата молба, с оглед тяхната неотносимост, в хипотеза, в която в допълнителната искова молба ищецът не сочи нови обстоятелства и доказателства. На второ място, апелативният съд се е позовал на невъзможност ответникът да оспори представени с исковата молба от ищеца писмени доказателства. Решаващият състав не е отрекъл правото да се ангажиран доказателства във връзка с направени в отговора на исковата молба възражения, така както се твърди във въпрос №2.1, нито е приел, че липсата на отговор на исковата молба и неоспорването на всички представени от ищеца доказателства само по себе си прави иска основателен и освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. Основателността на претенцията по чл.17 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз е изведена на базата на извършен от съда подробен анализ на представените по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъждане на доводите и възраженията на страните, въз основа на което е приет за доказан фактическият състав на иска.
Въпрос № 2.3 не покрива съдържанието на предпоставката на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като какъв е обема на направени възраженията в отговора на исковата молба зависи от активността на самата страна, като съдът не е изисквал от страните да посочат правното основание на свое възражение, нито от непосочването му е извел за тях негативни правни последици. Решаващият състав се е позовал на нещо друго – на липса на наведени факти от ответника – касатор в отговора на исковата молба, от които извежда възражения, направени за първи път във въззивната жалба.
Въпрос № 2.4 като общо зададен не може да бъде предмет на разглеждане в производство по чл. 288 ГПК.
Въпрос № 2.5, дали разпоредбите на чл.17, т.2 и т.4 и чл.23, т.2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз са императивни, също не осъществява общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът е приел, че разпоредбите имат повелителен характер, но изхода на спора по същество е обусловен от установяването или не на твърдяните факти, свързани с посочените разпоредби, за които са били ангажирани доказателства по делото.
И въпрос № 2.6 не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като съдът не е отрекъл принципно приложимостта на хипотезата на чл. 17, т. 4, б „в” от Конвенцията при пълно липса на превозния товар, но е обосновал недоказването й, тъй като не са налице действия на изпращача или на лица, действащи за негова сметка, които да са довели до пожара, свързани с пакетирането, натоварването или подреждането на стоката.
Въпрос № 2.7 относно наличието на непреодолима сила също не е обуславящ за изхода на спора. В отговора на исковата молба, ответникът се е позовал на липса на неизправност на товарния автомобил и ремаркето, като е посочил като причина за пожара товара, съответно на виновното поведение на служителите на изпращача, извършили натоварването, без да конкретизира в какво се състои то. В отговора на исковата молба не е твърдяно осъществяването на обективни факти, извън поведението на страните, като причина за пожара. Съдът е разгледал твърдението на ответника, че пожарът се дължи на товара, но е приел, че същото не е доказано, тъй като, от една страна, видът на товара е такъв, че не предполага саомозапалване /матраци, завивки, възглавници, килими, покривни, спортни стоки- уреди, топки и дрехи/, а от друга страна, е счел за недоказано и твърдението, че пожарът да се дължи на проявен умисъл или небрежност на работници на ищеца при натоварването на товара, на което е присъствал шофьора на ответника. Не могат да обусловят допускането на касационния контрол въпроси, свързани с факти, които не са били включени в предмета на делото, посредством своевременно направени от страните твърдения и възражения. С оглед на това, въззивната инстанция е приела, че не се твърди и не се установява пожара да се дължи на обстоятелства по чл.17, т.2 от Конвенцията, които превозвачът не е могъл да избегне.
Предвид липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като на ответника по касацията „ФРИЛАЙН” ООД следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 2840 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 70 от 26.02.2018г. по в.т.д. № 753 / 2017г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Ал Шам 94” ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Фрилайн” ООД, ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 2840 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.