О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
гр.София, 15.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1501 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. А. М. срещу решение № 701/26.03.2019 г. по в. гр. д. № 3942/2018 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 1691/16.03.2018 г. по гр. д. № 6417/2017 г. на Софийски градски съд.
В подадената от Б. А. М. жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон и прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и сe формулират въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция, съответно са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите са следните :
1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси?“
2. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва да съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще?“
3. „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“
4. „За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск?“.
5. „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“
В изложението се твърди, че петте въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ТК, II ТО, решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ТК, II ТО, решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ТК, II ТО, решение по гр. д. № 3923/2017 г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ТК, II ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ТК, I ТО, решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ТК, II ТО, решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ГК, IV ГО на ВКС. При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.
От ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е подаден отговор. В него се изразява позиция, че решението на Апелативен съд София не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. В решението съдът е отчел всички факти, които имат значение за определяне на обезщетението за причинени на пострадалия вреди. Въпрос четири не е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като в решението въобще не са изложени мотиви, че съпричиняването се предполага. Въззивният съд се е произнесъл по всички оплаквания на касатора и не се е отклонил от предписанията, дадени в цитираното от касатора решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО. В случай, че касационно обжалване бъде допуснато, в отговора е формирано искане решението на въззивния съд да бъде потвърдено. С отговора се претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че предявеният от Б. М. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск с правно основание чл. 284, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховане /отм./ е основателен до размер на 16 000 лв. като е взел предвид и изплатеното от ответника обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 11 200 лв. При определяне размера на дължимото за причинената увреда /счупена долна челюст/ обезщетение съдът е възприел заключението на приетата по делото съдебно – медицинска експертиза и посочените в него периоди, в които пострадалият е търпял интензивни болки и е изпитвал затруднения при дъвчене. Анализирал е продължителността на целия възстановителен процес, както и факта, че пострадалият е напълно възстановен и два месеца след инцидента се е върнал към нормалния си ритъм на живот. Отделно от това, е отчетел възрастта на пострадалия /19 години/, както и обществено икономическата обстановка в страната, установена чрез действащите към момента на деликта застрахователни лимити /първото тримесечие на 2014 г./ Във въззивното решение е съобразено и поведението на пострадалия по време на инцидента като съдът е приел, че поради непоставяне на предпазен колан и съзнателно предприети действия за качване в автомобил, управляван от алкохолно повлиян шофьор, е налице съпричиняване на вредоносния резултат, изразено в 30 % участие на ищеца – касатор в настоящото производство.
Първите три, формулирани от касатора въпроси, касаят критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се изпълни изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – обезщетението да бъде справедливо. По отношение на тях е изпълнено изискването на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да са от значение за изхода на делото, но не е налице допълнителния критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – същите да са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г., ППВС № 2/1984 г., установява, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Именно последното обстоятелство е в основата на определяне на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди. В процесната хипотеза Апелативен съд София е взел в предвид всички релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а е разгледано всяко едно от тях поотделно и в съвкупност как влияе върху физическото и емоционално състояние на касатора, както и върху неговия социален живот. Не е налице твърдяното в касационната жалба механично приложение на критериите за определяне размера на обезщетението, а тези критерии са свързани с конкретно осъществени и доказани по делото факти. Изрично въззивният съд е отнесъл проявлението на релевантите обстоятелства към датата на деликта и са отчетени икономическите условия на живот в страната към този момент. В практиката, на която се позовава касаторът, а именно – решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО, е застъпено становището, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент /настъпване на увреждането/ и са по – скоро техен ориентир.
Въпрос четири е некоректно зададен и не кореспондира с мотивите на въззивното решение, в което подробно са анализирани фактите, довели до извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – знаейки, че водачът на автомобила е употребил алкохол над допустимия от закона минимум, касаторът е поел риск да пътува в автомобила и то, без поставен предпазен колан. Въззивният съд не е основал изводите си за наличие на съпричиняване на предположения, а е преценил конкретни действия и бездействия на пострадалия, квалифицирайки ги като форма на принос. Отчел е заключението на вещите лица, според което непоставянето на предпазен колан е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, както и обстоятелството, че чрез многобройни гласни доказателствени средства е установено знанието на пострадалия относно употребата на алкохол от водача на МПС. Въззивното решение не противоречи на задължителната практика, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/1963 г., която сочи, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а е необходимо по безспорен начин да бъдат доказани конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е допринесъл за осъществяване на вредоносния резултат /създал е условия или е улеснил настъпването му/. Решението не противоречи и на посочената от касатора съдебна практика, обективирана в решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, в което са приложени дадените с ППВС 17/1968 г. разрешения. Не е налице отклонение и от решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО /с неправилно посочена от касатора година на делото/, както и от решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО, тъй като те са постановени при установена друга фактическа обстановка, а отделно от това в същите не се отрича наличие на принос при доказано съзнателното качване в автомобил, управляван от алкохолно повлиян шофьор, както и липсата на поставен предпазен колан. Изводите на въззивния съд са в съгласие и с т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, с което е преодоляно различното приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при преценка дали е налице съпричиняване на вредата в хипотеза, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от употребил алкохол водач над допустимите норми.
Въпрос пет е зададен хипотетично без връзка с конкретен процесуален въпрос, който е от значение за изхода на въззивното дело, и поради тази причина не удовлетворява общия селективен критерий за допускане до касация. Във фазата на селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалвания въззивен акт, съответно не проверява дали въззивният съд правилно е възприел фактическата обстановка по спора или обсъдил събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС
Касационната инстанция намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поради това не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.
При изхода на настоящото производство и предвид формулираното от ответника искане за присъждане на разноски, такива следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 960 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 701/26.03.2019 г. по в. гр. д. № 3942/2018 г. по описа на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Б. А. М., ЕГН [ЕГН], да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 960 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.