9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№518
гр. София,29.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2475 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, представлявана от адв. С. С., срещу решение № 106 от 16.05.2018г. по в.т.д. № 152/2018г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 116 от 29.12.2017г. по т.д. № 591/2016г. на Окръжен съд – Шумен. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на „Комплексен онкологичен център – Шумен” ЕООД сумата 198 227,64 лева – цена на проведени лечения за болнична помощ и високоспециализирани медицински дейности за период от 01.03.2015г. до 29.02.2016г., съгласно сключени между страните индивидуален договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 270307 от 23.02.2015г. и договор за извършване на високоспециализирани медицински дейности № 270306 от 23.02.2015г., ведно със законната лихва от 01.12.2016г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необсновано. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че договорите между страните и възникналите с тях правоотношения не могат да се квалифицират като обикновена гражданскоправна сделка и не са съглашения между равнопоставени субекти, а имат характер на административни договори, и на извода, че разпоредбите на договорите, дефиниращи определени стойности за изработка и за заплащане, са нищожни като противоречащи на чл.35 ЗЗО на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и като такива не произвеждат действие. Твърди, че не става ясно как и по какъв начин текстовете на процесните договори /Приложения/, уреждащи определени стойности за изработка и последващо закупуване от НЗОК, противоречат на посочените от съда правни норми. Прави и оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че медицинските дейности, чието заплащане се претендира, са били реално извършени, надлежно документирани и отчетени, като твърди, че съдът неправилно е кредитирал заключението на съдебно-медицинската експертиза и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, които според касатора противоречат на събраните доказателства. Твърди още, че ищецът не е организирал и провел нормативно разписаната процедура по надлежно заявяване на извършена от него надлимитна дейност пред съконтрахента си. Навежда и оплакване за допускане от въззивния съд на нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички събрани доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като сочи следните правни въпроси:
1. Може ли да бъде прогласена нищожност на част от клаузи от договора между страните по облигационно правоотношение, без по делото да са установени конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които се правят изводи за нарушение на императивни правни норми, нищожност на част от сделката и липса на правното й действие?
2. Нищожни ли са поради противоречие със закона клаузите от анексите /приложенията/ към договора, уреждащи конкретни параметри за изработка на медицинска дейност, и последващото й закупуване от НЗОК, при липса на изрично дефинирано от страните по облигационното отношение нормативно основание /в случая Решение на НС на НЗОК/ за сключването на анексите? Налице ли е порок във волята на страните в тази хипотеза?
3. Може ли да е налице частична недействителност на клаузи, които не засягат същественото съдържание на един договор, когато липсват императивни правни норми, които да ги заместят?
4. Може ли съдът служебно да признае порок на сделката и прогласи нищожност на клаузи от договора между страните, когато не е надлежно сезиран с иск за прогласяване на нищожност от страна на ищеца по делото?
Касаторът твърди противоречие с решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 198 от 10.08.2015г. по гр.д .№ 5252/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 171 от 08.08.2014г. по гр.д .№ 4175/2013г. на ВКС, решение № 33 от 02.07.2015г. по гр.д .№ 3903/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 202 от 27.02.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ВКС, решение № 10 от 08.01.2018г. по в.т.д. № 555/2017г. на Варненски апелативен съд.
Касаторът поддържа още, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ, като сочи, че правните изводи на въззивния съд противоречат в цялост на решение № 2 от 22.02.2007г. на КС по конституционно дело № 12/2006г. относно съдържанието на разпоредбата на чл.35 ЗЗО.
Касаторът твърди още, че е налице и произнасяне по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и решаван различно от съдилищата, като сочи практика в противоположния смисъл, обективирана в решение № 10 от 08.01.2018г. по в.т.д. № 555/2017г. на Варненски апелативен съд.
Касаторът излага и твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност и явна необоснованост на въззивното решение.
Ответникът „Комплексен онкологичен център – Шумен” ЕООД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че доводите за противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с практиката на ВКС са общи и подвеждащи, като не е посочено в какво конкретно се състои противоречието. Оспорва и довода за наличие на противоречие на обжалваното решение с посоченото решение на КС. По отношение на довода за противоречиво разрешаване на правен въпрос, обоснован с представеното решение на Варненски апелативен съд, сочи, че не е налице идентичност на предмета по това дело, тъй като договорът по него е сключен при действието на следващия НРД 2016 и спорът е за неизпълнение на задължения за своевременно заявяване за плащане в месеца, респ. тримесечието от страна на изпълнителя. Поддържа, че не е налице и очевидна неправилност на решението. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 270307/23.02.2015г. и договор за извършване на високоспециализирани медицински дейности № 270306/23.02.2015г., с които ищецът се е задължил да оказва на здравноосигурени лица и здравно неосигурени лица по пар.2 от ЗБНЗОК за 2015г. и лицата по пар.7 от ЗБНЗОК за 2015г. болнична помощ по подробно изброени клинични пътеки, както и да извършва конкретни високоспециализирани медицински дейности, а възложителят – да заплаща съответните дейности по посочените в договорите цени. Приел е, че след сключване на договора за оказване на болнична медицинска помощ между страните са подписани 10 допълнителни споразумения за корекция на стойността на дейностите в болничната медицинска помощ /БМП/, медицинските изделия в БМП и лекарствени продукти за лечение на злокачествени заболявания в условията на БМП, съобразно Приложение № 2, в което са определени общи стойности на дейностите в БМП, за част от месеците на 2015г., а след сключване на договора за извършване на високоспециализирани медицински дейности между страните са подписани 13 допълнителни споразумения, с които се коригират общите стойности на ВСМД за определени периоди. Въззивният съд е приел, че по отношение на възникналите правоотношения следва да бъдат приложени правилата на договорното право.
Въз основа на заключението на СМЕ въззивният съд е приел за установено, че дейностите, за които се претендира плащане, са били извършени в съответствие с критериите за добра клинична практика и надлежно документирани от лечебното заведение, без да е налице възражение от страна на РЗОК към определена медицинска дейност, лечение или пациент. Приел е за установено от заключението на СТЕ, че всички дейности, за които се претендира плащане, са били включвани от ищеца в ежедневните отчети, които са били изпращани в електронния портал на НЗОК и на база на които софтуерната система на НЗОК е генерирала насрещни ежеседмични и ежемесечни справки, в които са включени всички отчетени от ищеца дейности, вкл. и т.нар. „надлимитна дейност”. Въз основа на заключението на ССЕ е приел за установено, че всички дейности са документално обосновани с издадени фактури, дебитни и кредитни известия и месечни справки за извършените медицински дейности, както и че общият размер на отказаните и незаплатени медицински дейности за всички отчетни периоди е 198 227,64 лева. С оглед на тези доказателства и на показанията на свидетеля К., въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че претендираните за плащане дейности не са извършвани и не са отчитани.
Въззивният съд е приел, че въвеждането на лимити за плащане на дейности от изпълнители на медицинска помощ е резултат на Решение № РД-НС -04-9 от 27.01.2015 г. на НС на НЗОК, с което на основание Закона за здравното осигуряване, Правилника за устройство и дейността на НЗОК и Закона за бюджета на НЗОК за 2015 надзорният съвет е приел да се разпределят до 95% от средствата, получени през 2014 г. на изпълнителите на болнична медицинска помощ, при които има спешна диагностика и лечение, и до 90% от средствата, получени през 2014 г. на изпълнителите на болнична медицинска помощ, при които няма спешна медицинска помощ. Посочил е, че с решение № 5750 от 29.08.2016 г. на Административен съд София град по адм. дело № 7527/2015 г. решението на НС на НЗОК в тази част е прогласено за нищожно, поради липса на компетентност на съвета да променя разходи за болнична помощ. Изложил е съображения, че нито в Закона за здравното осигуряване, нито в Закона за бюджета на НЗОК е предвидена възможност НС на касата да определя обема на финансови средства за заплащане на дейностите за болничната медицинска помощ, залагайки процентен механизъм спрямо средствата, получени през 2014 г., а единственото възложено му правомощие съгласно текстове от ЗБНЗОК за 2015 г. е да определи реда, по който вече утвърдените със Закона средства да бъдат разпределени между отделните РЗОК и лечебните заведения. С оглед на това въззивният съд е заключил, че решението на надзорния съвет не е произвело действие, т.е. не е налице правно основание за лимит на дейностите, извършени правомерно от изпълнителите на болнична медицинска помощ.
По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че отказът на НЗОК да финансира със средства, заложени в бюджета, извършените дейности по клинични пътеки и свързаните с тях високоспециализирани медицински дейности, не е нормативно установен, пради което тези дейности подлежат на заплащане, тъй като от доказателствата по делото се установява наличието на реално изпълнение на задълженията на болницата към здравноосигурени лица, по клинични пътеки, които следва да се заплащат от здравната каса.
Въззивният съд е приел, че клаузите на чл.40 от договора за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и в чл.26 от договора за извършване на високоспециализирани медицински дейности и Приложения № 2 към договорите, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени, са нищожни като противоречащи на императивната норма на чл.35 от ЗЗО, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД и като такива не провеждат действие. Изложил е съображения, че осъществената болнична помощ следва да бъде заплатена в изпълнения обем, тъй като за оказването на болнична помощ по клинични пътеки няма уговорени лимити, и след като е сключен договор между болница и здравната каса, то последната дължи заплащане на всички дейности по уговорените клинични пътеки в рамките на лимитите за клинични пътеки, както в случая са уговорени в чл.19, съответно чл.12 от договорите. Приел е, че следва да се извърши плащане и над лимитните дейности, тъй като в договорите не е предвидена възможност след изчерпване на предварително определените стойности лечебното заведение да прекрати извършването на определените по договора дейности, а напротив, въведено е изискване ищецът в качеството му на изпълнител да осигурява договорената БМП на ЗОЛ, да разполага по всяко време на изпълнение на договора с медицински специалисти, да поддържа функционираща и изправна медицинска апаратура и оборудване, да не изисква заплащане или доплащане от ЗОЛ за дейност предмет на договорите, освен в изрично предвидени случаи и др. С оглед на тези основни задължения на ищеца е приел, че НЗОК му е възложила изпълнението на дейностите, предмет на договора, като не е поставено ограничение на приема на ЗОЛ съобразно лимита на договорените средства, поради което задължение на НЗОК е да заплати стойността на тези лечения по силата на здравното осигуряване. Въззивният съд е посочил още, че както в сключените договори от 23.02.2015 г., така и в приложимия в отношенията между страните Национален рамков договор – 2015 г., са предвидени редица санкционни клаузи, поради което при констатиране на отделни нарушения от страна на изпълнителя на болнична помощ, свързани с документооборота или начина на провежданото лечение, възложителят с оглед тежестта на нарушение по изпълнение на вида и обема по пакети болнична помощ, следва да обоснове и съответния размер на финансова неустойка, а не да отрича по принцип правилно извършеното лечение от страна на изпълнителя.
По тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск и е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първонистанционния съд. В мотивите си първоинстанционният съд е приел, че в чл.26б от ЗЛЗ са описани дейностите, които комплексният онкологичен център като лечебно заведение извършва с оглед на това и съобразно чл.4, ал.1 ЗЛЗ е прогласено безусловното и неотменимо задължение на комплексния онкологичен център като лечебно заведение да извършва посочените лечебни дейности.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос, макар и формулиран общо и неясно, е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение за липса на конкретни факти и обстоятелства, обуславящи извод за нарушение на императивни правни норми. Противно на това твърдение, въззивният съд е достигнал до извод, че клаузите на чл.40 от договора за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и в чл.26 от договора за извършване на високоспециализирани медицински дейности и Приложения № 2 към договорите, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени, са нищожни като противоречащи на императивната норма на чл.35 от ЗЗО, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Вторият материалноправен въпрос също не съответства на мотивите на обжалваното решение, тъй като изводът за нищожност на клаузи от сключените между страните договори не е обоснован единствено със съображения, свързани с решението на Надзорния съвет на НЗОК, което е прогласено за нищожно с решение на ВАС, а с противоречието им с императивна правна норма на ЗЗО. Поради това тези въпроси по начина, по който са формулирани, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не отгововарят на общото изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По третия материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД, е формираната постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. В представеното от касатора решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по поставения от касатора въпрос е прието, че и при липса на императивни правни норми, които по право да заместват конкретни недействителни договорни клаузи, частичната им нищожност може да бъде прогласена, но при условие, че недействителните клаузи не се отразяват на действието на валидната част на сделката, т.е. да не са съществени, и че тази валидна част може да породи присъщите й правни последици и съобразно конкретните недвусмислени обстоятелства може да се предложи, че сделката би била сключена от страните й без недействителните й части. Поради това по формулирания от касатора въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК , а относно наличието на посочените в цитираното решение на ВКС условия за прогласяване нищожност на договорна клауза при липса на императивна правна норма, която да я замести, правен въпрос не е поставен.
Четвъртият въпрос е важен, но по отношение на него не е осъществено допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Нищожността на клауза от сключен договор може да бъде предявена както с иск, така и с възражение от ответника, когато е предявен иск за реално изпълнение на този договор. Когато ищецът претендира изпълнение на задължение, произтичащо от договор, което ответникът отказва, позовавайки се на клауза от договора, ищецът може да релевира нищожността на тази клауза с реплика, направена в исковата молба или в допълнителната искова молба след отговора на ответника. В този смисъл е и представеното от касатора решение № 198 от 10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е признал за недействителни клаузи от сключения между страните договор, въпреки липсата на предявен иск за прогласяване на нищожността им, произнасяйки се по наведените в исковата молба твърдения за дължимост на претендираните суми поради липсата на законово основание за въвеждането на месечни лимити. В този смисъл не е налице противоречие на въззивното решение и с останалите решения на ВКС, представени от касатора.
Искането за допускане на касационно обжалване поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение на КС е неоснователно, тъй като касаторът не е формулирал процесуалноправния или материалноправния въпрос, по който твърди, че е налице такова противоречие. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Дори и да се приеме, че това допълнително основание се сочи във връзка с формулираните от касатора и посочени по-горе четири правни въпроса, в посоченото решение на КС липсва произнасяне по тях.
По същите съображения е неоснователно и искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като и във връзка с това основание не са формулирани правни въпроси. Ако се приеме, че соченият селективен критерий се отнася до формулираните четири въпроса, то по отношение на първите два от тях наличието му не следва да се обсъжда, тъй като въпросите не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, а по отношение на последните два не е налице, тъй като по тях е формирана постоянна съдебна практика.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника не следва да се присъжат разноски, тъй като не са представени доказателства, че договореното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция е заплатено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106 от 16.05.2018г. по в.т.д. № 152/2018г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: