2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
София, 30.09.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3839/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 35 от 20.01.2014 г. по гр. д. № 793/2014 г. Софийският окръжен съд потвърдил решение № 67 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 358/2012 г. на Свогенския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. И. П. срещу Г. Д. У., Ц. П. У. и Г. Г. У. искове с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на загражденията към собствения на ищеца имот, за осигуряване на достъп до [улица], за възстановяване на оградата между УПИ ХІІ-75 и ХV-74 от кв. 8 по плана на [населено място], вилна зона «Голяма лъка», както и за премахване на портата, обслужваща жилищната сграда в УПИ ХV-74, и на улука на оттичане на дъждовните води между двата имота.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ищеца, който относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация – ответници по иска, считат, че касационната жалба е просрочена, а обжалваното решение не подлежи на касационно обжалване по критерия на чл. 280, ал. 2 ГПК; ако тези доводи бъдат приети за неоснователни, то според ответниците поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Касационната жалба е подадена на 04.04.2014 г.
Съобщението с указание, че въззивното решение подлежи на обжалване, както е посочено в него, е връчено на ищеца чрез процесуалния му представител адвокат И. В. на 04.03.2014 г. Преди това, на 17.02.20104 г., въз основа на подадена от него молба, ищецът лично е получил копие от решението, съдържащо указание за възможността то да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от получаването. Според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., разпоредбата на чл. 283, изр. 1 ГПК, тълкувана във връзка с чл. 7, ал. 2 ГПК, налага извод, че за решенията, които не са обявени присъствено на страните, срокът за обжалване започва да тече не от някой друг момент, а от връчване на съобщението, че решението е изготвено. Така предвиденият ред за съобщаване е императивен и поради това не може да бъде заместен от получаване от страната на препис от решението. Процесуалните действия, извършени преди определения от закона начален момент, не могат да бъдат зачетени, тъй като срокът за обжалване започва да тече не от научаването за постановения съдебен акт, а от съобщаването му, за да бъде обжалван. След като към момента на подаване на касационната жалба срокът, чието изчисляване започва от датата на връчване на съобщението, не е изтекъл, същата не е просрочена.
На следващо място доводът за просрочие е мотивиран с оттеглянето с молба от 19.03.2014 г. на пълномощието, дадено от жалбоподателя на адвокат И. В.. Макар вече да не е имал качеството процесуален представител, същият е подал касационната жалба с вх. № 750 от 04.04.2014 г., която е подписана от него, а не от страната, което според ответниците не е нередовност на жалбата, а липса на жалба. Този довод също е неоснователен, защото съдът е длъжен да администрира и неподписаната жалба, стига същата да е подадена в срока по чл. 283 ГПК, като този извод следва от разпоредбата на чл. 285, ал. 1 ГПК. С молба от 12.05.2014 г. жалбоподателят е потвърдил извършеното без представителна власт действие, при което положение касационната жалба правилно е приета от въззивния съд за редовна.
Не е налице хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК, както считат ответниците по касация. Според тази разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. Ответниците се позовават на чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК, но същата е неприложима, тъй като касае делата по искове за нарушено владение. В случая е предявен негаторен иск, който е иск за собственост и се прилага чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, според която размерът на цената на иска е данъчната оценка на имота или на вещното право, а ако няма такава – неговата пазарна цена. Видно от удостоверението по чл. 264, ал. 1 ДОПК, данъчната оценка на имота е 8 002.20 лева.
С оглед изложеното следва да се приеме, че касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, а въззивното решение подлежи на касационно обжалване, тъй като не се обхваща от ограничението по чл. 280, ал. 2 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване, обаче, не са налице, по следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено, че по делото има няколко основни въпроса, които се нуждаят от специално тълкуване и съобразяване с общата съдебна практика, а и с окончателните решения на ВКС. Конкретни питания, обаче, не са формулирани.
На първо място в изложението е записано, че по реда на чл. 109 ЗС се осигурява защита на възможността носителят на право на собственост да упражнява това свое право в пълния му обем с оглед вида и предназначението на имота, като не се допуска неоснователно пряко или косвено въздействие върху имота от други лица, т. е. такива действия, които да ограничават правата на собственика, създавайки му пречки да ползва имота според неговото предназначение. Според касатора това съображение не е прието от районния и от въззивния съд, но видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е подходил по този начин. След като е приел, че е доказана активната материалноправна легитимация на ищеца върху процесния имот, зает от задънена улица, съдът е посочил, че е необходимо собственикът на имота да установи кое е действието, което препятства упражняването на правото му на собственост, както и връзката между това действие и създаденото състояние от ответниците, което смущава или ограничава използването на собствения му УПИ ХІІ-75 по предназначение. След анализ на събраните по делото доказателства е формирал извод за неоснователност на предявените искове предвид липсата на доказано конкретно действие, което да пречи на ищеца да упражнява пълноценно правото си на собственост. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Поставеният въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби. При липсата на конкретен въпрос, който да е относим към решаващите мотиви на въззивния съд по разглежданото дело, е невъзможна и преценката за противоречие на обжалваното решение с приложената и посочена съдебна практика.
На следващо място в изложението е посочено, че когато по висящо дело се ползват документи без правна сила или такива, които пораждат съмнение, че са документи с невярно съдържание, но от които зависи изходът по гражданския спор, съдът по необходимост, с оглед установяване на обективната истина, спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК – нещо, което Софийският окръжен съд не възприел. На последно място касаторът сочи, че когато се установят обстоятелства, пораждащи съмнение в обективността на съдебно-техническата експертиза, респективно в приложените от официалните институции документи, и след установяване, че представената скица-проект за устройствения план не е следствие на осъществена процедура за изменение на плана, следва служебно да се назначи допълнителна експертиза с цел изясняване на обективната истина – това също не било възприето от окръжния съд. Тази част от изложението е във връзка с оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при доказване правото на собственост върху спорния по делото имот. Касаторът, който е ищец по делото, няма интерес от поддържането им, тъй като въззивният съд е приел, че имотът е засегнат от предвижданията на улично-регулационния план, който не е бил приложен, не е проведена специалната процедура в ЗПИНМ /отм./ по отчуждаване и обезщетяване на собственика, поради което и правото на собственост не е изгубено.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 570 лева, съставляващи възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 19.06.2014 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 35 от 20.01.2014 г. по гр. д. № 793/2014 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. И. П. да заплати на Г. Д. У., Ц. П. У. и Г. Г. У. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 570 /петстотин и седемдесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: