О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
София, 09 юни 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б., Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2040 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. срещу въззивно решение № 340 от 23.02.2016 г., постановено по гр.д. № 3877/2015 г. на Апелативен съд София, с което частично се отменя решение № 248 от 15.07.2015 г. по гр.д. № 763/2014 г. на Окръжен съд Кюстендил и е уважен предявения иск на М. Д. М. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за сумата 6000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигането на обвинение за престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и т.7, вр. с чл.20, ал.2 от НК, по което е била постановена оправдателна присъда, ведно със законните лихви от 11.04.2014 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд в осъдителната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, дали определянето на неимуществените вреди следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства във връзка с точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и по материалноправния въпрос, как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице с оглед общоприетия критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ. Касаторът е изложил съображения, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и на формираната задължителна практика с решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г., ІІІ г.о.; решение № 95/23.04.2014 г. на ВКС по гр.д. № 5805/2013 г., ІІІ г.о. и решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на ВКС, ІV г.о., както и че се решават противоречиво от съдилищата – решение № 489/15.03.2013 г. по гр.д. № 4269/2012 г. на САС.
Ответникът по касационната жалба М. Д. М., чрез адвокат М. Д. от САК е подал писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата и твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 04.12.2004 г. е повдигнато обвинение на М. Д. М. за извършено престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и т.7, вр. с чл.20, ал.2 от НК, като първоначално той е бил задържан за 72 часа и му е била определена мярка за неотклонение „задържане под стража” от 09.12.2004 г. до 13.12.2004 г., когато е заменена с парична гаранция в размер на 300 лева. Установил е, че първоинстанционният съд е постановил осъдителна присъда, отменена от въззивната инстанция поради допуснати съществени процесуални нарушения. След повторното разглеждане на делото, М. Д. М. отново е бил осъден, но при въззивното обжалване, ищецът е оправдан от Окръжния съд К. с влязла в сила присъда на 11.04.2013 г. Съобразявайки конкретните обстоятелства по делото за продължилото около десет години наказателно преследване, постановените две осъдителни присъди на първата инстанция, тежестта на обвинението и изживените притеснения от обвинението, с оглед съдебното минало на пострадалия и постановената мярка за неотклонение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а справедливо обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение е в размер на 6000 лева.
Поставените в изложението към касационната жалба правни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на пряка връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, което е в съответствие с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.19, която не е загубила сила и при действието на ГПК от 2007 г. Според дадените разяснения в това тълкувателно решение, при разглеждането на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и въз основа на тях е приел, че наказателното преследване е продължило за сравнително дълъг период, което се е отразило върху личния живот на ищеца, с оглед на което е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС – т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., според която, критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. В този смисъл, изводите на въззивния съд са съобразени с обвързващата практика на ВКС, а доводите за тяхната необоснованост не може да се разглеждат в производството селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. С дадените указания в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В обжалваното решение не е разгледан въпроса за допринасянето на вредоносния резултат, поради което поставените правни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие със задължителната практика на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Повдигнатият материалноправен въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото приложното поле на тази хипотеза не обхваща случаите, когато съдебната практика по поставените въпроси е уеднаквена, тъй като в този случай не е налице допълнителното основание на по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона, а противоречие с практиката на ВКС. За да е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е необходимо правните въпроси да са разрешени в обжалваното въззивно решение в противоречие с други влезли в сила решения на съдилищата, които представляват незадължителна съдебна практика, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и същевременно да няма произнасяне на ВКС, което да е задължително за съдилищата. В този смисъл, не може да се обоснове противоречиво решаване от съдилищата на поставения въпрос с решение № 489/15.03.2013 г. по гр.д. № 4269/2012 г. на САС.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 340 от 23.02.2016 г., постановено по гр.д. № 3877/2015 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.