О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
гр.София14.06.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на девети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 84 от 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. С. Г., Н. Г. Т., Т. Г. Т., К. П. Т. и П. П. Т. срещу решение № 309 от 30.10.2009 г. на Хасковския окръжен съд, граждански състав, постановено по в.гр.д. № 426 от 2009 г., с което е оставено в сила решение № 289 от 30.04.2009 г. по гр.д. № 2* от 2007 г. на Хасковския районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите срещу Х. В. Х. , действащ като Е. „К” иск с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ за установяване на право на собственост върху имот с идентификационен № 7* по кадастралната карта на гр. Х., одобрена със заповед № Р* от 05.10.2006 г. на ИД на АК-София.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението- касационно основание по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че е налице противоречие на обжалваното решение със съдебната практика по следните въпроси: 1. Необходима ли е скица към решението на П. комисия /сега Общинска служба „З”/ при възстановяване на собственост на земеделски земи по реда на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ, 2. Д. попълването на кадастралната карта в случай на реституция на земеделски имот по реда на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ е елемент от фактическия състав на реституцията и 3. Д. ли е преразглеждане на влязло в сила съдебно решение на граждански съд и обявяването му за неправилно от друг граждански съд, извън допустимите способи за отмяна. Като решения, на които обжалваното решение противоречи по първите 3 въпроса са посочени: решение №1188 от 23.10.2008 г. по гр.д. № 3* от 2007 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 113 от 22.02.2005 г. по гр.д. № 2* от 2003 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1* от 07.12.2004 г. по гр.д. № 1* от 2003 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 289 от 06.03.2001 г. по гр.д. № 1* от 2000 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 22 от 25.03.2003 г. по гр.д. № 69 от 2002 г. на Бургаския апелативен съд, решение № 820 от 04.07.2008 г. по гр.д. № 3* от 2007 г. на ВКС, Пето г.о., решение № 1* от 12.11.2008 г. по гр.д. № 5* от 2007 г. на ВКС, Пето г.о., решение № 195 от 15.04.2009 г. по гр.д. № 6* от 2007 г. на ВКС, Трето г.о. и решение № 1* от 03.10.2003 г. по гр.д. № 109 от 2003 г. на ВКС, Четвърто г.о. Освен това,касаторите считат, че произнасянето на ВКС по въпроса допустимо ли е да се преразглежда влязъл в сила акт на административен орган чрез т.нар. „косвен съдебен контрол”, се налата с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като след постановяване на решение № 4* и № 6* на ЕСПЧ се налагало да се промени тълкуването, дадено от ОСГК на ВКС в Тълкувателно решение № 6 от 2006 г. по гр.д. № 6 от 2005 г. относно възможността гражданския съд да осъществява косвен съдебен контрол върху влезли в сила административни актове.
Ответникът Х. В. Х. , действащ като Е. „К” оспорва жалбата като недопустима и неоснователна.
Третото лице-помагач „Х” А. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ищците не са собственици на претендирания имот. До този извод съдът е стигнал след като е осъществил т.нар.косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на Общинска служба „З”–гр. Хасково № 36 от 14.07.2003 г. Счел е, че от събраните по делото доказателства е установено, че върху бившия земеделски имот, собственост на наследодателя на ищците Т, е било реализирано мероприятие по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ във връзка с чл.1в от ДР на ППЗСПЗЗ /имотът представлявал част от обслужващия терен към сгради на „Х” А. , асфалтиран е и се ползва за паркинг/ и поради това правото на собственост върху него не е можело да бъде възстановено по предвидения в ЗСПЗЗ административен ред. Прието е още, че решението от 20.07.2000 г. на Хасковския окръжен съд по гр.д. № 1* от 1999 г., постановено по реда на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ и решението на ОСЗГ от 14.07.2003 г. за възстановяване на собствеността върху този имот на ищците не се ползват със сила на пресъдено нещо и нямат обвързваща сила по отношение на ответника, който не е бил страна в развилото се по реда на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ административно производство за възстановяване на собствеността върху процесния имот.
С оглед на тези основни мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска, произнасянето на ВКС по първите два поставени от касаторите въпроси /необходима ли е скица към решението на П. комисия /сега Общинска служба „З”/ при възстановяване на собственост на земеделски земи по реда на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ и дали попълването на кадастралната карта в случай на реституция на земеделски имот по реда на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ е елемент от фактическия състав на реституцията/ не се налага, тъй като с нищо не би довело до промяна на крайния извод на съда за неоснователност на предявения установителен иск за собственост.
По третия поставен от касаторите въпрос /допустимо ли е преразглеждане на влязло в сила съдебно решение на граждански съд и обявяването му за неправилно от друг граждански съд, извън допустимите способи за отмяна/ не се констатира противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС или на други граждански съдилища в страната: Посоченото от касаторите решение № 1* от 12.11.2008 г. по гр.д. № 5* от 2007 г. на ВКС, Пето г.о., според което влязло в сила съдебно решение може да се преразглежда само при томяна на това решение по реда на чл.231 от ГПК /отм./, не противоречи на приетото в обжалваното по настоящото дело решение на Хасковския окръжен съд. В него е поставен не въпроса дали може да бъде преразглеждано едно вече влязло в сила съдебно решение, а въпроса спрямо кои лица съдебното решение има сила на пресъдено нещо- Хасковският окръжен съд не е преразгледал един вече приключил съдебен спор между същите страни, а е приел, че съдебно решение по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, което е постановено в административно по своя характер поризводство, няма сила на пресъдено нещо спрямо лице, което не е участвало в това административно производство.
По четвъртия въпрос /допустимо ли е да се преразглежда влязъл в сила акт на административен орган чрез т.нар. „косвен съдебен контрол”/ приетото от въззивния съд напълно съответства на практиката на гражданските съдилища и на ВКС на РБ, включително и на задължителна такава- Тълкувателно решение № 6 от 2006 г. по гр.д. № 6 от 2005 г на ОСГК на ВКС. Поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос за възможността гражданския съд да осъществява косвен съдебен контрол върху законосъобразността на административните актове: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 29.02.2010 г. по гр.д. № 1 от 2009 г. на ОСГК на ВКС, това основание е налице, когато има празнота в закона, поради което се налага да се прилага правото или закона по аналогия, или когато има неясна правна норма, която се налага да бъде тълкувана от ВКС, или когато едно вече дадено от ВКС тълкуване следва да бъде променено /корегирано/ с оглед настъпили промени в законодателството или в обществените отношения.
В случая по поставения от касаторите въпрос дали гражданският съд може да извършва т.нар. косвен съдебен контрол върху законосъобразността на административните актове, както и самите касатори са посочили, има задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 2006 г. по гр.д. № 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Не се налага промяна на тази задължителна практика, тъй като не са настъпили промени в обществените отношения или в законодателството, които да налагат такава промяна. Напротив, настъпилите след 2006 г. промени в законодателството са в подкрепа на дадането от ВКС тълкуване в горепосоченото тълкувателно решение: съгласно чл.17, ал.2, изр.2 от ГПК, в сила от 01.03.2008 г., гражданският съд има право да се произнася по законосъобразността на административните актове в случаите, когато тези актове се противопоставят на страна по гражданското дело, която не е била участник в административното производство по издаването на този административен акт и неговото обжалване. Именно такъв е настоящия случай, при който правото на собственост върху земеделската земя на ищците е било възстановено с административен акт /решение на ОСЗГ/, постановен в административно по своя характер производство, в което ответникът по делото не е имал право да участва като заинтересована страна, за да ангажира доказателства в защита на правото си на собственост върху процесния имот.
Посочените от касаторите решения на Е. съд по правата на човека /решения от 12.01.2006 г. и от 14.06.2007 г. по жалби вх. № 4* от 1999 г. и № 6* от 2001 г. по делото на К. и др. срещу България/ също не налагат промяна на практиката на ВКС по горепосочения въпрос, тъй като в тези решения по същество е прието същото- че както в България, така и във всички правни системи силата на пресъдено нещо на решенията е ограничена аd personam- тоест само по отношение на лицата, които са страни по делото или техни правоприемници. Действително, с тези съдебни решения България е осъдена за нарушение на чл.6, ал.1 от ЕКПЧ, но не защото българският граждански съд няма право да преценява законосъобразността на административните актове, които засягат права на трети неучаствали в административното производство лица, а защото няма право да преразглежда един вече решен със сила на пресъдено нещо спор между същите страни- прието е, че по делото по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на К. и др.жалбоподатели върху земеделските им земи страна са били тези жалбоподатели и Държавата чрез нейния орган- П. комисия, която като страна по делото е разполагала с всички процесуални средства да защити интересите и правата на Държавата по това дело и че по делото с правно основание чл.108 от ЗС, по което вещните права на К. и др.жалбоподатели върху същите земеделски земи са отречени, страните са били същите- тези жалбоподатели и Държавата, от чието име и за чиято сметка действал ищеца по делото- държавното лесничейство. Разгледаният по настоящото дело случай е съвсем различен- при него законосъобразността на административния акт /решение на Общинска служба „З”/ се оспорва не от държавен орган, а от трето лице /едноличен търговец/, което заявява самостоятелни вещни права върху възстановения с административния акт на ищците недвижим имот и което, както бе посочено по-горе, по закон не е имало право да участва в административното поризовдство, за да защити това свое вещно право.
Неоснователно е искането на касаторите за започване на процедурата, предвидена в чл.234 от Договора за създаване на европейската общност /ДЕО/, касаеща оправяне на искане за даване на преюдициално заключение. Съгласно горепосочения чл.234 от договора, такова искане се отправя от националния съд до С. на европейската общност със седалище в Л. само в следните случаи: 1. Когато се налага тълкуване на ДЕО, 2. К. от значение за изхода на воденото пред националния съд дело е обстоятелството, дали определен акт на институциите на Е. общност или на Е. централна банка е валиден и как той следва да се тълкува, което налага произнасяне на С. на европейската общност по този въпорс и 3. К. се налага тълкуване на учредителните актове на органите, създадени въз основа на акт на С. на Е. , когато те предвиждат това. В случая по настоящото дело касаторите не поставят въпрос за тълкуването на ДЕО или за тълкуването или валидността на актове на институциите на Е. общност или на учредителните актове на органи, създадени въз основа на акт на С. на Е. Поставят въпрос за съответствието на практиката на българските граждански съдилища с практиката на Е. съд по правата на човека и основните свободи, която практика не е акт на институция на Е. общност по смисъла на чл.234 от ДЕО /съгласно част П. от ДЕО институциите на общността са: Еврейският парламент, С. на Е. , Е. комисия, С. на европейската общност в Л. и С. палата/. Поради това този въпрос не може да бъде предмет на преюдициално запитване, направено по реда на чл.234 от ДЕО.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбата на Т. С. Г., Н. Г. Т., Т. Г. Т., К. П. Т. и П. П. Т. срещу решение № 309 от 30.10.2009 г. на Хасковския окръжен съд, граждански състав, постановено по в.гр.д. № 426 от 2009 г.
ОСЪЖДА Т. С. Г., Н. Г. Т., Т. Г. Т., К. П. Т. и П. П. Т. всички със съдебен адрес: гр. С., ул.”А” № 8, ет.7, адв.дружество С. и Д. да заплатят на Х. В. Х. , действащ като Е. „К” със седалище и адрес на управление гр. Х., ул.”Б” № 39, ет.2 на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК разноски по делото пред ВКС в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.