О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
ГР. София, 11.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.03.2015 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №181/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Ш. В. /У./, гражданин на И., с постоянно местожителство в РБ срещу въззивното решение на Градски съд София /ГС/ по гр.д. №3255/13 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е прогласена нищожността на първоинстанционното, с което е прекратен с развод бракът на касатора с Я. В., гражданка на И.; първоинстанционното решение е обезсилено по небрачните искове, предявени за разглеждане с брачния иск за развод – чл.322, ал.2 ГПК и отменено в частта, с която в тежест на ответницата са възложени разноските, като те са присъдени в нейна полза. Решението е подписано с особено мнение от председателя на въззивния състав, според което българският съд е компетентен да разгледа брачния иск за развод и предявените с него небрачни или евентуално – само последните, за да не се отказва правосъдие и се защитят интересите на децата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че въпросът за международната компетентност на българския съд да разгледа предявените искове за развод и за упражняване на родителските права и издръжката на децата, е от значение за делото и е разрешен от ГС в противоречие с цитираната практика на ВКС. От значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са въпросите / уточнени и конкретизирани, за да се избегнат повторенията/: следва ли българският съд при определяне на своята компетентност по брачни дела с международен елемент на осн. чл.3 от Регламент ЕО №2201/03 г./ регламента/ да я обуславя с или поставя в зависимост от възможността за признаване на постановеното от българския съд решение в друга държава, която не е членка на ЕС; като се има предвид нормата на чл.29 КМЧП следва ли българският съд да установява съдържанието на процесуалното право на трета държава, която не е членка на ЕС / в случая И./; следва ли изключителната компетентност на българския съд по чл.6, вр. с чл.3,4 и 5 от регламента да бъде дерогирана в полза на изключителната компетентност по дела за развод на съда на друга държава / в случая Равинския съд на държавата И./, предвидена в процесуалното право на тази държава; ако българският съд е компетентен по предявения иск за развод, заведен в държавата по обичайното местопребиваване на съпрузите и децата / в случая – РБ/, компетентен ли е този съд да се произнесе и относно упражняването на родителските права на осн. чл.8 от регламента; налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, когато въззивното решение противоречи на практиката на Съда на ЕС по тълкуване актовете на ЕС.
Относно основанията за допускане на обжалването ВКС намира следното:
Въззивният съд е приел, че не е компетентен да разгледа предявеният между страните – граждани на И., иск за развод със съображения по приложението както на процесуалния, така и на материалния закон / за последните касаторът не поставя въпроси/. От материалноправна страна е прието, че на осн. чл.82 КМЧП съдът е длъжен да разгледа иска за развод между съпрузите – израелски граждани по приложимия закон на общото им гражданство. С помощта на заключението на в.л. проф. Натов въззивният съд е установил, че приложимо е еврейското религиозно право – „Правото на М. и И.”, а изключителната компетентност да приложи това право по искане за развод, ако двамата съпрузи са евреи и са граждани на И. или имат там своето местопребиваване, има Равинският съд, който е „подходящият форум”. Еврейското религиозно право за развода съдържа и посочените в заключението на в.л. проф. Натов и акцентирани в отговора на жалбата ритуални / церемониални/ елементи, които не могат да се приравнят на процедурни по см. на гражданския закон. Това право е материален закон и не може да се приложи от граждански съд, какъвто е сезираният български съд. Затова, макар да има изключителна международна компетентност по иска за развод на осн. чл.6, вр. с чл.3 от регламента, българският граждански съд не може да го разгледа поради характера на приложимото материално право при развод между евреи.
От процесуална страна въззивният съд е приел още, че между страните е постановен развод с представените решения на районния равинат – П. Тиква и на главния равинат – Й., което е удостоверено и с удостоверение на районния равинат от 30.09.13 г. Ищецът, след завеждане на иска по настоящото дело, е завел иск за развод и пред равинския съд, твърдейки, че той е единствено компетентният за развода. И. не е държава – членка на ЕС, и чл.19 от регламента не се прилага. Затова и отчитайки, че българският граждански съд не е подходящият форум за разглеждане на иска за развод между евреи – граждани на И. / арг. от заключението на в.л. проф. Натов/, въззивният съд е приел, че българският съд следва да се отведе от разглеждането на иска, защото има голяма вероятност постановеното от граждански съд с прилагане на еврейското религиозно право решение за развод да не бъде признато в И., където понастоящем живее ответницата – т.е. по местоизпълнението му, а и даденото с него разрешение на спора може да е различно от вече постановеното от равинския съд. С оглед на принципа, че международната компетентност на съда не се определя самоцелно, а за да удовлетвори цели, свързани с конкретни взаимоотношения и за да се избегнат взаимноизключващи се решения по приложението на собственото /отечественото право/ на израелския и българския съд / ако се приеме, че по настоящото дело следва да се приложи българският материален закон – чл.82, ал.3 КМЧП/, въззивният съд е намерил, че не може да разгледа по същество иска за развод.
Поставените от касатора въпроси засягат само процесуалноправните съображения на въззивния съд, с които е отказал да разгледа иска за развод. Основните материалноправни съображения на въззивния съд за приложимото еврейско религиозно право и изключителната компетентност на равинския съд относно развода, не се засягат с поставените от касатора въпроси. Въззивният съд не е отрекъл международната си компетентност за спора, съгл. регламента, приложил е българското процесуално право – чл.29 КМЧП, но е отказал да се произнесе за развода по еврейското религиозно право, което е приел за материален закон, приложим съгл. чл.82, ал.1, чл.43 и 44, ал.1 КМЧП. Затова не се установяват общото и допълнителни основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на обжалване на въззивното решение по иска за развод. В никой от представените с изложението съдебни актове не се решава въпросът за приложението на чуждо религиозно материално право от българския граждански съд, в изпълнение на чл.82, ал.1 КМЧП, чл.41, ал.3, чл.43 и 44, ал.1 КМЧП. В заключението на в.л. проф. Натов е посочено, че правната система на И. обхваща: писано право, съдебни прецеденти и религиозно / традиционно/ право. Религиозното право се прилага за брака, семейството и наследяването / за последните две в конкуренция с писаното право/ и действа по отношение на религиозните общности в И. – евреи, християни, мюсюлмани и др. В тази връзка ВКС споделя цитираното в отговора на ответницата по жалба становище на проф. Т. Т. в МЧП от 2009 г. стр.71 и сл., а именно: изискването за ефективност забранява разпростирането на международната компетентност на българския съд към случаи, които са изключително свързани с чужди правни системи. Тази забрана в международното частно право се определя като принцип на ненамеса.
За възможността влязлото в сила решение на израелския равински съд да бъде признато инцидентно в процеса по настоящото дело /застъпена в особеното мнение на председателя на въззивния съд/, в практиката на ВКС по чл.290 ГПК е прието, че: Щом като решението на чуждестранния съд се предявява пред български съд, последният е овластен да се произнесе за неговото признаване с нарочен съдебен акт по чл. 623 ГПК. В това производство съдът би следвало да съобрази правилото на чл. 117, т. 4 КМЧП, че решението на чуждестранния съд не се признава, ако между същите страни, на същото основание и за същото искане има висящ процес пред българския съд, образуван преди чуждото дело, по което е постановено решението./ р. по гр.д. №811/10 г. на четвърто г.о./. Изводът на решаващия състав на въззивния съд, че чуждестранното решение за развод не може да се признае инцидентно в производството пред него поради забраната по чл.117 т.4 КМЧП, съответства на тази практика.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска за развод.
Касационно обжалване обаче следва да се допусне по въпроса, свързан с компетентността на българския съд по небрачните искове за упражняване на родителските права и издръжката на непълнолетните деца след развода, на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС – напр. опр. по ч.гр.д. №2224/14 г. на трето г.о., по ч.гр.д. №4818/13 г. на четвърто г.о. и др.,по приложението на Регламента и по приложението на СК – напр. р. по гр.д. №869/92 г. на второ г.о./.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №3255/13 г. по брачния иск за развод.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част / по небрачните искове, предявени от Ш. В. и за разноските/.
Указва на касатора Ш. В. да внесе държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 105 лв. в едноседмичен срок и в същия срок да представи вносен документ, като в противeн случай жалбата ще бъде върната.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: