О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
София,19.11. 2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ИРИНА ПЕТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1496 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. А. К. чрез адв. Ал. К. срещу решение № 60/04.01.2018 г. на Софийски градски съд /СГС/, Гражданско отделение, ІV-А състав по гр.д. № 9876/2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд /СРС/, отхвърлящо предявен като частичен иск на Д. К. срещу „Българска банка за развитие“ АД за дължимо обезщетение при предсрочно прекратяване на договор, сключен на 18.07.2014 г. в размер на 21491.78 лв., част от общо претендираната сума от 96713.01 лв.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „Българска банка за развитие“ АД оспорва допускането й и същата по същество по съображения в писмен отговор.
Третото лице помагач – Д. Е. С. оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл.280 ал.3 т.1 ГПК/, доколкото размерът на отхвърления иск е 21491.78 лв., независимо от вписаното във въззивното решение, че то не подлежи на касационно обжалване и липсата на доказателства за връчването му на страните по чл.283 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК, поради следните съображения:
За да потвърди отхвърлителното решение на СРС, СГС е приел, че с решение на ОС на акционерите на ответното дружество „Българска банка за развитие“ АД от 04.07.2014 г. ищцата е избрана за член на Надзорния съвет на „Българска банка за развитие“ АД, като с решение на извънредно ОС на акционерите на дружеството от 30.09.2014 г. е освободена от заеманата длъжност преди изтичане на уговорения между страните петгодишен срок. Размерът на последното получено от ищцата възнаграждение като член на надзорния съвет е в размер на 10745.89 лв. Спорният въпрос между страните е уговорката в чл.9 ал.2 от договора между тях от 18.07.2014 г., съгласно която ответникът „Българска банка за развитие“ АД се задължава да заплати обезщетение в размер на 9-месечното брутно възнаграждение на члена на Надзорния съвет при предсрочно прекратяване на правоотношението между тях. СГС е приел, че правната връзка между страните е с мандатен и възмезден характер, тъй като с решението на ОС от 04.07.2014 г. на основание чл.221 т.5 ТЗ е приет и размер на възнаграждението на членове на Надзорния съвет, като няма данни да са взети някакви решения, детайлизиращи клаузите на бъдещия договор, нито ограничаващи представителната власт на изпълнителния директор Д. С. при сключване на съглашение с членовете на Надзорния съвет, за което той е упълномощен в съответствие с чл.242 ал.6 изр.1-во ТЗ. Според СГС изпълнителният директор Д. С. е разполагал с представителна власт да сключва от името и за сметка на дружеството сделки, вкл. и такива, създаващи задължение в тежест на „Българска банка за развитие“ АД за заплащане на обезщетение при предсрочно прекратяване на договорната връзка между страните. Но СГС е възприел становището на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на чл.9 ал.2 от договора между страните, съгласно която при предсрочно прекратяване на договорната връзка, ответникът се задължава да заплати обезщетение в размер на 9-месечното брутно възнаграждение на члена на Надзорния съвет. Съображенията на съда са във връзка с разпоредбата на чл.4 ал.5 от Наредба на БНБ № 4/21.12.2010 г. за изискванията към възнагражденията в банките, съгласно която обезщетенията, свързани с предсрочно прекратяване на договор трябва да отразяват постигнатите с течение на времето резултати на съответните лица и да са определени така, че да не възнаграждават неуспех. Изложени са мотиви, свързани с приложените Указания за изискванията към възнагражденията в банките, приети от БНБ, съгласно които споразумения, осигуряващи големи плащания, при които не са отчетени по никакъв начин рискът и резултатите от дейността по отношение на лица, чиито отношения се прекратяват са недопустими. Според СГС клаузата на чл.9 ал.2 от договора предвижда безусловно задължение на дружеството за заплащане на обезщетение на член на Надзорния съвет при предсрочно прекратяване на облигационната връзка, без да е предоставена възможност на банката да определи размера на престацията, съобразно обективни фактори, каквито биха били прослужено време, конкретни постигнати резултати, бъдеща забрана за заемана на сходна длъжност в конкурентна институция и т.н. Според СГС забраната в чл.4 ал.5 от Наредбата, тълкувана в контекста на указанията на БНБ е в обществен интерес, насочена към гарантиране на банковата сигурност чрез ограничаване на възможността дружествата да поемат риск от заплащане на обезщетения на ръководни кадри, които не са съобразени с обективни фактори. Изложени са и съображения за съответствие на тези изисквания с приетите насоки от Европейския банков орган /ЕБО/ за определяне на възнагражденията, съгласно чл.74 §3 и чл.75 §2 от Директива 2013/36/ЕС, съгласно чл.450 от Регламент № 575/2013 г. Указанията на ЕБО /т.144 – т.155/ изясняват съдържанието на чл.4 ал.5 от Наредбата, а именно принципна забрана за определяне на обезщетения при предсрочно прекратяване на правоотношение между банка и висш ръководен кадър, които не почиват на обективни критерии. По тези съображения СГС е приел, че клаузата на чл.9 ал.2 от договора е нищожна, тъй като не предвижда възможност дружеството да определи обезщетение при предсрочно прекратяване на правоотношението, въз основа на конкретни обстоятелства, а предвижда едно безусловна задължение на банката да плати обезщетение в размер на 9 месечното брутно възнаграждение.
Материалноправният или процесуален въпрос, въведен в изложението по чл.284 ал.3 ГПК трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда /т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. В изложението на касатора не е формулиран правен въпрос, а е преповторено изложеното от СГС за спора между страните, относно приложимостта на уговорката в чл.9 ал.2 от договора, приета от съда за нищожна. Не е формулиран правен въпрос във връзка с изложените основания за нищожност на клаузата от договора, а се иска произнасяне от ВКС по така приетото от САС, тъй като ВКС не е имал възможност да се произнесе по такъв въпрос и изискванията към възнагражденията в банките, което е от значение за развитие на правото, защото създава необходимата практика на ВКС по него и е основание за обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Изложеното нито формулира правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, нито хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а изразява само становище за друг изход на спора в съответствие с искането на касатора – ищец, без оглед на изложените от САС съображения за нищожност на уговорката в чл.9 ал.2 от договора между страните. Позоваването на чл.280 ал.2 ГПК не обосновава приложението му – съвсем голословно се твърди несъществуване на императивни правила, пряко приложими към сключваните от банката договори, а в случая съдът се е позовал на Наредба на БНБ № 4/21.12.2010 г. за изискванията към възнагражденията в банките, приложима именно към възнагражденията в банките, каквато е и ответното търговско дружество, сключило договор с физическо лице, като член на Надзорния съвет.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на СГС.
На основание чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор по касационна жалба в размер на 100 лв., както е поискано и доколкото е под определения минимум в чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 60/04.01.2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-А състав по гр.д. № 9876/2017 г.
ОСЪЖДА Д. А. К., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Българска банка за развитие“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 100 лв. /сто лева/ юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.