О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
гр. София, 19.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 4502 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 925 от 12.05.2013г. по гр.д. № 548/2013г. на Апелативен съд- София, с което след отмяна на първоинстанционния акт, е отхвърлен иска на касатора срещу [фирма] с правно основание чл.30 ЗЗД, за унищожаване на договор от 12.05.2009г. с предмет „доставяне на вода за производството на ел. енергия в участъка ОШ 6 до МВЕЦ „Кресна” и м. „Подината” срещу определено в договора възнаграждение, ведно с анекс към същия договор от 27.06.2011г., поради сключването му при заплашване на [фирма] от [фирма] и трети лица, и касаторът е осъден за направените от ответника по исковете разноски за двете инстанции.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Ответникът по жалбата не изразява становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен иска по чл.30 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът – настоящ касатор, не е установил по категоричен начин, че спрямо него е упражнено заплашване, което единствено го е мотивирало да сключи договора. Изложени са съображения, че посочените в исковата молба две решения на Общински съвет – Кресна, с които са извършени действия по спиране и намаляване на водоподаването не съставляват заплашване по смисъла на чл.30 ЗЗД, тъй като всеки акт на администрацията е насочен към пораждане на определени правни последици, които могат да са неблагоприятни за адресатите му, включително и да доведат до настъпване на имуществени вреди, но това не е основание този акт или предприетите в изпълнение на него фактически действия да се разглеждат като противоправно упражняване на психическа принуда. Посочено е, че доколкото опитите за преустановяване на водоснабдяването са извършени в изпълнение на решение №473/ 19.04.2009г. на Общинския съвет на [община], дори приетото от общинския съвет решение да е незаконосъобразно, съществува административен ред за защита срещу него и евентуално възможност за реализиране на отговорността за причинените вреди, но докато то не бъде отменено, действията по провеждането му в изпълнение не могат да бъдат разглеждани като противоправно поведение. Другите, изтъкнати в исковата молба, фактически действия – опити да се разрушат част от съоръженията, собственост на касатора, въпреки, че са приети от въззивния съд за противоправни и че предприемането им може да предизвика основателен страх от евентуалното преустановяване на дейността на електроцентралата и свързаните с това финансови загуби за дружеството, което не осъществява друга търговска дейност, е счетено, че те не обуславят основателността на иска, тъй като липсва друг елемент от фактическия му състав- пряка причинна връзка между заплашването и сключването на процесния договор. Изтъкнато е, че именно изпълнението на императивното изискване на разпоредбата на чл.60, ал.2 от Закона за водите, при подаване на заявлението от ищеца за издаване на разрешително за водовземане, да бъде представен документ, удостоверяващ съгласие на собственика на воснабдителните съоръжения – ответника по исковете, е основната причина за сключването на процесния договор. Аргументирано е, че именно представата на управляващите ищцовото дружество за неизбежните неблагоприятни последици за дружеството от липсата на договор с ответника, е била породена преди всичко от знанието за нормативните изисквания за дейността на МВЕЦ Кресна, а не от действията на други лица. Според решаващия състав, ако ответното дружество, като собственик на водоснабдителните съоръжения, се е възползвал от установените от закона задължителни изисквания, за да наложи на насрещната страна по договора явно неизгодни условия, това опорочава договора и съставлява основание за неговото унищожаване, различно от заплашването. В тази връзка въззивната инстанция се е позовала и на писмо на М. на околната среда от март 2008г.до ищеца, с което по повод подадено от последния заявление за откриване на процедура за издаване на разрешително за водовземане, изрично е изискано представянето на договор с ответника за предоставяне на достъп по питейния водопровод. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че при издаване на разрешителното през юли 2011г. за продължаване на срока за водовземане е бил представен нов договор между двете дружества от юни 2011г., с цел спазване на изискването на чл.78, ал.2, т.2 от Закона за водите.
Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като, както първоинстанционният, така и второинстанционният съд не са се произнесли по останалите обективно съединени искове за нищожност на договора за унищожаването му, поради крайна нужда.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС / чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ по значимите за изхода на делото въпроси : /1/ Непрогласявайки процесния договор за недействителен и незаконосъобразен, ответникът не черпи ли права от собственото си неправомерно поведение?; /2/ [фирма] не договаря ли сама със себе си, след като сключва договор с дружество, в което тя е съдружник?; /3/ Налице ли е нарушение на добрите нрави, след като възползвайки се от уж съществуващи законови изисквания, един участник в преговорите, в противоречие с чл.9 ЗЗД вр. чл.12 ЗЗД, договаря условия, при които едната страна по договора получава са приходи, а другата страна само разходи, като приходите се разпределят по един откровено заробващ едната страна начин?; /4/ Следва ли при случай на съмнение за действителността на една сделка при тълкуване на нейните разпоредби, анализирани действия и бездействия на страните по нея, тълкувайки разпоредбите на закона, да се дава приоритет на относителната недействителност пред нищожността, особенно ако сделката засяга само частни интереси?; Не следва ли при констатиране на тежки правонарушения, изразяващи се в съзнателно и умишлено извършване на административни действия, имащи порока нищожност, и чрез тях довеждане до сключване на една нищожна сделка, да се приложи строгата санкция на закона?; /5/ Породил ли е правно действие договор, на който липсва предмет?”. Поддържа, че е налице и основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
На първо място, липсва твърдяната от касатора евентуална недопустимост на атакувания акт, тъй като дори да се приеме, че е налице пропуск на първоинстанционния съд да се произнесе по искове, обективно съединени с иска по чл.30 ЗЗД, т.е. по част от спорния предмет, въведен с исковата молба, този порок е могъл да бъде поправен само по реда и в срока по чл.250 ГПК въз основа на молба на ищеца за допълване на постановеното по делото решение от първата инстанция. Доколкото това не е направено, исковете, по които се твърди, че първоинстанционният съд не се е произнесъл, не се явяват предмет на въззивното производство и по тях апелативният съд не дължи произнасяне.
На второ място, видно от мотивите на въззивния акт, нито един от формулираните от касатора въпроси: за договаряне на страната сама със себе си, за нарушение на добрите нрави, за липсата на предмет на договора, за значението на нищожността на административните действие, за приоритета на относителната недействителност пред нищожността, не е обусловил изхода на спора по чл.30 ЗЗД, тъй като по тези въпроси няма произнасяне от въззивната инстанция.
Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на съдебния акт, поради което не следва да се обсъжда релевираните от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 925 от 12.05.2013г. по гр.д. № 548/2013г. на Апелативен съд – София .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.