6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
С., 25.06.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 148/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 466 от 04.11.2011 г. и решение № 221 от 30.01.2012 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по в. гр. д. № 846/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 3513 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 930/2010 г. на Благоевградския районен съд, е извършена делба на недвижими имоти, като в дял на Б. Г. Б. и С. К. Б. е разпределен първи етаж от двуетажна масивна жилищна сграда в [населено място], както и две зимнични помещения в северната част на сградата, на стойност 69 525 лева, и посочените съделители са осъдени да заплатят суми за уравнение на дяловете в размер на 11 587.50 лева; в дял на Б. Г. Б. и Ю. С. Б. е разпределена двуетажна жилищна сграда в [населено място], на стойност 11 335 лева, и същите съделители са осъдени да заплатят на Б. и С. Б. 1 889.17 лева за уравнение на дяловете; искът на Б. Г. Б. срещу Б. и С. Б. на основание чл. 12, ал. 2 ЗН и чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на подобрения за размера над 1 205.50 лева до уважените от първоинстанционния съд 12 749.67 лева е отхвърлен поради прихващане със сумата 1 237.50 лева, представляваща обезщетение по чл. 30, ал. 3 ЗС за периода от 23.06.2009 г. до пролетта на 2010 г., и неоснователност за останалия размер; първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Б. Г. Б. и Ю. С. Б., които относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Б. Г. Б. и С. К. Б. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
І. По извършването на делбата:
1. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроса: какви са критериите за извършване на разпределение по чл. 353 ГПК, и сочат, че при разрешаването на този въпрос въззивното решение е в противоречие с Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС, както и с решения на състави на Върховния касационен съд: р. № 147 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 681/2008 г. на І-во г. о., р. № 312 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 7/2008 г. на ІV-то г. о., р. № 634 от 04.10.2010 г. по гр. д. № 1378/2009 г. на І-во г. о., и р. № 1011 от 12.02.2010 г. по гр. д. № 818/2009 г. на ІІ-ро г. о., обосноваващи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Съдебните актове, представени от касаторите, са израз на трайната съдебна практика, че при избора на способ за извършване на делбата съдът трябва да прецени всички факти и обстоятелства, касаещи допуснатите до делба имоти, включително техния брой, стойност, вид, начин на ползване, извършените преустройства и подобрения, както и размера на дяловете, броя на съделителите, значението на правопораждащия съсобствеността факт и други, установени в производството по делото относими факти.
В разглеждания случай въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази практика. Предмет на делба са два имота: жилище с принадлежащи две зимнични помещения, находящо се в [населено място], и двуетажна жилищна сграда, находяща се в с К., Б. област. Съделителите са двама братя със съпругите си. Стойността на имота в [населено място] е 69 525 лева, а на този в [населено място] – 11 335 лева.
При тези данни изводът, че имотите не следва да се изнасят на публична продан, тъй като броят на допуснатите до делба имоти е равен на броя на съделителите, а неравенството в дяловете се изравнява в пари, е в съответствие с трайната практика по приложението на закона, изразена и в цитираното от въззивния съд решение № 60 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 534/2009 г. на І-во г. о., по чл. 290 ГПК, което е с характер на задължителна съдебна практика съгласно т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради различните квоти на семействата на съделителите в делбените имоти и предвид начина на ползването, съдът е счел, че тегленето на жребий е много неудобно и ликвидирането на съсобствеността ще се извърши чрез разпределяне по чл. 353 ГПК.
При преценката кой от имотите на кой от съделителите да постави в дял съдът взел предвид, че квотата на Б. и С. Б. е по-голяма в имота в [населено място] и този имот разпределил на тях, а имота в [населено място] разпределил на Б. и Ю. Б., тъй като в него тяхната квота е по-голяма /имотът в [населено място] е съсобствен при дялове 1/6 ид. ч. за Бл. Б. по наследство и 4/6 ид. ч. за Бл. и Сн. Б. в режим на съпружеска имуществена общност, докато Б. Б. притежава 1/6 ид. ч. по наследство; имотът в [населено място] е съсобствен при дялове 1/6 ид. ч. за Б. Б. по наследство и 4/6 ид. ч. за него и съпругата му в режим на съпружеска имуществена общност и 1/6 ид. ч. за Бл. Б. по наследство/. За да обоснове приложението на способа по чл. 353 ГПК, съдът съобразил и факта, че имотът в [населено място] се ползва от семействата на съделителите в реални части, като Бл. и Сн. Б. живеят, а Б. и Ю. Б. отдават съответната част под наем, за която цел са извършвали и преустройство в нея – извод, който съдът формирал при съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и след като изложил съображения защо определени доказателствени средства не поставя в основата на въззивното решение.
В обобщение, обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на критериите за извършване на разпределение по чл. 353 ГПК, така, както те са изяснени в утвърдената и непротиворечива съдебна практика /притежаването на други имоти, извън делбените, не е сред решаващите критерии в тази хипотеза/, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
2. Разпределяйки допуснатите до делба имоти, въззивният съд е присъдил съответните суми за уравнение на дяловете, като с основното решение осъдил касаторите да заплатят сумата 9 445.84 лева. С решение по чл. 248 ГПК, постановено по молба на Б. Г. Б., решаващият сдъд констатирал, че е допуснал очевидна фактическа грешка при изчисляването на дължимото уравнение и поправил същото, като сумата за уравнение на дяловете да се счита 1 889.17 лева. Поради това и поставеният в изложението въпрос: дали е налице явна фактическа грешка при извършеното пресмятане, не е определящ изхода на спора относно дължимото уравнение, тъй като същата вече е отстранена.
ІІ. По претенцията по сметки между съделителите:
В изложението към касационната жалба касаторите поставят въпроса: как следва да бъдат квалифицирани подобренията, направени в съсобствен имот, когато са предявени искания по сметки по реда на чл. 346 ГПК, от което зависи и размерът, до който обогатилият се съсобственик следва да отговаря.
1. По така поставения въпросът касаторите развиват на първо място довод за неправилност на извода относно момента, в който според въззивния съд са извършени подобренията. Считат, че в противоречие със събрания по делото доказателствен материал е прието, че част от тях са извършени преди да е възникнала съсобствеността между страните – от 2002 до 2004 г., при което приложим при ликвидацията на възникналите облигационни отношения е чл. 12, ал. 2 ЗН; неправилно, в противоречие със събраните доказателства, съдът е решил, че касаторът Б. Б. е бил възнаграден за съответното преустройство, тъй като след като е извършил такова на предоставената му за ползване част, я е отдал под наем – от събраните по делото доказателства не е установено, че имотът е бил отдаван под наем, още по-малко е установен периодът на отдаване под наем от 2002 г.; че окръжният съд не е изложил ясни мотиви защо не кредитира показанията на свидетелите Г. С. и И. Н. относно периода на извършване и вида на подобренията – техните показания са последователни, пълни и ясни и се припокриват и с останалия събран по делото доказателствен материал, включително и със заключението на вещото лице по техническо-оценителната експертиза.
При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. В изложението почти изцяло се повтарят оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на съда при обсъждане на доказателствата по делото и за необоснованост на фактическите и правни изводи, които съставляват касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Правилността на решението обаче, не е предмет на проверката при произнасяне по допускането на касационното обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по приложението на чл. 12, ал. 2 ЗН, което касаторите обосновават с противоречие между въззивното решение и решение № 148 от 11.05.2010 г. по гр. д. № 3243/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. С него е прието, че когато наследникът има материален принос в увеличаването на наследството и при предпоставка, че не е възнаграден по друг начин /чрез завещание, дарение, ползуването на имота през определен период от време/, той може да иска в делбата това увеличение да се пресметне в негова полза; видно от това решение, искът е отхвърлен по съображения, че по делото не е установен некаузалният материален принос от страна на ищцата за увеличаване имуществото на наследодателя приживе.
В случая, пред който страните са изправени, въззивният съд е приел, че съделителят Б. Б. е извършил преустройство в имота когато той е бил собственост на праводателите на страните, но е бил възнаграден за това, тъй като е отдал под наем съответната преустроена част. Следователно, въззивното решение не противоречи, а е в съответствие с разрешението на въпроса, дадено в представения от касаторите съдебен акт.
2. По-нататък касаторите сочат, че в противоречие със задължителната съдебна практика са изводите на окръжния съд за начина, по който следва да бъдат квалифицирани подобренията, направени след 21.12.2004 г. – датата на възникване на съсобствеността между страните. По този въпрос въззивното решение според тях противоречи на ТР № 85 от 02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ОСГК на ВС, както и на р. № 283 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 1173/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение от 02.11.2009 г. по в. гр. д. № 407/2009 г. на Старозагорския окръжен съд. Изхождайки от посочените съдебни актове, според касаторите окръжният съд е следвало да приложи в разглеждания случай разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, която предвижда, че всеки съсобственик участвува в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си; оттук следва, че на извършилия подобренията касатор Б. Б. се дължат всички направени от него полезни и необходими разноски, а не само до размера, до който останалите съсобственици са се обогатили; този размер е конкретизиран в приложение № 6 на приетата техническо-оценителна експертиза и възлиза на 11 269.03 лева – общата стойност на извършените подобрения.
По поставения въпрос въззивният съд приел, че извършените след 21.12.2004 г. подобрения – а това са външна изолация на стойност 2 481.60 лева и външна врата на къщата на стойност 450 лева, или общо 2 931.60 лева, следва да бъдат квалифицирани по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Тъй като гесторът е действал и в свой интерес, на него се дължи сумата, която заинтересуваните – останалите съсобственици, биха заплатили, ако те бяха извършили подобрението, т. е. това е сумата, с която са се обогатили. Бл. Б. и съпругата му притежават 5/6 ид. ч. от имота и дължат на направилия подобренията съсобственик Б. Б. 2 443 лева /5/6 от 2 931.60 лева/. За да приложи разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд изложил съображения, че подобренията са извършени със съгласието на съсобственика /извод за това е направен от липсата на доказателства да се е противопоставял по време на извършването им/.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда. Прилагайки това указание в хипотезата, пред която страните са изправени, следва да се посочи, че въпросът за правната квалификация на подобренията в съсобствения на съделителите недвижим имот, би имал значение за изхода на претенцията по сметки, ако при възприета друга квалификация искът би бил уважен в по-голям или в пълния предявен размер. В разглеждания случай резултатът не може да бъде променен, защото, на първо място, частичното уважаване на иска е следствие от становището на съда, че не са установени други подобрения, извън признатите /а правилността на този извод не е предмет на проверка в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК/, и на второ място, вещото лице е дало заключение само за стойността на претендираните подобренията, но не и например за действително направените разходи или за увеличената вследствие на подобренията стойност на имота, което евентуално би обосновало присъждането на по-голям размер. С оглед изложеното не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационната жалба срещу въззивното решение в тази част не следва се допуска за разглеждане по същество.
ІІІ. На последно място касаторите са поставили въпроса: след като с влязло в сила определение Б. Б. е осъден на основание чл. 344, ал. 2 ГПК да заплаща на Б. и С. Б. месечно по 82.50 лева обезщетение за това, че ползва 33 кв. м. повече, отколкото му се полага от съсобствения имот в [населено място], считано от датата на подаване на исковата молба до приключване на делбата, следва ли да се уважи и възражение за прихващане за същия имот, но под формата на реализирани доходи от него.
Въпросът, по който касаторите поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, изхожда от предпоставката, че в двете фази на делбата е уважена една и съща претенция.
Данните по делото сочат, че в първата фаза на делбата с влязло в сила определение № 503 от 13.12.2010 г. по в. гр. д. № 775/2010 г. на Благоевградския окръжен съд, с което частично е отменено решение № 5369 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 930/2010 г. на Благоевградския районен съд, е уважено искане по чл. 344, ал. 2 ГПК, като Б. Б. е осъден да заплаща на Б. и С. Б. 82.50 лева месечно обезщетение за това, че ползва 33 кв. м. повече, отколкото му се полага от съсобствения имот в [населено място], за времето от подаването на исковата молба на 08.04.2010 г. до приключването на делбата.
Във връзка с претенцията на Б. Б. по чл. 346 ГПК във втората фаза на делбата, Б. Б. е направил възражение за прихващане със сумата 18 000 лева, която счита, че му се дължи за получавания от подобрителя наем от трети лица. Въззивният съд, след като приел, че е установено наличие на наемни правоотношения, уважил възражението за периода от 23.06.2009 г. до пролетта /първите три месеца/ на 2010 г. /общо за 9 месеца по 200 лева месечен наем съобразно заключението на вещо лице/ в размер на 1 237.50 лева за ползваните от Б. Б. и семейството му 33 кв. м. повече от притежаваната от него 1/6 ид. ч. от имота. При това положение от стойността на дължимите подобрения – 2 443 лева, е прихваната сумата 1 237.50 лева и в полза на подобрителя са присъдени 1 205.50 лева.
Следователно, периодите не се припокриват, а са последователни, не се касае за повторно присъждане на обезщетение и въпросът не е от значение за изхода на спора, защото не е свързан с преценката за основателност на възражението за прихващане. Затова и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната жалба срещу въззивното решение в означената част да бъде допусната за разглеждане по същество.
Останалите изложени от касаторите доводи във връзка с уваженото възражение за прихващане, включително и по приетото от въззивния съд наличие на наемни правоотношения за частта от имота, в която Б. Б. е извършил подобрения, по същността си съставляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение и в този смисъл – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане в настоящия етап на производството.
Поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 466 от 04.11.2011 г. и решение № 221 от 30.01.2012 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по в. гр. д. № 846/2011 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: