8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
гр. София,29.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1595 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Д. С., срещу решение № 189 от 14.07.2014г. по т.д. № 250/2014г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 20 от 27.03.2014г. по т.д. № 947/2012г. на Великотърновски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е признато, че оспорването истинността на договор за заместване на страна по договор и частично прехвърляне на права и задължения от 02.06.2008г. не е доказано и е отхвърлено искането за признаване на оспорения документ за неистински, както и са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] в условията на евентуалност обективно съединени искове за сумата 712 217,82 лева, представляваща стойността на извършени, приети и незаплатени СМР, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.07.2012г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е допуснал неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.258-чл.266 ЗЗД, чл.231 ЗЗД, чл.59 ЗЗД, чл.102 ЗЗД, както и разпоредбите на ЗУТ. Поддържа, че наред с това въззивната инстанция не е установила коректно фактическата обстановка по случая, погрешно е анализирала предмета на двата процесни договора, от които ищецът черпи правата си, допуснала е и грешки при формиране на логическите си убеждения, което прави решението необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Поддържа още, че въззивният съд неправилно не е разграничил възникналите самостоятелни правоотношения по договора от 26.05.2008г. между страните, дал е грешна квалификация на този договор, не е установил всички релевантни факти по случая, не е обсъдил част от доказателствата, допуснал е съществени процесуални нарушения, нарушил е и чл.20 ЗЗД.На основание чл.284, ал.3 ГПК представя изложение, в което обосновава наличието на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона:
1. Дължи ли наемодателят стойността на подобренията, за които не е уговорено възнаграждение в договора за наем, на основание чл.59 ЗЗД, за неоснователно обогатяване – поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 411 от 07.02.2014г. по гр.д. № 115/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 326 от 07.11.2011г. по гр.д. № 1646/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 120 от 01.07.2009г. по т.д. № 21/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 162 от 24.03.2011г. по гр.д.№ 986/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 737 от 29.12.2010г. по гр.д. № 181/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 34 от 02.04.2009г. по т.д. № 683/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., ППВС № 1/79г., решение № 571 от 14.10.2008г. по т.д. № 313/2008г. на ВКС, ТК, I т.о. и ТР № 85 от 02.12.1968г. по гр.д. № 149/68г. на ОСГК, в които е прието, че при прекратено наемно правоотношение извършените подобрения/СМР могат да се претендират на основание чл.59 ЗЗД;
2. Има ли характер на договор за изработка правоотношение, в което страните, наред с ползването на имота, са уговорили извършване на основен ремонт на сградата и преустройство по смисъла на ЗУТ, съответно като изработка или наем следва да се квалифицира договор, чийто предмет е описан с изброяване на СМР, преустройство и реконструкция по смисъла на легалната дефиниция в §5, т.40 до т.44 от ДР на ЗУТ – поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, свързана с тълкуването и прилагането на чл.258 и сл. ЗЗД – решение № 31 от 04.04.1995г. по гр.д. № 2453/93г. на ВС, V г.о., решение № 1278 от 10.07.1997г. по гр.д. № 1648/96г. на ВКС, V г.о., решение № 110 от 17.08.2011г. по т.д. № 597/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 69 от 13.02.2004г. по гр.д. № 647/2003г. на ВКС, ТК, I т.о.;
3. Характер на „дребни поправки“ по смисъла на чл.231, ал.1 ЗЗД или основен ремонт и изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД имат СМР с предмет, уговорен в чл.11 от процесния договор от 26.05.2008г. – поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 34 от 02.04.2009г. по т.д. № 683/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 120 от 01.07.2009г. по т.д. № 21/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 69 от 13.02.2004г. по гр.д № 647/2003г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 162 от 24.03.2011г. по гр.д. № 986/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. Счита, че от данните по делото е видно, че наемодателят не е предал вещта в състояние, което да отговаря на ползването, за което е нает имотът, и следователно не се касае за класически договор за наем и за извършени подобрения в нает имот, т.к. изначално е било невъзможно наемодателят да изпълни задължението си по чл.230, ал.1 ЗЗД за предаване на имота в състояние, осигуряващо нормалното му използване за целите и предназначението, за които е нает;
4. Задължен ли е съдът да обсъжда релевантните по делото доказателства и необсъждането представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила – поддържа противоречие с решение № 1323 от 26.10.1999г. по гр.д. № 612/1999г. на ВКС и решение № 166 от 15.07.2013г. по гр.д .№ 1285/2012г. на ВКС, ГК, III г.о., тъй като въззивният съд не е обсъдил представеното с исковата молба удостоверение № 131 от 12.08.2008г. за въвеждане в експлоатация на процесния строеж, издадено на основание чл.177, ал.3 ЗУТ, както и фактури, платежни документи, строителни договори с подизпълнтели, актове обр.19, протоколи за съгласуване на извършването на отделните видове СМР и количествено-стойностни сметки, от които следва извод, че се касае освен за договор за наем, и за правоотношение по повод строителни дейности по смисъла на ЗУТ и за договор за изработка, който е възмезден;
5. Очевидната несъразмерност и липса на еквивалентност на престациите при търговски сделки, произтичаща от липсата на уговорена цена, както е в процесния договор за наем, противоречи ли на добрите нрави и задължен ли е съдът да преценява еквивалентността на престациите, когато страната е навела доводи в тази насока – поддържа наличието на противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 1031 от 18.11.2005г. по т.д. № 203/2005г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1444 от 04.11.1999г. по гр.д. № 753/1999г. на ВКС, V г.о., решение № 240 от 12.09.2013г. по т.д. № 259/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 110 от 17.08.2011г. по т.д. № 597/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1278 от 10.07.1997г. по гр.д. № 1648/96г. на ВКС, V г.о.;
6. Изразът „за сметка на наемателя“ равнозначен ли е на съгласие за еквивалентност на престациите и следвало ли е съдът да изследва доколко подобна конструкция съдържа дарствен елемент, който единствено може да оправдае ярко икономическо неравновесие и обективно несъответствие в задълженията на страните по договора – твърди противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 1444 от 04.11.1999г. по гр.д. № 753/99г. на ВКС, V г.о., решение № 411 от 07.02.2014г. по гр.д. № 115/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1323 от 26.10.1999г. па гр.д. № 612/99г. на ВКС, решение № 166 от 15.07.2013г. по гр.д. № 1285/2012г. на ВКС, ГК, III г.о..
Поддържа още, че всички поставени въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма], представляван от адв. Б. Ж., оспорва касационната жалба. Релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като нито един от формулираните в изложението въпроси не отговаря на условията по чл.280 ГПК. Твърди, че първият въпрос не е разрешаван от въззивния съд, а искът по чл.59 ЗЗД е отхвърлен по други съображения – наличието на договор, въз основа на който са извършени подобренията; че вторият и третият въпроси, освен че не предполагат възможност за принципно обобщение, тъй като се отнасят до конкретното съдържание на даден договор, не обуславят и решението по делото, тъй като нямат нищо общо с решаващите изводи на съда; четвъртият, петият и шестият въпроси също нямат нищо общо със съдържанието на решението. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач на касатора – ответник [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните и е изложил съображения по всеки един от предявените при условията на евентуално обективно съединяване искове. По иска с правно основание чл.61, ал.1 вр. чл.60 ЗЗД е приел, че съгласно представения договор за наем от 26.05.2008г., сключен между наемодателя М. /ответник по иска/ и наемателя СБАЛК /трето лице-помагач/, наемателят се е задължил със свои средства и за своя сметка да извърши в наетия имот определени дейности и СМР, посочени в чл.11, ал.1, т.т. 1-3 от договора, както и че с договор с дата 02.06.2008г., оспорването на чиято истинност не е доказано, сключен между наемателя като прехвърлител, ищеца като поемател и наемодателя като насрещна страна прехвърлителят е прехвърлил на поемателя част от задълженията си по сключения договор за наем от 26.05.2008г. Въз основа на това е заключил, че са налице договорни отношения, в резултат на което ищецът е изпълнил работа, която е трябвало да бъде изпълнена от подпомагащата страна. С оглед на това въззивният съд е приел, че липсва един от елементите на фактическия състав на воденето на чужда работа без мандат – липсата на задължение по силата на закон или договор да бъдат изпълнени процесните дейности и СМР, като в процесния случай работата е изпълнена по силата на договор за встъпване в дълг.
По иска с правно основание чл.59 ЗЗД въззивният съд е приел, че в случая ищецът е сключил договор с едно трето лице – подпомагащата страна поради икономическата и правната си свързаност с него, със съгласието на ответника, като е встъпил в задълженията на третото лице към ответника, уговорени между тях по силата на договор за наем. Приел е още, че с клаузата на чл.11 от договора за наем страните не са създали помежду си правоотношения, регаментирани с договора за изработка, а такива между държател и собственик на имот относно подобренията, извършени от него, като са поели задълженията по договора за наем и са се съгласили, че за тях те са еквивалентни. С оглед на това е достигнал до извода, че е налице правно основание за преминаване на имуществените блага от патримониума на ищеца в този на ответника, поради което искът се явява неоснователен.
По иска с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че в сключения между третото лице – помагач и ответника договор за наем не са инкорпорирани елементите на договор за изработка, както твърди ищецът. Изложил е съображения, че от клаузите на договора за наем е видно, че общата воля на страните е била наемодателят да предостави на наемателя няколко етажа от сгради за ползване като болница по кардиология и в задълженията на страните са включени клаузи, типични за договор за наем. Посочил е, че тъй като помещенията са се нуждаели от основен ремонт, който може да бъде направен само по изричното съгласие на собственика съгласно разпоредбите на ЗУТ, страните са се договорили изрично той да бъде извършен от наемателя с негови средства. Взел е предвид, че макар и да е бил определен месечен наем от 5 040 лева /далеч под средния месечен наем за подобни помещения/, страните са се споразумени петнадесет месеца от началото на договора наемателят да не заплаща наемна цена. С оглед на това е счел за несъстоятелни доводите на ищеца за нееквивалентност на престациите по договора за наем. Изложил е и съображения, че с договора за встъпване в дълг ищецът е станал солидарен длъжник наред с третото лице-помагач и това са правните последици на сключения договор по чл.101 ЗЗД, като други правни последици не са налице и ищецът не може да противопоставя на ответника каквито и да са възражения, произтичащи от твърдяно прехвърлено правоотношение между страните по договора за встъпване в дълг.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос не съответства на изводите на въззивния съд и поради това не се явява обуславящ решаващите изводи на въззивната инстанция. Въззивният съд е счел за неоснователен предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД, тъй като е приел, че отношенията между страните във връзка с извършените подобрения са уредени в сключения договор за наем и, поемайки задължения по този договор, страните са се съгласили, че те са еквивалентни. Следователно въззивният съд не е приел, че са извършени подобрения, за които в договора за наем не е уговорено възнаграждение, а е приел, че е налице еквивалентност на насрещните задължения на страните, сред които е и задължението на наемателя за извършване на подобрения. Поради това формулираният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Вторият материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но е разрешен съобразно конкретните факти по делото – след обсъждане на клаузите на сключения между ответника и третото лице-помагач договор за наем. Въззивният съд е взел предвид клаузите на чл.11, ал.1 и чл.21 от договора за наем, съгласно които наемателят се задължава със свои средства и за своя сметка да извърши в наетия имот описаните строителни дейности, като срещу извършените със средства на наемателя СМР за първите петнадесет месеца от срока на действие на договора наемателят не дължи заплащане на месечен наем. Въз основа на тях е приел, че с тези клаузи страните не са създали помежду си правоотношения, регаментирани с договора за изработка. Не е налице противоречие на тези изводи на въззивния съд с представените от касатора съдебни решения, тъй като тези решения са постановени при различна фактическа обстановка и в нито едно от тях не е разглеждана хипотезата на договор за наем, с който е договорено задължение за наемателя да извърши за своя сметка описани в договора строително-ремонтни работи при договорен гратисен период по отношение на задължението за заплащане на месечния наем. Поради това не е налице нито основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Третият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не е релевантен. Изводът на въззивния съд не е обусловен от преценката му за характера на извършените от ищеца СМР – на „дребни поправки” по смисъла на чл.231, ал.1 ЗЗД или на основен ремонт, а от наличието на изрични клаузи в сключения договор за наем, уреждащи тези отношения.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е важен, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил всички представени по делото доказателства, които е счел за относими към предмета на предявените искове. Той не е отхвърлил предявените искове поради недоказаност на извършените СМР, поради което необсъждането на представени фактури, сключени договори с подизпълнители, платежни документи, количествено-стойностни сметки и удостоверение за въвеждане в експлоатация на процесния строеж, при положение, че е обсъдено заключението на съдебно-техническата експертиза относно вида, характера и стойността на извършените работи, не може да обоснове извод за допуснато нарушение на чл.235, ал.2 ГПК.
Петият и шестият материалноправи въпроси също не съответстват на мотивите на въззивния съд и на решаващите му изводи. Въззивният съд е обсъдил клаузите на сключения между ответника и третото лице-помагач договор за наем и е приел, че е налице еквивалентност на престациите на двете страни, като е изложил съображения в подкрепа на този извод, по чиято правилност касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Поради това тези въпроси не са релевантни и не могат да обосноват допускането на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На основание чл.78 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в размер на 25 639,81 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 189 от 14.07.2014г. по т.д. № 250/2014г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] [улица] да заплати на „Многопрофилна областна болница за активно лечение [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, адв. Б. Ж. сумата 25 639,81 лева /двадесет и пет хиляди шестстотин тридесет и девет лева и осемдесет и една стотинки/ – разноски за касационната инстанция, на основание чл.78 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: