ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 519
гр. София, 04.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.д. № 2285/2019 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Мазком“ ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. И. против определение № 226 от 28.05.2019 г. по ч.т.д. № 287/2019 г. на Апелативен съд Пловдив.
Ответникът по частната жалба – „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Х. П., оспорва основателността на жалбата. Изложени са съображения за съответствие на националната нормативна уредба с нормите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. Твърди се неотносимост на обстоятелството, че другите жалбоподатели са освободени от държавна такса. Претендират се разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по частната жалба – Б. Г. Панджалов и Г. С. Панджалов, чрез процесуален представител адв. Р. И., са на становище за наличие на предпоставките за допускане до касационно обжалване на определението и за основателност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 555/12.03.2019 г., постановено по т.д. № 596/2016 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на дружеството – частен касатор за освобождаване от внасяне на държавна такса за разглеждане на въззивна жалба вх. № 1387/16.01.2019 г. и с което въззивната жалба е била върната. За да постанови този резултат, решаващият състав е приел, че молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК била обоснована с липсата на парични средства, което по отношение на юридически лица не е предвидено от закона като основание за освобождаване от внасянето на държавна такса. С оглед този извод е приел също,че неоснователна се явява и частната жалба против връщането на въззивната жалба, доколкото потвърждаването на отказа по чл. 83, ал. 2 ГПК предпоставя и потвърждаване на диспозитива за връщане на въззивната жалба. В допълнение въззивният състав е развил и подробни мотиви относно начина на определяне на държавната такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение, които са в отговор на наведените оплаквания в частната жалба.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът е формулирал следните въпроси: „1. Има ли право юридическо лице, страна в гражданското съдопроизводство, дори при ограничителен подход на националното законодателство в материята за освобождаване от заплащане на държавна такса при достъп до правосъдие, да бъде освободено от задължението за авансово плащане на изискваната държавна такса, събирана от съдилищата?“, „2. Какво е правото на юридическото лице, страна в гражданското съдопроизводство, да бъде освободено от задължение за авансово внасяне на държавна такса по упражняваната от него защита пред съда на правата, предоставени от разпоредбите на общностното право, в случаите, когато това е необходимо с оглед ефективното осъществяване на защитата в гражданското съдопроизводство?“, „3. При преценка за наличието на основание за освобождаване от внасяне на държавна такса по отношение на юридически лица решаващият съд следва ли да съобрази изискванията на чл. 6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес и принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз?“, „4. При условие, че двама от общо трима жалбоподатели са били освободени от внасянето на държавна такса, по отношение на третия остава ли дължим целия размер на таксата ,съобщен преди това и за тримата жалбоподатели, или размерът следва да се коригира вследствие настъпили промени (освобождаване от внасяне на държавна такса по отношение на двамата жалбоподатели)?“. Въпроси 1-3 включително са формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК /неточно посочено само като „т. 1“/ поради наличие според частния касатор на противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, обективирана в Определение от 13.06.2012 г. /шести състав/ по дело C-156/12 (параграф 47), постановено по преюдициално запитване на Landsgericht Salzburg, A. по повод спор между GREP G. и Freistaat Bayern; Решение на Съда на Европейския съюз /втори състав/ от 22.12.2010 г. по дело C-279/09 (DEB D. Energiehandels- und Beratungsgezellschaft G. срещу B. D.), както и наличие на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 433/15.12.2014 г. по гр.д. № 1597/2014 г. на ГК на ВКС. Последният четвърти въпрос е обоснован като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание се поддържа очевидна неправилност на атакуваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. посл. ГПК. Касаторът е поддържал в тази връзка, че въззивният съд не е съобразил обективните препятствия пред дружеството за заплащане на високата държавна такса за въззивно обжалване, преценявани „през принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз”, чиято норма имала примат над националното законодателство”. Това разбиране е подкрепено и с изразеното в практиката на ВКС становище, че е допустимо събиране на държавна такса едва с крайния акт по делото и по отношение на юридическите лица-търговци – определение № 433/15.12.2014 г. по гр.д. № 1597/2014 г. на ГК на ВКС. Алтернативно, пространно разглежда разбирането си, че в този случай, след като е освободил от заплащане на държавна такса физическите лица, съдът е следвало да редуцира дължимата от дружеството държавна такса до една трета част.
Поставеният първи процесуалноправен въпрос е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът, обаче, не е обосновал допълнителен критерий по него. Той е поддържал основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Определение от 13.06.2012 г. /шести състав/ по дело C-156/12 (параграф 47), постановено по преюдициално запитване на Landsgericht Salzburg, A. по повод спор между GREP G. и Freistaat Bayern и Решение на Съда на Европейския съюз /втори състав/ от 22.12.2010 г. по дело C-279/09 са постановени във връзка с предоставяне на правна помощ, а не във връзка с освобождаване от държавна такса в гражданското съдопроизводство, поради което същите са неотносими към настоящия процесуален спор. Противоречие не се налице и с разрешенията дадени с определение № 433/15.12.2014 г. по гр.д. № 1597/2014 г. на ГК на ВКС. Същото не е постановено в производство по чл. 274, ал. 2 или 3 ГПК, а е постановено по движение на конкретното дело и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и съобразно задължителните постановки на т. 2 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, съставът на ГК, ІV г.о. е възприел становище, обратно на тезата на частния касатор, а именно, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е неприложима за юридически лица и че съдът няма възможност да променя размера на дължимата държавна такса по оценяеми искове, а по изключение ще събере дължимата държавна такса с крайния си акт по делото – съобразно изхода на спора, а не преди разглеждането му и то по отношение на юридическо лице – търговец, което разрешение не може да се възприема изолирано от специалния нормативен акт – ЗОПДНПИ /отм./, уреждащ правоотношенията по делото, тъй като съставът е аргументирал наличие на по-гъвкав подход при събиране / а не освобождаване/ на дължимите държавни такси във връзка именно с тези производства, а не общо за целия граждански процес. Или, с тези доводи частният касатор не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените втори и трети въпрос не удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираните въпроси не са свързани с решаващите изводи на състава, обусловили правните му изводи / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Въззивният съд не е изследвал възможността за освобождаване от авансово внасяне на държавна такса, с оглед разпоредбите на общностното право, нито е тълкувал изискванията на чл. 6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес и принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съдът изцяло се е позовал на нормите на вътрешното национално право, доколкото единствено те са относими към правния спор. Последователно в своята практика ВКС е имал възможност да мотивира, че гарантираното в разпоредбите на чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на страните при възникнал спор, на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел – правната уредба на основанията за освобождаване от държавна такса и на субектите, които имат право да се ползват от тях, е законодателен приоритет на всяка държава – вж. напр. определение № 122/12.02.2019 г. по ч.т.д. № 114/2019 г. на II т.о. на ВКС.
Четвъртият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържателно не отразява установените по делото факти, а именно това, че физическите лица и дружеството са били осъдени солидарно с обжалвания съдебен акт. Извън това, дори и да се приеме за релевантен този въпрос, страната не е развила никакви доводи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е обосновано приложното поле на тази норма, касаторът следва да установи, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито възпроизвеждане на текста на тълкувателното решение, нито разбирането на страната по въпроса, с оглед защитната й теза, нито оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал като допълнителен селективен критерий по отношение на всички въпроси основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като липсват доводи по някоя от изброените хипотези.
Съобразно изхода на спора на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на насрещната страна се дължат разноски за юристконсултско възнаграждение. Същото възлиза на 300 лв., изчислено съобразно нормите на чл. 25, ал. 1 НЗПП във вр. чл. 37, ал. 1 ЗПрПом. вр. чл. 78, ал. 8 ГПК.
С оглед изложеното определението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, ВКС, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 226 от 28.05.2019 г. по в.ч.т.д. № 596/2016 г. на Апелативен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „МАЗКОМ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ПК 4003, Район Северен, бул. „България“ № 158, да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК[ЕИК], направените пред настоящата инстанция разноски в размер на на 300.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: