7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
С., 21.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2966/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Сарина България“ ЕООД, представлявано от управителя М. О. А. К., подадена чрез адв. Вяра М. – Т. и адв. Г. С., срещу въззивно решение № 2240 от 05.04.2018г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 13089/2017г., с което е отменено решение № 185609 от 31.07.2017 г. постановено по гр. д. № 52928/2016 г. по описа на СРС, 52 състав, вместо което са уважени предявените от М. М. Х. Х. срещу „Сарина България” ЕООД искове по чл. 344, ал.1, т. 1-3 КТ, като е отменена Заповед № 1 от 19.07.2016 г. на управителя на „Сарина България” ЕООД, с която на ищеца М. М. Х. Х. е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност – „Експерт, трудово посредничество и професионално ориентиране“ в „Сарина България” ЕООД и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 2700,00 лв., представляваща обезщетение за периода от 21.07.2016 г. до 26.09.2016 г ., през който последният е останал без работа поради незаконното му уволнение, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 19.09.2016 г. до окончателното заплащане на сумата, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 960,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС и сумата от 504,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС. С решението също ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 273 ГПК в полза на бюджета на СГС държавна такса в размер на сумата от 228,00 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове по чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 КТ.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.)„ Какви са правомощията на въззивния съд? Следва ли въззивната инстанция да изложи свои собствени мотиви в съответствие с чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 273 ГПК и да подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и доводи на страните?“;
2.) „Какви са правомощията на въззивния съд, съобразно чл. 269 ГПК, при преценката за правилност на първоинстанционното решение, ограничен ли е от посоченото във въззивната жалба и в тази връзка може ли предявеният иск за отмяна на уволнение да бъде разгледан на основание, което изобщо не е посочено от ищеца?“ и 3.) „Нарушени ли са изискванията на чл. 195, ал.1 КТ относно съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, ако нарушението на трудовата дисциплина е описано по разбираем начин?“.
По първия въпрос се обосновава наличието на противоречие с тълк. решение № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 38 от 29.03.2011г. по гр.д. № 1276/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 110 от 12.04.2010г. по гр.д. № 4617/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 166 от 15.07.2013г. по гр.д. № 1285/2012г. на ВКС, III г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на ВКС, III г.о. и решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; по втория с тълк. решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тълк. решение № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 81 от 04.05.2015г. по гр.д. № 5534/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 42 от 10.06.2015г. по гр.д. № 4492/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 665 от 01.11.2010г. по гр.д. № 242/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 459 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1532/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 19 от 18.02.2014г. по гр.д. № 4322/2013г. на ВКС, IV г.о., а по третия въпрос с решение № 213 от 08.10.2015г. по гр.д. № 7372/2014г. на ВКС, III г.о. и решение № 78 от 11.04.2018 г. по гр.д. № 1835/2017г. на ВКС, IV г.о.
Касаторът поддържа и наличието на очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответната страна М. М. Х. Х., чрез адв. Е. А., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да постанови обжалваното въззивно решение по същество въззивният съд е изходил от разбирането, че законосъобразното развитие на процедурата по налагане на дисциплинарното наказание – дисциплинарно уволнение, е предпоставена от спазването на определен ред, който следва да обезпечи правото на защита на уволнения работник, така, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 193, ал. 1 КТ, и в този смисъл първото процесуално действие след установяване на нарушителя и неговото нарушение, което работодателят е длъжен да извърши, представлява задължението му преди да наложи съответното дисциплинарно наказание да изслуша служителя или да приеме писмените му обяснения. Обосновал е, че задължението за установяване законността на уволнението носи работодателят, а тя се обуславя от проявлението на обстоятелствата, предвидени в чл. 195 КТ, във вр. с чл. 190 КТ, чл. 194, ал. 1 КТ включително и чл. 193, ал. 1 КТ. Приел е за неустановено по делото за обективираните в заповедта за уволнение дисциплинарни деяния ищецът да е бил надлежно поканен да даде обяснения, като от представеното в превод на български език електронно писмо, адресирано до електронния адрес на ищеца не се установява това правнорелевантното обстоятелство. Въззивният съд изложил съображения в тази връзка, че електронният адрес, до който е изпратено това писмо – [електронна поща] се различавал от този, на който ответникът твърди да е изпратил писмото в писмения си отговор, а именно – [електронна поща]. Съдът е приел, че отделно от това, в представеното в превод на български език електронно писмо от 05.07.2016 г. дори не се съдържа под каквато и да е форма покана за даване на обяснения, поради което заключил, че не е спазена дисциплината процедура, уредена в чл. 193, ал. 1 КТ и само на това основание процесното дисциплинарно уволнение следва да бъде отменено, без да се разглежда правния спор, предмет на делото, по същество – арг. чл. 193, ал. 2 КТ. За пълнота на изложението посочил, че счита за основателни доводите на ищеца за немотивираност на уволнителната заповед. В тази връзка се позовал на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, предвиждаща че дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага, като липсата на който и да е от тези реквизити нарушава правото на защита срещу уволнението на служителя, а от друга страна прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание, която следва да извърши съдът. Разяснил, че съществено изискване към мотивирането на заповедта е ясното индивидуализиране с всичките му обективни и субективни признаци на извършеното дисциплинарно нарушение, посочването на обстоятелствата, при които е извършено, както и времето на извършването му, а в случая липсвало каквото и да е конкретно описание кога ищецът е злоупотребил с доверието на работодателя и е изложил репутацията на фирмата на риск, като в заповедта не е посочено и времето на извършване на визираните нарушения, каквото е изискването на чл. 195, ал. 1 КТ. Посочил, че това обстоятелство е от значение, както за самото индивидуализиране на дисциплинарно нарушение, така и с оглед служебната проверка от съда за спазването на преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 КТ за налагане на дисциплинарно наказание. Предвид тези съждения въззивният съд приел, че заповедта е незаконосъобразна, като неотговаряща на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, поради което и на това основание дисциплинарното уволнение се явява незаконно и подлежи на отмяна, без да се разглежда спора по същество. Добавил също, че и от ангажираните по делото доказателства не се установяват по същество твърдените нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца. Въззивният съд е приел за основателни и обусловените от иска по чл. 334, ал.1, т.1 КТ искове по чл. 334, ал.1, т.2 и 3 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност – „Експерт, трудово посредничество и професионално ориентиране“, доколкото същият е престирал труд по трудов договор за неопределено време и при наличието на фактическия състав на вземането за обезвреда по чл. 225, ал. 1 КТ – ищецът е понесъл вреди от оставането си без работа в рамките на процесния период от 21.07.2016 г. до 26.09.2016 г., вследствие осуетено от незаконното уволнение приращение в имуществото му, в размер на неполученото брутно трудово възнаграждение за този период, което за процесния период възлиза на 2734,61 лв., но предявеният иск следва да се уважи до претендирания размер от 2700,00 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 19.09.2016 г. до окончателното изплащане на задължението.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Касаторът не обосновава приложението и на основанието за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Формулираните от касатора първи и втори въпрос /в първата си част/, касаещи правомощията на въззивния съд, регламентирани в процесуалния закон, не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК. Те са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на преценка във фазата по разглеждане на касационната жалба по същество, а не по нейната селекция. Следва да се посочи и това, че с поставените въпроси не се обосновава извод за достъп до касация и поради това, че какъвто и отговор да се даде на същите, не би се стигнало до различен краен резултат по спора предвид формирания от съда решаващ извод за немотивираност на уволнителната заповед и обстоятелството, че нарушаването на нормата на чл.195 КТ при издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е самостоятелно и достатъчно основание за отмяна на уволнението.
Въпросът може ли предявеният иск за отмяна на уволнение да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца – втората част на въпрос №2 по изложението, обоснован с оплакването, че съдът е разсъждавал по въпроса дали изпратеното електронно писмо от ответника до ищеца е получено от последния, без да е налице изрично оспорване на този факт, не е обуславящ, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по незаявено основание. В исковата молба ищецът е заявил, че работодателят в нарушение на разпоредбата на чл. 193 КТ не е поканил служителя да даде обяснения във връзка с констатираното нарушение преди да наложи дисциплинарното наказание стр.4 абзац 4 изр.последно от исковата молба. В тежест на работодателя при условията на пълно и главно доказване е да установи законосъобразността на извършеното уволнение и съблюдаването на императивните правни норми, регламентиращи процедурата по извършването му.
Третият поставен въпрос е обуславящ решаващата воля на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В решение № 213 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о. е прието, че съгласно чл. 195, ал. 1 КТ в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се посочва нарушението и кога е извършено, но не е необходимо тя да съдържа всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според класификацията в чл. 187 КТ е извършено. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи (без да е необходимо удостоверяване на връчването на документите). В решение № 78 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1835/2017 г., IV г. о., ГК е възпроизведена константната практика на ВКС, според която заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши проверка и въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. В случаите, когато мотивите са изложени в друг писмен документ, с което само по себе си не се нарушава чл. 195, ал. 1 ГПК, същественото е този документ също да е станал достояние на работника или служителя. Не е задължително този документ непременно да изхожда от работодателя. Когато дисциплинарното нарушение е осъществявано в рамките на определен период, а спецификата на изпълняваната работа или характера на самото нарушение не позволява откриване на точния ден и час на извършването му, а контролирането им е възможно само като краен резултат, изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на периода на извършването му. Когато нарушението, изразяващо се в бездействие – неизпълнение на възложени трудови функции, е продължавало за определен период, вкл. и до откриването му, изискванията на чл. 194, ал. 1 КТ и чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на момента на откриването му, тъй като извършването на нарушението и момента на откриването му съвпадат. Въззивният съд е приел, че дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага, като липсата на който и да е от тези реквизити нарушава правото на защита срещу уволнението на служителя, а от друга страна прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание, която следва да извърши съдът. Констатирал, че в случая липсвало каквото и да е конкретно описание кога ищецът е злоупотребил с доверието на работодателя и е изложил репутацията на фирмата на риск, като в заповедта не е посочено и времето на извършване на визираните нарушения, каквото е изискването на чл. 195, ал. 1 КТ. Даденото правно разрешение съответства на цитираната съдебна практика, поради което не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 КТ.
С оглед изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 504 лв.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2240 от 05.04.2018г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 13089/2017г.
ОСЪЖДА „Сарина България“ ЕООД да заплати на М. М. Х. Х. сумата от 504 лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: