1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
С., 24.01. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова т.д. № 60088 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 2101/28.03.2016 г. от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. М. И. от АК-С., против въззивно решение № 18 от 12.02.2016 г., постановено по в.гр.д. № 630/2015 г. на Варненския апелативен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 33 от 06.10.2015 г. на Разградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 94/2015 г., са отхвърлени предявените от [фирма] искове срещу В. Д. О. от [населено място], за заплащане на сумата от 60 000 лв., на основание чл. 45 ЗЗД, представляваща обезщетение за нанесените имуществени вреди на дружеството чрез неправомерно разпореждане с парични средства в този размер, от които 10 000 лв. на [фирма]; 25 000 лв. на М. Н. К. от 22.04.2010 год. с РКО №1; 5 000 лв. на М. Н. К. с РКО №2/22.04.2010 год.; 10 000 лв. на М. Н. К. с РКО №3/20.04.2010 год.; 10 000 лв. на М. Н. К. с РКО 4/20.04.2010 год., ведно със законната лихва от 18 373,80 лв., считано от датата за забава на всяко плащане до завеждане на иска, ведно с деловодните разноски. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените въпроси от материално и процесуално естество са – следва ли въззивният съд да постанови решението си след обсъждане на всички основания, изложени във въззивната жалба, както и след обсъждане на всички доказателства, събрани по делото; както и дали особеният представител по смисъла на чл. 234, ал. 1 ТЗ на юридическото лице – член на съвета на директорите на едно акционерно дружество носи пряка деликтна отговорност спрямо същото акционерно дружество за извършените от него деяния(действия/бездействия), от които за акционерното дружество са възникнали вреди, съответно, при какви условия(в какъв обем) и по какъв ред се реализира тази отговорност и отговорността на юридическото лице – член на съвета на директорите/СД/ по чл. 49 ЗЗД изключва ли отговорността по чл. 45 ЗЗД на прекия причинител на вредата, тъй като същият не е член на СД, а е особен представител на ЮЛ – член на СД. Твърди, че по първия правен въпрос от процесуално естество, обусловил изхода на спора, приетото от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които не представя, а разрешаването на втория правен въпрос от материално естество е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. Д. О. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Невян К. от АК-Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 45 ЗЗД, с цена над 20 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото не са установени предпоставките, при условията на кумулативност, за уважаване на иска за обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане. Приел е, че по делото не е установено наличието на противоправно поведение от страна на ответника, вина(която в случая се предполага), настъпила вреда, причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредата от страна на ответника. В тази връзка е приел, че ответника О. е бил представител в Съвета на директорите на ищцовото ЕАД на [фирма], член на СД на ЕАД и Изпълнителен директор от 14.12.2009 г., с правомощията по чл. 234, ал. 1 от ТЗ /когато член на съвета на директорите е юридическо лице, юридическото лице определя представител за изпълнение на задълженията му в съвета/. Приел е за установено по делото, че действията на ответника О. са били по разпореждане на представляваното от него ЮЛ, а не негови лични решения в качеството му на физическо лице. Той е действал със съзнанието за промяна в собствеността на въззивното ЕАД и е съдействал на новите собственици, съобразно създадената за това огрганизация и със съдействието на други представители на собственика на капитала. Едва след неизпълнението на задълженията на заплащане на цената от [фирма] е осъществена намеса за прекратяване на разпорежданията с имущество на ищцовото търговско дружество, като за действията на ответника О. като представляващ ЮЛ, гражданска отговорност носи самото ЮЛ и то по друг ред и на друго основание. По отношение на неговите лични действия, ако са в изпълнение на разпореждания на ЮЛ, те биха обосновали отговорност по чл. 45 ЗЗД само, ако са злоумишлени и извършени в негов собствен интерес от името на представляваното от него ЮЛ, но такава хипотеза не се твърди и не се доказва по делото. Неговите лични действия биха обосновали отговорност по чл. 45 ЗЗД и ако той е извършил действия в нарушение на правомощията, които са му били дадени, каквито факти не са установени по делото, а е установено, че ответникът, в качеството му на представител на ЮЛ в СД на [фирма] е изпълнявал разпорежданията, които са му били дадени във връзка със смяната собствеността за пълно съдействие на новия собственик на [фирма] – [фирма]. Съдът е приел, че в резултат на извършените разпореждания с парични средства действително са настъпили вреди за ищцовото дружество, но е приел, че в случая не е установено ответникът О., в качеството му на представител по чл. 234, ал. 1 ТЗ да е действал противоправно и виновно. Отделно от това, по делото е установено, че сумата, с която е намаляло имуществото на ищцовото ЕАД, е предмет на влязло в сила съдебно решение и на изпълнителен процес срещу лицата, получили парите.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Поставеният правен въпрос от процесуално естество, свързан с правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК е от значение за изхода на спора, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Така с постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл в рамките на предявената въззивна жалба и с оглед на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е приел, че в случая не е налице фактическият състав на чл. 45 ЗЗД за деликтната отговорност на ответника О., в качеството му на представител в Съвета на директорите на ищцовото ЕАД на [фирма], член на СД на ЕАД и Изпълнителен директор от 14.12.2009 г., с правомощията по чл. 234, ал. 1 ТЗ, тъй като действията му са били по разпореждане на представляваното от него ЮЛ, а не негови лични решения в качеството му на физическо лице. В тази връзка приетото от въззивния съд не е в противоречие и с посочената от касатора задължителна съдебна практика, а в съответствие с нея. Тези правни изводи на въззивния съд са направени при установената по делото фактическа обстановка и са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК. Следователно по поставения процесуалноправен въпрос въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика, в т.ч. и приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство, поради което по тях не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По поставения материалноправен въпрос – дали особеният представител по смисъла на чл. 234, ал. 1 ТЗ на юридическото лице – член на съвета на директорите на едно акционерно дружество носи пряка деликтна отговорност спрямо същото акционерно дружество за извършените от него деяния(действия/бездействия), от които за акционерното дружество са възникнали вреди, съответно, при какви условия(в какъв обем) и по какъв ред се реализира тази отговорност и отговорността на юридическото лице – член на съвета на директорите/СД/ по чл. 49 ЗЗД изключва ли отговорността по чл. 45 ЗЗД на прекия причинител на вредата, тъй като същият не е член на СД, а е особен представител на ЮЛ – член на СД, не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като така, както е формулиран този правен въпрос, същият е с теоретичен характер и разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. В случая въззивният съд е приел, че за действията на ответника О. като представляващ ЮЛ, член на СД на ищцовото дружество, гражданска отговорност носи самото ЮЛ и то по друг ред и на друго основание. По отношение на неговите лични действия, ако са в изпълнение на разпореждания на ЮЛ, те биха обосновали отговорност по чл. 45 ЗЗД само, ако са злоумишлени и извършени в негов собствен интерес от името на представляваното от него ЮЛ, но такава хипотеза не се твърди и не се доказва по делото. Неговите лични действия биха обосновали отговорност по чл. 45 ЗЗД и ако той е извършил действия в нарушение на правомощията, които са му били дадени, каквито факти не са установени по делото, а е установено, че ответникът, в качеството му на представител на ЮЛ в СД на [фирма] е изпълнявал разпорежданията, които са му били дадени във връзка със смяната собствеността за пълно съдействие на новия собственик на [фирма] – [фирма]. Съдът е приел, че в резултат на извършените разпореждания с парични средства действително са настъпили вреди за ищцовото дружество, но е приел, че в случая не е установено от доказателствата по делото ответникът О., в качеството му на представител по чл. 234, ал. 1 ТЗ да е действал противоправно и виновно, поради което е отхвърлил предявените искове по чл. 45 ЗЗД като неоснователни.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, на ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 18 от 12.02.2016 г., постановено по в.гр.д. № 630/2015 г. на Варненския апелативен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 2101 от 28.03.2016 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: