6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№52
гр. София,06.02.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 743 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. М. срещу решение № 558 от 12.11.2013г. по в.т.д. № 736/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Гражданска колегия, ІІІ състав, с което е потвърдено решение № 127 от 22.03.2013г. по т.д. № 693/11г. по описа на Пловдивски окръжен съд, ХІІІ търговски състав и М. А. М. е осъден да заплати на [фирма] сумата 2 600 лева, представляваща направени по делото разноски пред въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение М. А. М. е осъден да заплати на [фирма] сумата 61 867,44 лева, представляваща неустойка по чл.17 от договор за изкупуване и доставка на сурово краве мляко № МС-211-028, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2011г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 7 775 лева.
К. поддържа, че обжалваното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила, както и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел сключения между страните договор за прекратен едностранно от касатора с предизвестие от 01.08.2011г., като излага подробни съображения за неправилност на този извод. Счита, че обжалваното решение съдържа противоречие, тъй като въззивният съд законосъобразно е приел, че касаторът няма качеството на търговец съгласно чл.2, т.1 ТЗ, но приема за неоснователно възражението му за прекомерност на неустойката. Излага съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.309 ТЗ към договора между страните. Счита, че въззивното решение е необосновано, тъй като е налице несъответствие между правните изводи на съда и установената по делото фактическа обстановка.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава допускане на касационно обжалване с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по разрешените от въззивния съд материалноправни въпроси:
1. Дали длъжникът дължи неустойка на кредитора, ако първият е заявявал готовност да изпълни, а вторият без причина е отказал съдействие за изпълнението – въпрос, решен в противоречие с константната практика на ВКС и останалите съдилища при прилагането на чл.95 ЗЗД, като се сочи решение № 147 от 20.03.2013г. по т.з. № 130/2013г. на Пловдивски апелативен съд.
2. Въпросът за намаляване на неустойката до подходящия размер, ако е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди по аргумент от чл.92, ал.3 ЗЗД – въпрос, решен в противоречие с константната практика на ВКС и останалите съдилища, като се сочи решение № 618 от 18.09.1995г. по гр.д. № 402/95г. на 5 членен състав, решение от 14.03.2013г. по гр.д. № 2703/2012г. на Районен съд – Габрово, решение от 19.11.2012г. по гр.д. № 164/2012г. на Районен съд – Тополовград, І състав.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], чрез адв. М. И. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като първият формулиран въпрос не е от значение за изхода на конкретното дело и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Във връзка с втория формулиран материалноправен въпрос поддържа, че касаторът – ответник по предявения иск не е направил в срока по чл.131 ГПК възражение за прекомерност на неустойката, поради което на основание чл.133 ГПК това възражение се е преклудирало. Извън изложеното поддържа, че при намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника, тъй като установяването на несъответствието на неустойката с вредата не е въпрос на право, а на факт, който подлежи на доказване. Поддържа, че формулираният въпрос не попада в приложното поле на касационното обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което касаторът – ответник по иска, е осъден да заплати на [фирма] сумата 61 867,44 лева, представляваща неустойка по чл.17 от договор за изкупуване и доставка на сурово краве мляко № МС-211-028, е обсъдил становищата на страните и събраните по делото доказателства и е приел за безспорно, че на 01.04.2011г. е бил сключен договор за изкупуване и доставка на сурово краве мляко със срок до 31.03.2012г., с който ответникът като продавач се е задължил да продава на ищеца като купувач сурово краве мляко в количество и качество съгласно договора. Приел е за безспорно и обстоятелството, че задълженията по договора са изпълнявани през периода от сключването му до 03.08.2011г., когато ответникът е преустановил доставката на краве мляко, като твърденията на ответника за забавяне в заплащането на цената на доставеното в този период мляко съдът е счел за недоказани и опровергани от събраните по делото доказателства – фактури и фискални касови бонове към тях. Въззивният съд е приел, че преустановяване на доставките на мляко на 03.08.2011г. е настъпило, след като на 01.08.2011г. ответникът е подал до ищеца предизвестие за прекратяване на договора, считано от 03.08.2011г. Обсъждайки събраните по делото писмени доказателства и съдебно-почеркова експертиза, въззивният съд е счел за неосноватален довода на ответника, че договорът е бил прекратен едностранно с предизвестие от 30.05.2011г., като е приел, че това предизвестие е било изрично оттеглено и договорът е бил изпълняван от страните до 03.08.2011г. Въззивният съд е обсъдил клаузата на чл.17 от договора, според която е уговорено правото на продавача да прекрати едностранно договора с деветдесет дневно предизвестие, отправено до купувача, като при прекратяването му без спазване на посочения срок продавачът дължи на купувача неустойка в размер на сумата за предаденото от продавача количество мляко за последните деветдесет дни, считано от датата на прекратяване на договора. Съобразявайки събраните по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според които стойността на предаденото от ответника мляко за деветдесетдневния период преди прекратяване на договора е в размер на 61 867,44 лева, въззивният съд е приел, че договорената неустойка е в този размер.
За да се произнесе по действителността на уговорената неустойка, въззивният съд е обсъдил събраните по искане на ищеца писмени доказателства и съдебно-икономическа експертиза и, като е изложил съображения, че ищецът е сключил договори за продажба на млечни продукти, собствено производство, на значителна стойност, както и че по тези договори са предвидени значителни неустойки при забавяне на доставките дори и с един ден, е приел за доказан интереса на ищеца от непрекъснати доставки на сурово краве мляко с цел осигуряване на непрекъснат производствен процес и своевременно изпълнение на сключените договори за доставка на млечни произведения. Поради тези съображения и вземайки предвид начина, по който се изчислява дължимата неустойка, въззивният съд е достигнал до извод, че клаузата за неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът й е съобразен с очакваните вреди от неизпълнението. Посочил е още, че не се е установило ищецът с поведението си по какъвто и да е начин да е провокирал едностранното прекратяване на договора.
Въззивният съд е приел, че спорен въпрос по делото е и приложимостта на разпоредбата на чл.309 ТЗ и, обсъждайки сключения договор и качеството на страните, е приел, че продавачът няма качеството на търговец съгласно чл.2, т.1 ТЗ и по отношение на него забраната за намаляване на неустойката поради прекомерност е неприложима. Извършвайки конкретна преценка на обстоятелствата по делото, въззивният съд е приел, че не са налице основания за намаляване размера на неустойката. Посочил е, че неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, поради което не следва да се свежда до конкретен размер на претърпените вреди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3 ГПК материалноправен въпрос, свързан с прилагането на чл.95 ЗЗД и дължимостта на неустойка, ако длъжникът е заявявал готовност да изпълни, а кредиторът без причина е отказал съдействие за изпълнението, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил крайните му изводи. Възражение за освобождаване от отговорност поради забава на кредитора не е правено от ответника нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, и поради това не е включено в предмета на спора и не е обсъждано от въззивния съд. С оглед изложеното този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Материалноправният въпрос за намаляване на неустойката до подходящия размер, ако е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди – чл.92, ал.2, предл.1 ЗЗД, е важен за делото, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос обаче не са налице допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС – решение № 65 от 14.04.2009г. по т.д. № 589/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 22.06.2010г. по т.д. № 911/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по чл.290 ГПК, прекомерната неустойка поначало е действително задължение, което може да бъде само намалявано, без обаче да отпада изцяло, и длъжникът следва да предприеме активни действия за намаляване на неустойката, в това число противопоставяйки възражение за прекомерност като процесуално средство за защита срещу предявения иск за присъждане на договорна неустойка. Съдът не може служебно, без направено възражение, да преценява конкретния размер на неустойката и дали същата е прекомерна. При прилагане на чл.92, ал.2, предл.1 ЗЗД преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди. С оглед функцията на неустойката във всички случаи тя не трябва да се свежда до размера на вредите, като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили или не са настъпили в предвидения размер. С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК в тежест на длъжника е да докаже възражението си по чл.92, ал.2 ЗЗД за прекомерност на неустойката, като ангажира доказателства за твърдените от него факти, на които то се основава. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните от ищеца доказателства за обосноваване на действителността на уговорената неустойка, на целта й и на очакваните вреди от предсрочното прекратяване на договора от страна на продавача без предизвестие и при липса на доказателства в противния смисъл, съобразявайки и функцията на неустойката, е приел, че същата не е прекомерна.
Не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Липсват данни, че представените с изложението решение от 14.03.2013г. по гр.д. № 2703/2012г. на Районен съд – Габрово и решение от 19.11.2012г. по гр.д. № 164/2012г. на Районен съд – Тополовград, І състав са влезли в сила, поради което тези съдебни актове не обосновават извод за противоречиво разрешаване на поставения въпрос по смисъла на т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Решение № 618 от 18.09.1995г. по гр.д. № 402/95г. на ВС, 5 членен състав, разглежда въпроса за приложение във времето на материалния закон – в случая на разпоредбата на чл.92, ал.3 /отм./ ЗЗД, и в него не е налице произнасяне по формулирания от касатора материалноправен въпрос.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 3 829 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 558 от 12.11.2013г. по в.т.д. № 736/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Гражданска колегия, ІІІ състав.
ОСЪЖДА М. А. М. с ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. Р. И., да заплати на [фирма] сумата 3 829 лева /три хиляди осемстотин двадесет и девет лева/ – разноски за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: