О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
гр. София, 16.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 333 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Е. Г. Е. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. П., против решение № 1427 от 25 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 1933 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 2265 от 22 юни 2010 г. за осъждане на Е. Е. да заплати в полза на М. Г. С. от [населено място], обл. В., сумата от 1000 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
В касационната жалба се сочи, че решението, имащо в обжалваната си част характер на определение, е незаконосъобразно, защото е неправилно тълкуван и приложен чл. 78, ал. 1 ГПК, при необосновано приемане от страна на съда, че касаторът не е направил възражение за присъждане на исканото възражение; претендираните разноски от 1000 лева надвишават трикратния размер на минималното адвокатско възнаграждение по спора за промяна на режим на личен контакт. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и чието решаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – присъдените както на първа, така и на втора инстанция разноски, са несправедливо присъдени, като съдът не се е съобразил с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения; съдът не е обсъдил и преценил доказателствата за сторените разноски и не е определил дали следва да уважи искането в съответния размер.
Ответницата М. Г. С. от [населено място], обл. В., чрез процесуалния си представител адв. Л. Ч., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С въззивното решение в атакуваната му част съдът приел, че въззивникът не е направил в производството пред първата инстанция искане за присъждане на по-нисък размер на разноските съобразно чл. 78, ал. 5 ГПК, а и присъденото адвокатско възнаграждение е определено в рамките на размера по чл. 36 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
К. съд приема, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът не е успял да ангажира общото основание за допускането му.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В разглеждания случай въззивният съд е посочил два аргумента за да постанови решението си в атакуваната му част – липса на искане от страна на заинтересованото лице по чл. 78, ал. 5 ГПК и съответствие на присъденото възнаграждение с размера, определен по съответните приложими правила. Дори и да беше допустимо по някакъв начин да бъде уточнено направеното от касатора твърдение за несъответствие на присъдения размер на адвокатско възнаграждение с установения по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, то по първия довод на въззивния съд липсва поставен правен въпрос. След като единият от решаващите изводи на съда е останал извън вниманието на касатора, то дори и да беше възможно касационният съд да даде тълкуване по втория, изводите като краен резултат не биха били променени.
По стореното в касационната жалба оплакване за неправилно определен размер на разноските пред въззивния съд, касационният съд приема, че отговор по реда на чл. 248 ГПК следва да се даде от въззивния съд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1427 от 25 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 1933 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2010 г. в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 2265 от 22 юни 2010 г. за осъждане на Е. Г. Е. да заплати в полза на М. Г. С. от [населено място], обл. В., сумата от 1000 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
ВРЪЩА делото на въззивния окръжен съд в гр. Варна за произнасяне по искане по чл. 248 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: