2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 520
гр. София, 26.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия А. Баева т.д. № 2652 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „АКВА ИН” ООД, представлявано от адв. Н. А., срещу решение № 130 от 13.07.2017г. по в.гр.д. № 618/2016г. на Пловдивски апелативен съд, ІІ граждански състав, с което е потвърдено решение № 1008 от 08.07.2016г., постановено по гр.д .№ 3383/2012г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение „Аква Ин” ООД е осъдено да заплати на В. И. Ч. сумата 43 134 евро, чиято левова равностойност е 84 662,77 лева, дължима на основание разваляне поради неизпълнение от страна на „Аква Ин” ООД на задължение в срок до 30.03.2008г. да прехвърли с окончателен договор на В. Ч. правото на собственост върху недвижим имот в [населено място] на предварителен договор от 07.11.2007г., съставляваща заплатена продажна цена на имота, ведно с обезщетение за забава от 05.11.2012г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие със закона, при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Излага оплакване за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в отказ на въззивния съд да събере доказателства за новоузнато обстоятелство – че ищецът страда от тежко психическо заболяване, във връзка с което е направено и допълнително възражение за унищожаемост на сключения предварителен договор, които не са били допуснати и от първоинстанционния съд в нарушение на чл.147, ал.2 ГПК. Поддържа още, че въззивният съд е достигнал и до неправилни изводи, свързани с действителността на предварителния договор, като изводите му са в противоречие със закона и съдебната практика и без обсъждане на събраните по делото доказателства. Твърди, че съдът неправилно не е разгледал и въпроса, свързан с това кой е носителят на материалното право, т.е. кой има правото да претендира вземането с оглед извършената цесия, като единствено е изложил, че цесията била сключена след подаване на исковата молба и поради това правилно било отказано встъпването на третото лице А. Т. А. – приобретател на вземането по договора за цесия, да участва по делото. Поддържа, че въззивият съд не е направил и никакъв анализ на основанието, на което се търси връщане на сумата по договора, т.е. дали същото е отпаднало, неосъществено и пр. Релевира и оплакване за произнасяне по направеното евентуално възражение за прихващане, без да бъдат анализирани събраните във връзка с него доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Процесуалната забрана на събиране на доказателства по чл.266 ГПК от въззивната инстанция важи ли за такива доказателства, които са били поискани пред първата инстанция, които почиват на новоткрити или новоузнати факти и писмени доказателства или тази забрана е абсолютна? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 111 от 04.05.2015г. по гр.д .№ 1173/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение № 228 от 11.01.2013г. по гр.д № 388/2012г. на ВКС.
2. Какъв е договорът, който страната сключва, имайки неверни представи за съдържанието на този договор, и по-конкретно за естеството на поетото насрещно задължение от страна на купувача – дали се касае до унищожаемост при грешка /чл.28 ЗЗД/ или такава при измама /чл.29 ЗЗД/? Твърди, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 532 от 29.08.2003г. по гр.д № 1142/2002г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 449 от 06.04.2016г. по гр.д. № 1455/2015г. на ВКС, ІV г.о.
3. При наличието на представен договор за цесия от 21.12.2012г., с който ищецът е прехвърлил вземането си на трето лице – А. Т. А., то кой се явява материалноправният носител на вземането, легитимиран да го претендира? Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 499 от 06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г. на ВКС, решение № 40 от 13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на ВКС, ТК, решение № 404 от 12.02.2016г. по гр.д № 666/2015г. на ВКС, ІV г.о., решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/2015г. на ВКС, ІІ т.о.
4. При наличие на покана за сключване на окончателен договор на базата на сключения предварителен такъв, респ. изявление за прекратяване на същия, следва ли ищецът да установи, че са били налице предпоставките на заявения от него срок за фактическото сключване на окончателен договор пред нотариуса в съответната нотариална форма? Твърди, че по тези въпроси, макар да са повдигнати, съдът не се е произнесъл.
Ответникът В. И. Ч., представляван от адв. В. К. – Б., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на първия въпрос сочи, че първоинстанционният съд правилно е отказал допускането на съдебно-психиатрична експертиза за освидетелстването му, тъй като това доказателство е недопустимо и неотносимо към спора. Позовава се на чл.32 ЗЗД и поддържа, че дори и да страда от психично заболяване, водещо до невъзможност да формира правно релевантна воля, то само в негова полза възниква правото да иска унищожаване на договора. Твърди, че вторият въпрос е зададен некоректно и формулиран така, че няма как да получи еднозначен отговор, тъй като във всички случаи трябва да се изследва на какво се дължи невярната представа у лицето – на умишлено въвеждане в заблуждение от друго лице или на заблуждение, възникнало по обективни причини. Твърди, че съдът правилно е квалифицирал направеното възражение за унищожаване на предварителния договор, съобразявайки твърдението на касатора, че е бил въведен в заблуждение. По отношение на третия въпрос поддържа, че договорът за цесия е развален поради неизпълнение на поетите по него задължения от страна на цесионера, за което по делото са били представени доказателства, а от друга страна, във връзка с подадената молба на цесионера за встъпване в процеса, касаторът изрично е заявил, че не е получавал уведомление за цесията, с оглед на което искането на цесионера е било оставено без уважение. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че между страните е сключен предварителен договор от 07.11.2007г. за продажба на апартамент в [населено място], описан в договора, за цена в размер на 43 134 евро, платена от ищеца в качеството му на купувач, като ответникът в качеството си на продавач е поел задължение да сключи окончателен договор в срок до 30.03.2008г. Във връзка с възражението на ответника, че предварителен договор е бил сключен, но без клаузите за сключване на окончателен договор в посочения срок и изявлението за плащане на продажната цена, за което ответникът е представил други варианти на предварителния договор, въззивният съд е обсъдил приетите по делото няколко съдебно-почеркови експертизи и е приел, че страните са обвързани от предварителен договор от 07.11.2007г. в оригинал, който носи подпис на страните по него не само в края, но и на всяка страница, като този извод не се разколебава от показанията на свидетелите Т. и Д., които нямат преки впечатления за уговорките между страните и за това кой точно договор е подписан.
Въззивният съд е приел, че с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за унищожаемост на предварителния договор поради измама и е посочил, че по делото не са ангажирани никакви годни доказателства, че ответникът е бил въведен в заблуждение относно сделката. Счел е, че не дължи произнасяне по възражение за унищожаемост на предварителния договор поради грешка, тъй като това възражение не е направено с отговора на исковата молба и е преклудирано.
Въззивният съд е приел за доказано, че ищецът е поканил ответника да сключат окончателен договор в срок до 7 дни с предупреждение, че при неизпълнение на задължението в посочения срок предварителният договор ще се счита развален, с нотариална покана, получена от ответника на 21.05.2008г. Взел е предвид още, че с нотариална покана от 15.04.2008г., връчена на ответника на 15.04.2008г., последният е поканен да се яви на 25.04.2008г. за сключване на окончателен договор. С оглед на това е приел, че е налице неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор в срока по предварителния договор, както и че ищецът е развалил този предварителен договор поради неизпълнение. Предвид изложеното е достигнал до извод, че заплатената продажна цена подлежи на връщане.
Във връзка с направеното евентуално възражение за прихващане със сумата 100 000 лева, представляваща задължение на ищеца към ответника, произтичащо от твърдени липси, причинени от отклоняване за лични цели на ищеца на парични суми от кредит, получен от дружеството от „Банка Д.” в размер на 200 000 лева, въззивният съд е обсъдил заключението на ССЕ, според което за 2007г. и 2008г. не са отчетени липси и загуби във връзка с получени кредити и парите, получени като кредит от посочената банка са надлежно осчетоводени, а кредитът е редовно обслужван и погасен предсрочно, с оглед на което е приел възражението за недоказано.
Въззивният съд с оглед възражението на ответника, че ищецът не е носител на претендираното вземане, тъй като е цедирал същото на трето лице преди завеждане на исковата молба, е посочил, че договорът за цесия от 21.12.2012г. е сключен след завеждане на исковата молба, с оглед на което в случая намира приложение разпоредбата на чл.226, ал.1 ГПК и делото следва да продължи между първоначалните страни, както е в случая.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Първият процесуалноправен въпрос не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивника – касатор в настоящото производство, за събиране на доказателства, които са били поискани, но недопуснати пред първата инстанция, като е изложил съображения, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, тъй като поисканата експертиза е със задача установяване на психическото състояние на ищеца и евентуалната нужда от поставянето му под запрещение, който въпрос е извън предмета на настоящото производство. Следователно отказът да бъдат допуснати поисканите доказателства е обоснован не с несвоевременното искане за събирането им, а с неотносимостта им към предмета на спора.
Вторият материалноправен въпрос също не изпълнява изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Въззивният съд е квалифицирал направеното от ответника възражение за унищожаване на договора, като е взел предвид изложените в отговора на исковата молба твърдения и обстоятелството, че не са били изложени твърдения за грешка по отношение на предмета. Това възражение за унищожаване на договора поради измама е отхвърлено от въззивния съд поради липса на ангажирани надлежни доказателства за въвеждане на представителя на ответното дружество в заблуждение. Въззивният съд не е обсъждал възражение за унищожаване на договора поради грешка, тъй като това възражение не е прието за разглеждане поради преклудирането му.
Третият материалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че процесното вземане е прехвърлено на трето лице с договор за цесия от 21.12.2012г. В тази връзка въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл.226, ал.1 ГПК, според която делото следва да продължи между първочаналните страни, но не е излагал съображения относно принадлежността на спорното материално право. Следва да се посочи, че в първоинстанционното производство ищецът е навел твърдение за разваляне на сключения от него договор за цесия от 21.12.2012г. поради неплащане на уговорената цена и е представил нотариална покана до цесионера, съдържаща такова изявление, с оглед на което с влязло в сила определение е било оставено без уважение искането на цесионера А. Т. А. за встъпване като трето лице – помагач на ищеца. Предвид изложеното поставеният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Четвъртият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд, каквото е и твърдението на касатора, поради което и по отношение на него не е изпълнена общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, а касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос във връзка със задълженията на въззивната инстанция да обсъди доводите и възраженията на страните.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за настоящото производство в размер на 3 070 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 130 от 13.07.2017г. по в.гр.д. № 618/2016г. на Пловдивски апелативен съд, ІІ граждански състав.
ОСЪЖДА „АКВА ИН” ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.2, ап.6, съд. адрес: [населено място], [улица], ет.2, адв. Н. А., да заплати на В. И. Ч., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.3, адв. В. К. – Б., сумата 3 070 лева /три хиляди и седемдесет лева/ – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: