ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 520
София, 06.04.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 910 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К. като процесуален представител на П. Г. Л. от София срещу въззивното решение на СГС от 17.ХІІ.2009г. по гр.д. № 3783/2007г.
Ответникът по касационната жалба К. “Съгласие”[населено място] не е дал отговор по чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е оставил в сила решението на СРС от 24.ІХ.2007г. по гр.д. № 9221/2005г., с което са отхвърлени предявените от П. Г.-Л. срещу К. “Съгласие” искове по чл.79 и чл.86 от ЗЗД за присъждане на 3210лв., представляващи неизплатено възнаграждение за период 01.V.2003г. – 10.ІІ.2005г., през който ищецът бил председател на кооперацията, и на 650л.87лв., мораторна лихва.
За да постанови решението, въззивният съд приел, че не се спори между страните, че за исковия период е дължимо възнаграждение на ищеца. Спори се дължи ли се изплащане на възнаграждението, след като председателя на кооперацията е отговорен имуществено за лошите финансови резултати през същия период. Прието е, че ищецът не е доказал размера на договореното възнаграждение, а и то по силата на чл.53 от Устава на на кооперацията следва да е посочено в щатно разписание, одобрено от ОС, каквото по делото не е представено. Служебната бележка от 13.ХІІ.2004г., представляваща частен документ, е издадена от касиера на кооперацията и от нея не може да се направи извод за размера на възнаграждението. Въззивният съд е квалифицирал предявените искове като такива с правно основание чл.245 ал.1 от КТ и чл.86 ал.1 от ЗЗД, тъй като нормите за защита в случая се съдържат в КТ и в ЗК, позовавайки се и на ТР № 4/05.ІV.2006г. по т.д. № 4/2005г. на ОСГТК, и е оставил в сила първоинстанционния съдъбен акт, въпреки дадената от него неправилна квалификация.
В изложението на П. Г.Л. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК /след дадено му от въззивния съд указание/ се сочи, че съдът подменил предмета на делото /спорното материално право/, което обуславя недопустимост на решението и което е в противоречие с решение на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 2518/2003г. Материалноправният въпрос е, че съдът неправилно приложил нормите на КТ вместо тези на ЗЗД и ЗК, което е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение по гр.д. № 1677/2002г. ІІІ ГО. В първоначалното изложение са формулирани въпросите: допустимо ли е съдът да подменя волята на ищеца относно спорното правоотношение; допустимо ли е съдът да разменя процесуалното качество на страните, като, определяйки предмета на делото, поставя ищеца в позиция да се защитава срещу собствения си иск; допустимо ли е съдът да формулира искане, каквото ищецът не е правил и каквото не може да бъде изведено от обстоятелствената част на исковата молба; допустимо ли е съдът да формулира така исковата претенция, че да се окаже, че ищецът съди сам себе си. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат тези по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните му изводи и изхода на спора по делото и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по релевирания в изложението въпрос относно правното основание на предявения иск въззивният съд се е произнесъл в съответствие с т.2 от ТР № 4/2006г. на ОСГТК на ВКС, имащо задължителен за съдилищата характер, според което по силата на пар.2 от ДР на Кодекса на труда /КТ/ нормите му се прилагат субсидиарно към трудовите правоотношения на член-кооператорите, доколкото в закон или в устав не е предвидено друго. С оглед на това практиката преди тълкувателното решение, обективирана в представените две решения /едното по гр.д. № 2518/2003г., по другото няма данни по кое дело е постановено/ и едно определение /по гр.д. № 1677/2002г./ на състави на ВКС ІІІ ГО, според които спорът по иск за присъждане на възнаграждение на председател на кооперация не е трудов, не обуславя основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не следва да се взема предвид в случая решението на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 315/2002г., тъй като няма данни то да е влязло в сила.
Останалите релевирани в изложението въпроси са неясни, тъй като касаторът не е посочил в какво се изразяват “подменянето на волята на ищеца относно спорното правоотношение”, “разменянето на процесуалното качество на страните”, “формулирането на искането на ищеца така, че да се окаже, че той съди сам себе си”. Ето защо за настоящата инстанция е невъзможно да прецени дали въпросите са от значение за спора по делото и дали са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване по тях.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС от 17.ХІІІ.2009г. по гр.д. № 3783/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: